“Преди сътворението” от Христо Славов – алегорично-метафорична персонификация на света и живота

Книгата на Христо Славов – “Преди Сътворението” – още със заглавието си предизвиква любопитството на читателите. Знаем, че до този момент нито науката, нито теологията са дали убедителни доказателства за това какво всъщност в имало във Вселената “преди Сътворението”. Малко или много, съвременният човек има информация за Големия взрив, станал преди почти 14 милиарда години. Макар и на елементарно научно-популярно равнище, читателят знае и причините, които са го предизвикали – в огромното космично пространство съществувала една малка точка с нулев размер, която, необяснимо защо, започнала да се разширява и избухнал Големият взрив. Според руския физик и свещеник Олег Петренко (“Размисли за тайните на сътворението на Вселената”) Космосът е започнал своето съществуване от абсолютната пустота, като в основата на Сътворението стои жертвеността – неорганичният свят се жертва заради растителния; растителният се жертва заради животинския, на когото осигурява храна, а и двата свята – растителният и животинският – се жертват в името на съществуването на своето “дете” – човека. Човекът обаче също е жертва – в някакъв момент той се “връща” в земята и става храна за неорганичния и органичния свят. Кръгът се затваря. И се питаме – може ли този магически кръг на съществуването да произлезе от абсолютната пустота? Теорията за случайното му създаване е неубедителна, тогава – кой е Демиургът, Създателят? Библията дава своя отговор – Бог. В науката няма единно становище – създадени са различни хипотези, но никоя от тях не е аргументирана в пълнота. Сред многообразието на хипотезите се налагат две – мъртвата материя, която е способна да се самоорганизира, след еволюцията си е създала всичко; и втората – един космически интелект, способен да използва нематериалния свят конструктивно, е създал всичко. Втората хипотеза обаче отново ни връща към тезите на Библията. Според израелско-американския физик Ейбрахам “Ави” Льоб (1962 г.), който работи в областта на астрофизиката, колкото повече информация получаваме от Космоса, толкова по-ранен етап от космическата история откриваме, та чак до Големия взрив, който е последният хоризонт за космическите “разкопки”. Какво обаче се крие отвъд този хоризонт е неизвестно. Изобщо заглавието на книгата – “Преди Сътворението” – поражда много въпроси и очаквания у читателя. Оказва се обаче, че то е мистификация.

Необичайната книга (роман?) на Христо Славов се опитва да даде свое обяснение не толкова за Сътворението на света, колкото да ни каже своите истини за човека и света, наложили се в съзнанието му като вечни истини, чрез привидно приказното слово на 12 повествования и характерните за този жанр алегории и персонификации. Произведението му представя неживата природа преди Сътворението като жива, а в словесната му тъкан са използвани поредици от образи, в които е вложено метафорично значение или самите те са превърнати в символи и алегории с имплицитно вписано съдържание – такива са планината, скалата, изворът, реката, камъкът, огънят, песъчинката, морето и още много други, като в три от тях авторът влага своите прозрения за света – Небето, Морето и Земята. В едно от интервютата си по повод издаването на книгата му, Христо Славов споделя: “Понеже камъните са се появили далеч преди хората, имам чувството, че всичко, което днес се случва между нас, преди много години се е случило с камъните и нещата около тях.” (Интервю на Мария Митева с Христо Славов, Литературен свят, бр. 69, януари, 2015 г.). А в едно друго свое интервю (на Людмила Еленкова в “Лира. бг”) допълва, че според него в “сърцето си” камъкът носи паметта за една отминала цивилизация, която той е надживял, и затова знае всичко за сегашната цивилизация, за нейното настояще и бъдеще. Ключът за “разгадаване” на съдържанието на този “роман” е поднесен във въвеждащата авторска част:

“...Не се опитвайте да промените нищо и никого, защото знайте - това е вашата река и това са най-близките до вас лица. От реката не се излиза и реката не се спира. А на морския бряг свършва историята, в която малкото поточе вече е голяма река, а големият камък е вече песъчинка. Тук реката се гмурва в най-тъмните води на морето, а песъчинката се нарежда сред другите, за да чака ред... (...) А вие ще погледнете настрани, за да си починете от това най-дълго пътуване в живота си – от горе, от върха на планината, където световете се събират, надолу – където в равнината световете се сливат и минават един в друг, до края на историята при морето – където световете се разделят.”
(фрагмент от авторското въведение)

Както съдържанието, така и композицията на книгата е необичайна – тя е изградена от авторско въведение, озаглавено “Преди да тръгнете по водата”, от дванадесет повествователни части, всяка от които се предхожда от собствена “интродукция” – мистификация, озаглавена “Песъчинките”, поднасяща в синтезиран вид философските прозрения на самия автор за живота и човека, като част от тях са вмъкнати в репликите на героите или в авторския текст на фрагмента, който предхождат. Във финала на книгата е включен съвсем кратък послеслов – обръщение към читателите.

Не е случаен и изборът на броя на повествователните фрагменти в книгата. Числото 12 символизира Вселената в нейното циклично пространствено-времево развитие и вътрешната ѝ сложност. То се използва в много области на човешкото съществуване – дванадесет са зодиакалните знаци, месеците в годината, Дървото на живота има 12 плода, жреците носят 12 скъпоценни камъка, Иисус посочва 12 свои ученици, небесният Йерусалим в Откровението има 12 порти. Ако разделим числото 12 на 4 Х 3, ще достигнем до още много други негови символни значения. То е знак за завършен цикъл, за пълно осъществяване на “нещото”, за което се говори. Сюжетът на романа на Христо Славов също залага в него тезата за цялостност, за завършеност на пътя на реката и камъка от върха на планината до края му, когато те достигат до морето – реката се слива с него, а песъчинката става част от пясъчната му ивица.

Първият фрагмент от повествованието носи заглавието “Камъкът и водата тръгват”. В нея са заложени два знакови образа. Необработеният планински камък идва от небето и се издига към него, той е символ на свобода и според някои легенди (за разлика от Далчевата интерпретация в “Камък” – “Нямаш жили, нито нерви, / нямаш нашата злочеста плът (...) / вечно и свето е само мъртвото, / живото живее в грях.”), камъкът е жив и дава живот. Той притежава и способността да се превъплъщава – според семитските вярвания от него може да се роди човек, а християнските легенди говорят, че дори Христос се е родил от камък. Неслучайно, когато Иисус е отведен от Духа в пустинята, изкусителят го подтиква да превърне камъните в хляб (“И рече му дяволът: ако си син Божий, кажи на този камък да стане хляб. А Иисус му отговори и рече: писано е, че не само с хляб ще живее човекът, но и с всяко слово Божие.” – Евангелие от Лука, 4: 3, 4). Водата също е космогоничен символ – тя е носител на живот и затова говорим за “жива вода”, но тя може и да опустоши, да погълне всичко по пътя си, да се превърне в лоша сила. Развълнуваните води означават зло, безредие, затова и реките могат да бъдат добротворни потоци, но и да приютяват чудовища. И двата образа в романа на Христо Славов са одухотворени, живи. За онова, което предстои да се случи, авторът предупреждава своите читатели още в началото на първата интродукция-мистификация “Песъчинките”:

“Всяка буря започва с измама и първи падат тези, които бързо са ѝ повярвали. (Камъкът говори на камък за водата) – Ти се пази от нея. Много се пази, защото така ще те увлече, че и с три ръце да се държиш, няма да се опазиш. Аз я знам каква е – първо гледа да те заприказва, за да омекнеш. После се вмъква под тебе, за да те отлепи от земята. Трето, трето те понася, накъдето си иска. Запомни – който и да е, отлепят ли го от земята, могат да го разнасят по целия свят, накъдето си искат.”

