Симфонията на сърцето в “Премълчаване на зимата” от Валентина Радинска

Изкуството, като необходимост от изразяване на духовната същност на човека, полага началото на своята история още с появата на хомо сапиенс и съпътства цивилизационното му развитие до ден днешен, като всяко изкуство подбира най-подходящите за спецификата си изразни средства. И ако за талантливия американски архитект от естонско-еврейски произход Луи Кант архитектурата е „шумолене на тухли“, всяка от които „иска да стане нещо“, то според британския режисьор и писател романист Иън Макюън „Бог е казал: да бъде болка. И стана поезията.“ Колкото повече чета и препрочитам новата стихосбирка на Валентина Радинска „Премълчаване на зимата“ („Симолини 94“, Сф., 2020 г.), толкова повече се убеждавам в истинността на определението на Иън Макюън за поезията. Болка! Истинската, голямата поезия се ражда от истинска и голяма болка! По необясними за мен причини поетичните отломъци от сърцето на Валентина Радинска в тази нейна книга събуждат в душата ми акорди ту от „Зима“-та на Вивалди, ту от инструменталната пиеса „Тишината на Бетовен“ на Ернесто Кортасар, ту от Петата симфония на Бетовен. Студът, чистотата на белия сняг, свирепото духане на северняка от музиката на Вивалди се преплитат с необичаен за зимата лиризъм, топлота, игрива закачливост и жажда за обич и светлина, които струят от музикалните мотиви на инструменталната пиеса на Кортасар. И някак със сърцето си разбирам, че това „премълчаване на зимата“ е било крайно необходимо на Валентина Радинска, защото в тишината на нейното мълчание тя е долавяла мелодиите на спомените и мечтите, титаничните звуци на изригналата болка в душата, вибрациите на нажежената и раняваща самота. Цялата ѝ книга представлява едно необичайно по жанра си музикално произведение на словото, изградено от 48 мотива, всеки от които носи в себе си мелодиите на пролет, лято и есен, видени през призмата на зимата в нейния живот. Може би тези асоциации се дължат на самия подбор и подреждане на творбите в стихосбирката – всички са в класическата форма на стиха, който имплицитно вписва усещане за ритмичността и музиката на словото; всички са без заглавия и се преливат едно в друго като част от мотивите на музикалната пиеса за „зимата“ на живота ѝ, причинена от огромните липси в нейното лично битие – на син и съпруг. Бих казала, че първото стихотворение („Виж, идва снегът...“), и последното – с акцентуваната му антитезност („Не помня... Но помня...“), представляват въвеждащ и заключителен акорд на една цялостна музикално-поетична композиция за човешката жизнена драма, опустошително връхлетяла живота ѝ. Малцина са тези, които не са пощадени от такова ранно, гръмовно „почукване“ на Съдбата върху вратата на дома им. Но Валентина Радинска е и поетеса, белязана свише с огромен талант, а когато Бог дава нещо извънмерно, той непременно го съчетава и с голямо страдание. Още първото четиристишие на въвеждащото стихотворение заговаря на читателя за едно ново, драматично начало в битието на лирическата ѝ героиня:

Виж, идва снегът, тъй, сякаш е стихотворение.
Аз не бързам, любими, само душата ми бърза –
да се помоли в гората на недовършените изречения,
докато тази виелица на възел деня ми завързва...

Текстът отразява и силата, и безсилието на този повратен момент от живота, в който искаш, но не можеш „светлината в мрак“ да превърнеш, за да се доближиш до новия свят на любимия, спомените те държат в „капана“ на реалността, зимата вече пише „своята книга на отчаянията“, ала човекът е само чирак на Бога, той може единствено на чисто да преписва неговата книга, без да знае продължението и края ѝ. Първото стихотворение създава асоциации за фикционален диалог между лирическата героиня и загубения ѝ в пространствата на небитието любим, който диалог обхваща всичките 48 творби, поместени в книгата. Дори броят им е като че ли предчувствие за нещо – ако за евреите, християните и мохамеданите числото 49 означава времето, необходимо на душата, за да може тя окончателно да достигне новия си дом, то числото 48 е подготовката за този момент. Още в първата творба поетесата започва масирано да въвежда поредици от емоционални паузи чрез многократна употреба на многоточия и тирета, които накъсват речта и създават асоциации за мъчително изживяване, за задъхваща я болка в акта на „премълчаването“ на най-тежките изпитания за духа и тялото. Между лирическата героиня и любимия ѝ лежи границата на световете, на битието и инобитието, на познатото и трансцедентното. И сякаш към музиката на Вивалди и Кортасар бавно, но и уверено настъпателно, започват да навлизат мотиви от Петата симфония на Бетовен, припомняйки житейски изстраданата теза на композитора: „So pocht das Schicksal an die Pforte” (Така Съдбата чука на вратата.“). Всеки голям творец има своите изпитания – Омир е сляп, Бетовен – глух, на Златю Бояджиев изсъхва дясната ръка, с която държи четката... В книгата на Валентина Радинска осезаемо се усеща тенденцията за отъждествяваме на любовта с живота, защото именно любовта е била опората му, тя е остойностявала дните и нощите ѝ. Такава е голямата, истинската, всеотдайната любов. Неслучайно още Аристотел казва, че „любовта е композиция от две тела, обитавани от една душа“. Тялото на лирическата героиня, след невъзвратимата загуба, е останало с половин душа, а нима може да се живее с половин душа? Поетичните текстове на Валентина Радинска не интерпретират сексуалното или еротичното привличане, нещо, което е характерно за съвременната интимна лирика. Нейните стихотворения отразяват философията на любовта, онова необяснимо единство на физическо и духовно привличане, което наричаме обич. Тя е движещата сила на битието им, тя задейства възможностите им за себеосъществяване, и точно поради това отсъствието на единия отваря вратите на „зимата“, на „лошото време“, което затрупва с виелици всички пътища и залоства лирическата героиня в „тиха, безмълвна хралупа“, причаква я, за да ѝ прошепне онези „тихи думи“, които ѝ отнемат всичко. А на нея толкова много ѝ се иска да преодолее разстоянието, което ги дели, да влезе в неговите „бели светове“ и „премълчани пространства“, за да може и той в своите студени и самотни вечери да чуе шепота на нейните стихове. Самотата!... Черната ѝ сянка се е промъкнала и в нейните, и в неговите нощи, лишила ги е от възможност за полет на духа, затова лирическата героиня като изгубена птица се лута през дните си, които сякаш са забравили нейното име:

Черен вълк – самотата гризе часовете ми нощни...
Изтъняват ми думите, изтъняват – недей да се бавиш!
Само ти чудеса във душата ми можеш да правиш,
само в твоята църква молитвите ѝ прохождат...

Само там, под високия свод на сърцето ти светло, изричам
тишината отровна, и си спомням за своето име!
Но недей да се бавиш, недей да се бавиш, любими –
че аз продължавам и сянката ти да обичам...

Емоционалните регистри на чувството в поетичните текстове „озвучават“ едно своеобразно пътуване през времето и пространството, през сезоните на битието – от декември към януари и февруари, през юли и есенните дъждове, за да се затвори кръгът на още една страшна година, в която под студеното нощно небе „руините на спомена се сгромолясват“ и пътят напред е потънал в бурени. Църквата на душата е останала празна, снегът трие от стъклата ѝ нейните думи, сърцето се е превърнало в „бяла пустиня“, притиска я студ и болка от тръните, които в нея тишината забива: „Толкова много самота между мен и тебе...“ Всяко следващо стихотворение е нова интерпретация на тази страшна болка и самота, от които всеки нов ден ражда нова молитва:

Моля те – нека спре да се лута из мълчанията на душата ми,
нека вече не бъдат изгнаници думите ми – невинните...
.............
Научи ме, о, Господи, предателствата да преглъщам,
и след всяко от тях да не вия от изнемога...
................
Напразно е всичко... За какво да те питам, Господи?
Бдя и се моля безсънна в църквите ти прозрачни –
нека да го забравя! – Дай ми такива нощи,
в които да мога да го издишам от себе си, и да го изплача...
................
И те моля – светлина към думите ми притуряй!
Не ме изоставяй, Господи!... Поне ти – не ме изоставяй...