Първата повествователна част представя разгърнато интригуваща приказка за планината, камъка, бурята, водата и реката, приказка, чийто финал буди изключително много и разнотипни асоциации за живота на човека – лични, обществени, социални, философски. Като имаме предвид, че съществителните “вода” и “жена” са от един граматически род, лесно можем да достигнем до изводи, свързани с човека и любовта. Предупреждението на водата към камъка обаче – “Искаш ли да излезеш на равното, трябва през пропаст да минеш. А никоя пропаст не те пропуска даром – всяка взема нещо от теб.” – насочва към социалното и обществено-политическото битие на човека, което пък от своя страна (по подобие на “Приказка за стълбата” от Смирненски) променя философията и ценностната му система. Целият “в рани, с болки по тялото”, камъкът спира да мисли за “виновните в тоя свят” и “засънува колко е различен животът горе и долу”:

“Там, денем и нощем стоиш със затворени очи, но не можеш да заспиш, защото е студено и защото все чакаш някой да те повлече надолу. Затова все разсъждаваш и мислиш. А тук колко ти трябва – напече те слънцето, отпуснеш се, още по-силно те напече, напълно се отпуснеш и те опива нещо по-силно от дрямката и те повежда... “Това не е ли красотата, за която тръгнахме” – в просъница говори той, но никой не чу думите му.”

Моите мисловни реакции и асоциации, свързани с лековерния камък и лицемерната, манипулативна вода (по обясними причини!) стоят много по-близо до философията за унифицирането на човешката психология, вложена от Смирненски в неговата “Приказка за стълбата” с обърнатия ѝ модел за хуманно извисеното “долу” и нравствено принизеното “горе”, отколкото до интерпретацията на английския писател Кристофър Бъкстон за книгата на Христо Славов: “ Между бинарните противоположности на индивидуализма и конформизма не можем да не видим романа като метафора на преживяванията на България през време на комунизма. Желанието на режима да потисне всякакви признаци на неподчинение на хората, в мислите им или дори във външния им вид, беше подкрепено от ревнивото население, което твърде лесно беше манипулирано, за да възприема всяка разлика като престъпление спрямо цялата общност” (“Рецензия за романа на Христо Славов “Преди Сътворението”, Кристофър Бъкстон, превод – Ана Бъкстон; послеслов на книгата). И още нещо – философската визия на Смирненски в “Приказка за стълбата” не е ограничена в рамките на една държава или народ – тя има универсално значение, отнася се за човека въобще, за същността му като “социално животно”, както го определят Аристотел и Елиът Арънсън, американски социален психолог.

Тезата, че човекът е добър по природа, а обществото е виновно за покварата му (философска доктрина на привържениците на американското литературно-философско движение трансцендентализъм) има своите последователи и в нашия съвременен свят. Те разделят хората на хищници (коравосърдечни егоисти, алчни за богатство или амбициозни за високи властови постове, груби в отношението си към “малкия” човек, дори когато са придобили изтънчени маниери), на жертви (меки, отстъпчиви, страхливи, които лесно се примиряват с отнетата им свобода или материални блага) и една голяма маса от хора между тях, които се приближават към едните или към другите, но обикновено помагат на силните на деня, за да съхранят своето. И трите категории с техните взаимоотношения и сблъсъци са представени в мистификациите на реката, камъка и чакъла във втората част на романа, озаглавена “ Камъкът прави голяма грешка”, с предупреждението към читателя в интродукцията “Песъчинките”, че всеки прави своя избор (“Камъкът за себе си – Аз трябва да реша или да остана завинаги полски камък, или да се хвърля в реката и да стана речен.”), независимо от това, че не може да разбере “защо е толкова голяма омразата на тези от коритото към всички, които са на брега”. Социалният подтекст на “приказката” тук е много по-осезаем, мистификацията става лесно разпознаваема и напомня познати ситуации в нашия съвременен свят: “Само за няколко дни слухът, че някакъв голям камък от полето е дошъл, обиколи цялата река. От всички посоки тръгнаха живи същества, които на рояци, на рояци кръжаха над главата му и всяко се опитваше да го докосне или заговори. (...) Камъкът изглеждаше много смутен и само успяваше да кима и да обещава на всеки специална среща, в която да си поговорят, за каквото искат.”