Казват, че времето лекува болката. Не, не е вярно! Знам го от личен опит! Така е и в поезията на Валентина Радинска. Изгазила снеговете и кишата на зимата, душата ѝ подгизва от пролетни и летни дъждове, но колкото и вода да изтече от сърцето и очите ѝ, раните не заздравяват, все повече „здрач прониква“ и стъмнява хоризонта ѝ, в небето му вече „нито една звезда не изгрява“, студено ѝ е от самота, угасва и последният огън, а няма сили друг да запали. Никой не познава знаците на азбуката, на която тя е „написана“, никой не може да прочете „нито болката, ни любовта ѝ“, никой не може да чуе „плача на буквите“, никой не разпознава „удивителните“, „ударенията“ и „многоточията“ на нейното сърце, нито пък вижда „копривата, която расте между думите“. Сред мрака на самотата ѝ те не могат „заедно да се съберат“, защото са изтрити от неговите мълчания. Отчаянието пуска своите студени и всепроникващи пипала сред дъждовете на времето, от което се ражда копнежът на отчаянието: „...вече не искам да помня! – / онези думи, с които се молех да бъда обичана!“ Тази вътрешна драма, която на моменти започва да придобива нюансите на трагичност, е представена чрез още една стилистична особеност на поетичния изказ на Валентина Радинска – императивността на словото ѝ. Открито или имплицитно, тя присъства във всички текстове на книгата, като музикалните императиви бележат различни, често противоположни емоционални реакции. На „Научи ме, Господи...“, „Забрави го, душа...“, „...вече не искам да помня!...“, „Нищо не искам да знам.“, „Късно е вече! Повярвай – за всичко е късно...“, „Не, не ми се сънуват вече такива сънища... (...) Искам въздуха рязък да вдишам, / да се събудя от този сън, и тъмният ден да засвети“, рязко се противопоставят антитезно звучащите неистови желания : „Не, недей го забравя, душа... Недей го забравя!“, „Говори с мен, по дяволите – чуваш ли! – говори!“, „Покажи ми пътека сред самотата трънлива, / дръж ми ръката здраво, защото в мене е тъмно...“, „Избий ми прозорците каменни, строши ми вратата...“. И някак съвсем естествено между тези две полюсни емоционални състояния се вмъква едно трето, в което императивността е приглушена, но тъкмо това му придава особена сила, въвежда знаците на вечното и непреходното, поставя го над бездните на самотата, в която „ни звук, ни дума не пониква“. Споменът! Той има силата да преодолява времето и пространството:

Ще скътам тази нощ – със тръпнещите слети сенки по стената,
със падащите край прозореца звезди, със всички сбъднати желания,
със трескавия и сподавен шепот, с галопа на сърцата ни,
и със следи блещукащи, от пръстите ти по лицето ми останали...

Всички пътища на живота са минати, всички нощи и дни, изгреви и залези, светлини и сенки с дъха на любовта им са останали назад във времето, но са ги водили упорито по кръвоносната мрежа на тялото и душата към истините за философията на любовта. Любовта, която събира в едно двете черупки на яйцето като в онази орфическа легенда, която разказва, че светът води началото си от Нощта и Нищото, че Нощта създала яйце, от което се появила Любовта, а Земята и Небето се образували от двете половини на счупената черупка. Защото тя, Любовта, има силата да събира противоположностите и да направлява възвръщането им към единството, тя е онзи онтологичен източник на енергия, който поддържа движението на битието в неговия космически кръговрат. Това прозрение е изведено и наложено в съзнанието на читателя с особена поетическа сила чрез четирикратните последователни повторения на глаголите „сънувах“, „видях“, „и знам“:

Сънувах, че гласът на тази нощ е пълен със щурци...
Сънувах, че се будя в утрин, от вятър разлюляна...
Сънувах, че заровила глава в небето, го слушам как шепти...
Сънувах, че... Но после се събудих. И тишината бе голяма...

Видях – снегът напредва, и бавно към сърцето ми върви.
Видях – отчаяната графика на зимата не може нищо да ми каже...
Видях – написано набързо стихотворение от птичите следи...
Видях – ветрее се тъгата ми, загърната в мъглите влажни...

И знам – така ще си остане снегът, без никой да го прекоси...
И знам – по хребетите на нощта ще слиза като сянка миналото време.
И знам – не може никой да посегне на думите и да ги разруши...
И знам – не може никой, каквото имам в мен, да ми отнеме.

Да, както при Бетовен, и на нейната врата Съдбата е почукала и оставила тъмния си белег. И нейната душа е жигосана от съдбовна загуба. Но каквото и да се случва по-нататък в живота ѝ, каквито и снежни бури да я връхлитат и водни бездни да я влекат, никой не може да ѝ отнеме вярата в спомена, скътан дълбоко в сърцето ѝ. В симфонията на нейното битие реката на времето пише стихове и в тъмните нощи брегът, надвесен над „тихата вода“, преписва сърцето ѝ. Финалното стихотворение интуитивно ме връща към разказа „Нежната спирала“ на Йордан Радичков и усилията на известния режисьор Методи Андонов да разчете знаците на кървавото писмо, което оставя върху белотата на заснежения склон смъртоносно раненият гълъб. И Валентина Радинска дълго се е взирала в безкрайните снежни пространства на своите студени и самотни дни и нощи, за да остави върху бялата равнина на книгата си „Премълчаване на зимата“ своята фраза за човешката сила и безсилие пред загадките на битието: „И знам – не може никой да посегне на думите и да ги разруши.../ И знам – не може никой, каквото имам в мен, да ми отнеме.“ До смъртта и отвъд нея, както го е видял и Георги Цанков в статията си, творчески портрет на Валентина Радинска: „Жребият на поета е жесток – той превръща мъката си в изписано с кръв от душата слово. Виденията, орисали битието му да стане ад, изскачат върху белия лист като кошмарите на Франциско Гоя.“ („Несбъднатите души – до следващия свят!“, сп. „Факел“, 07.07. 2020 г.).

-----------------