Никоя обществена среда не търпи различния. Скоро “чакълите” започват да роптаят, да го удрят уж случайно и да го следят със “злобно гледащите го отвсякъде очи”, да го затрупват и да го тикат в тинята, като му се заканват саркастично (“По-обличък от нас ще станеш... И по-незабележим от нас...”), докато го направят като себе си и той се претопи в масата. Повторението на израза “...гледаше го и въобще не можеше да разбере защо е толкова голяма омразата на тези от коритото към всички, които са на брега”, внася нов аспект към социалния подтекст на мистификацията – нито хищниците, нито жертвите, нито приближаващите се към едните или другите, не могат да търпят различния от тях – гордия, със собствена мисъл и самочувствие за лична значимост. И са готови на всичко, докато го пречупят и завлекат при себе си в онова “парченце земя”, което отдавна се е превърнало в “чиста кал”.

Колкото по-дълбоко се навлиза в повествованието на отделните части, толкова по-гротесково жесток и озъбен става животът, който души, дави и убива всичко добро по пътя си. Третата част ни напомня “Анатомия на илюзиите” на Людмила Филипова, един роман за “силните” и “слабите”, определен от Мартин Карбовски като “биография на порастването”. И в романа на Христо Славов се сблъскват два свята – “светът горе” (във високото пространство на Духа, на планината, на нравствените ценности) и “светът долу” (с лицемерната подлост и манипулативната завист на дребните душици, които, за да прикрият своята собствена слабост, са готови да съблазнят и пречупят гордостта на инакомислещите и горди натури). Стремят се да ги привлекат и приобщят (може би за своя лична утеха) към собственото си дъно. Жертвите са мултиплицирани – в хищническата паст на реката са потънали не само “чакълите”, но и Камъкът от планината, Камъкът, който направи грешка и Горделивият камък. Свален от пиедестала си, Горделивият камък губи своята индивидуалност на “солов изпълнител” със собствени качества и потъва в сивото, монотонно и еднотипно звучене на “хора”. Реката-живот като хищник асимилира, поглъща и претопява всичко по пътя си. Съдбата на отделните алегорични герои все повече ни напомня метафората за стълбата на Смирненски и пътя на “младия момък”. Лишени от собствена воля, “шлифованите” от битието камъни вече даже не помнят какви са били някога и имат собствени рождени имена:

“– Ти как се казваше? – попита ги ненадейно реката, че изненада дори и останалите.
– Не знам. (...)
– От днес ще се казваш Горделивият камък, разбра ли ме?”

И той разбира – “...в коритото на реката други решават вместо теб...” Класическата онтология (философско учение за основните начала на света), още от времето на Платон и Аристотел твърди, че основната световна реалност е съставена от устойчиви субстанции, върху които не влияят преходните процеси. Каквото и да се случва, каквито и промени да търпи общественият бит, в крайна сметка асимилационната агресия във всичките нейни варианти (физическа, идеологическа и психологическа) води до едно и също. В този аспект Христо Славов извежда алегоричния образ на Продълговатия камък. Вярно е, че е различен от другите – “има особени израстъци по тялото”, наподобяващи рога. В световното културно пространство рогът е знак за сила, за възможности за извисяване и издигане. Неслучайно войните в древността са носели шлемове с рога, а в изкуството Дионис и Александър Велики били изобразявани с рога, за да се подчертае силата на гения им, който ги сродява с боговете. Така е и в повествованието на Христо Славов. Рогата на Продълговатия камък му създават онова усещане за неуязвимост, което той многократно демонстрира, въпреки заплахите, че ще го “заоблят”, ще го “огладят” и ще го “разпилеят”: “На мен никой нищо не може да ми направи... Счупили ми един рог. Друг ще ми порасне... Главата ми е пълна с рога. Един пада, друг се появява и така без край. Толкова рога имам, че ще ми стигнат за няколко живота.” Самочувствието му обаче се оказва илюзорно. Твърде кратко трае “объркването” в “главите на камъните”. Като своеобразен вид наблюдател и арбитър е изведен образът на жабата, някога – соларен символ, а по-късно – атрибут на вещерството, посредник със света на мъртвите. В повествованието тя е обвързана със зеления цвят, за който е характерна двустранната полярност – зеленото на пъпката, на началото на живота, но и зеленото на плесента, предвестник на смъртта. Именно връзката между тези два полюса на битието е подчертана в думите на жабата:

“Често, когато говореше по световни въпроси, тя слагаше между другото всякакви неща. И знаеше, че няма да сбърка. Защото светът е обвързан. Частите му са слети и когато говорим за една, изводите винаги важат и за другата... Камъните не са ли част от този свят? Щом са от този свят, значи и за тях важи правилото, че вечното е зелено...”

Така и новият, различният Продълговат камък, който упорито се съпротивлява срещу агресията на другите камъни и чакъли, в крайна сметка, като “прехвърли в главата си разни познати”, разгадава мълчаливата им тайна, че искат да станат зелени – “...значи вечното е зеленото”. От този момент нататък и той се отказва да разрешава “световните въпроси”, отпуска се, потъва на дъното, а отдолу усеща как една “тънка зелена корица започва да го загръща”. Въпреки че му замирисва на тиня, той вече няма сили да се съпротивлява (строшени са му всичките рога, а нови така и не му порастват), очите му, от “вяли и безгрижни”, стават най-тъжните очи на камък, примирен като другите със съдбата си – от камък в полето да се превърне в част от безличния чакъл на дъното на реката:

“Ти виждал ли си чакъл да тръгне, да изкачи брега и да се настани в полето? Виждал ли си чакъл да се качи горе? От реката още никой не е излязъл и няма да излезе.”

Такава е съдбата и на всички следващи камъни. Образът на реката в представите на древните е двуизмерен – тя е земна проекция на космическата река от която идва всичко, но и където всичко се завръща. Затова и течението на водата в нея се възприема като алюзия на битието с неговите две страни – на живота и на смъртта. Тя осъществява връзката между Небето и Земята и чрез падащата отгоре вода “опложда” полето, затова у много народи символизира плодородието. В същото време тя притежава и огромна стихийна разрушителна сила, с която наказва или унищожава, за което говори и съдържанието на названията на реките в подземния свят - Стикс (ужаси), Ахеронт (болка), Лета (забрава). Брегът и реката (или морето) също се възприемат като своеобразни опозиции – реката е движение, брегът е статичност, водата на реката е знак за свобода, докато брегът – на зависимост, защото в хода на своето движение реката може да “изяжда” брега. Стихийната ѝ, “дяволска” сила е представена чрез описанието на бурята в началото на петата част:

“В ниското реката изправи глава, огледа припадналото от ужас поле и с грохот влезе в коритото си. Опита се и тялото си да вдигне, но не успя и за втори път разлюля бреговете си... Земята отдолу се огъна. Брегът изпука и заотстъпва. Дърветата оголиха безпомощно клони и отчаяно загледаха небето... Храстите увиснаха във въздуха и запърхаха като птици, които водният звяр беше уловил и само след секунда щеше да завлече на дъното. Всичко настръхна. Тревата на талази побягна, храстите изправиха уши, а дърветата се огънаха, сякаш остри гърчове ги усукаха отвътре. Наоколо се понесе шум от счупени и премазани тела. Камъните се заплитаха в дългите мрежи и на гроздове изгаряха под нея. Полето да се беше надигнало – щеше да го разреже. Планината да се беше изправила – щеше да я пробие. Светът да се беше показал – щеше да го раздели.”

Разрушително-унищожителната сила на реката обаче е слаба пред волята на морето. Според Аелред от Риеваленсие – английски монах и писател, абат на Риво, живял през ХII век, морето е междинен свят между Бог и хората, т. е. то предхожда появата им и символизира единството на живота и смъртта – едни се давят в него, други го преминават (“Огледалото на милосърдието”). Неслучайно мисълта за морето смущава сънищата на реката, неговото “ледено бледо, на места с черни петна” лице виси заплашително над нея и живота ѝ, държи я “завързана” за себе си и колкото и да се опитва да се отскубне от него, връзката се оказва непреодолима. Така, както камъните зависят от нея, така и тя се подчинява на неговата воля, защото знае, че всичко ще стане както то е решило. Умората от битките с камъните изсмуква силата ѝ, боли я цялото ѝ тяло, иска ѝ се да се откаже от тази постоянна борба с тяхната съпротива, да си почине, но пак от морето научава най-голямата мъдрост, защото колкото по-твърди камъни срещне, толкова по-голяма сила ще получи: “Болката е ехото на целта. Първо е целта, после е болката. Имаш ли цел, няма болка, няма нищо... Вървиш, вървиш, отиваш...може живота си да загубиш, но пак ще вървиш и ще бъдеш.” Защото ще изпълниш мисията, която ти е възложена свише. Така е и с човека.

А целта е морето, границата между живота и смъртта, краят, но и началото на следващото съществуване! Според вавилонските космологии то притежава най-голяма сила в земния свят, то е мястото на ражданията, преобразованията и възражданията, поради което е едновременно метафора на живота и на смъртта. То символизира първичните води и предшества организацията на хаоса, то е допринесло за раждането на боговете и е победено от един от тях (християнският Бог), поради което отсъства в библейската представа за новия бъдещ свят: “И морето предаде мъртвите, които бяха в него; и смъртта и адът предадоха мъртвите, които бяха в тях; и те бидоха осъдени според делата си.” 20: 13; “И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя преминаха; и море нямаше вече.” 21: 1 (Библия, “Откровение” на Йоан). Тук, на земята обаче, то притежава най-голяма сила, притегля към себе си и поглъща всичко. Така е представено и в повествованието на Христо Славов. В него потъват всички камъни, които реката успява да довлече със себе си, то поглъща и самата река. Около морето се стели “безкраен пясък, безкраен и жив”. Защото пясъкът е един вид “утроба”, гъвкава, лека и възприемаща онези форми, които са необходими, за да даде покой, сигурност, възраждане, несъзнателно доближавайки се до regressus ad uterum (завръщане в утробата) на битието.

В края на повествованието, съзерцавайки пясъка, Камъчето от върха предполага, че и под него има някакъв свят, и, замисляйки се върху всичко, което е видяло и преживяло, достига до най-важния извод – във вселената има три свята: Небето, Морето и Земята. То не знае къде, в коя точка точно се събират тези три свята, но вече е разбрало, че камъкът от върха, изминал целия път от Планината до Морето, се е “смалявал, смалявал...до песъчинка”. И в тази песъчинка е останала душата му. Откритието му го кара да се замисли и да поиска да разкаже на другите всичко – от тръгването от върха, заедно с поточето, до стигането до морето, заедно с реката. Но не успява. Кръгът се затваря и историята започва отначало. Защото всеки сам трябва да измине пътя. Оказва се, че колкото и да е силен върхът, той не е вечен. Това се отнася и за света на хората: “Ние сме една голяма световна топка, в която всеки се опитва да победи другия, но всъщност само преминава в него и отново се връща. (...) Погледнеш ли веднъж надалеко – връщане вече няма. И другото е вярно: не погледнеш ли надалеко – никога няма да тръгнеш...”

Не е важно как жанрово ще определим книгата на Христо Славов – като “поетичен роман” (Благовеста Касабова), като философски и притчов роман (Захари Иванов), като поема (Бойко Ламбовски), като есеистичен (Людмила Еленкова) или като алегорично-метафоричен, както го определям аз. Важното е да го прочетем, защото чрез съдържанието му ще достигнем до истини, които по-добре ще осмислят собственото ни битие.

------------
Христо Славов, “Преди сътворението”, ОРКП “Мисъл”, С., 2019 г.

(трето издание, изд. “Захарий Стоянов”, С., 2022 г.)
------------