“Прибирам бурен и разхвърлям жито...”

“Прибирам бурен и разхвърлям жито...”

Поредната книга на Боян Ангелов се нарича “59 отстояния” – лирика и е дело на издателство “Български писател”, С., 2014 г. Изградена от две взаимно допълващи се части: “Като приказка” и “Далнина”, тя допълва образа на своя създател в ролята му на поет-мислител. И вещ изследовател на битието, чиято философска концепция и нравствен модел непрестанно се обогатяват с нови прозрения, адресирани до съвременния читател. Можем да го оприличим на неуморен странник с нозе в делничния прах и с поглед, зареян в космичните загадки.

Минаващ през света между бреговете на живота и смъртта, в руслото на които тече реката на всяка човешка орис. Появата на личността, на мислещата ДНК в гънките на планетарния разум е енигмата, която авторът се опитва да разгадае. Защо съществуваме? Каква мисия трябва да доведем докрай, преди да напуснем физическата си обвивка? Къде ще отидем след това? Индивидуалното съизмеримо ли е с обществените потребности и трябва ли да им се подчини и т.н.

Това са все въпроси, вълнуващи хорския мравуняк векове наред. Те горещо тлеят и зад привидно “спокойната” поезия на Ангелов. Отделните заглавия наподобяват мозайка от завършени умозаключения, съставящи панорамата на авторовата естетика. Микс от културологични, исторически, политически, интимни и теистични внушения, неотделими от личностното ни “аз”. Над всичко като цветна дъга грее разбирането, че човекът е тленен, а вечен – неведомият символ, по чиято повеля той съществува.

Изразител на божествена идея или на мъчителен еволюционен процес, изпълнен с трусове, войни и масова лудост. Но едно, според твореца, е сигурно – че животът продължава да бъде необясним. Това е неговата фундаментална основа, от която черпи безсмъртие мисълта, за да гради Вавилонската кула все по-нагоре. Именно мисълта е онази вечна индулгенция, даваща право на греховното човечество да продължава съществуването си върху лицето на планетата Земя. В този нееднозначен процес, белязан с идеологии, религии и крехка обществена хармония, съюзници са времето и пространството.

Две равнодушни категории, приютяващи човешкото съзнание по силата на природните закони. Прилични на далечен хоризонт, мамещ любопитството на индивида извън границите на биологичната му същност. В надпревара с неизвестното, неоткритото и алегорично реалистичното, подчиняващи разумната сетивност на илюзорни химери:

Мастиленият Космос ме потиска.
(Ако отвън ме наблюдава някой,
на фона на прозореца ще види
човек изправен
и ще си помисли:
Прозорецът е неговата нимба.)
Усещам студ
и мисълта си виждам
на тялото от хладната черупка
как се отделя,
за да се издигне.
“Еманация”

Своите прозрения с нас Ангелов споделя чрез пастелния рисунък на словното колажиране. Прилично понякога на ефирно философско сфумато, разкриващо в същността си еклектиката на авторовото възприятие. На набора от парадигми, теории и конкретни житейски модели, изграждащи от своя страна поетиката на твореца. Сам той е сложна и праволинейно-противоречива личност с нееднозначен душевен интериор.

Сложни са и схващанията му за добро и зло, за истински стойностното и за мимолетното. За човека като символ и едновременно – като сбор от противоположности с различен смисъл вчера, днес и може би утре. В странно единство, или пък в търпимост, в стиховете му съжителстват младостта и старостта, приятелството и предателството, лудостта, филантропията, жертвоготовността. Подкрепени с поетични разкази за емблематични представители на различни епохи, като Конфуций, Фридрих Хьолдерлин, Андре Шение, Кант, Гьоте.

И не ще е пресилено, ако кажем, че в “59 отстояния” убедително битуват, взаимно преливайки се, нравствените категории за понятието “живот” и неговата човешка безбрежност. За биологичната същност на планетата, която непрестанно се преражда. За съвестта на твореца, даряващ я на новите поколения в блестящи, задълбочени стихове. За да я обикнат, опазят и на свой ред предадат по-нататък. И за онова неповторимо чувство, че ни има, независимо какво изпитваме, към какво се стремим и за какво мимолетно страдаме...

В новата книга откриваме и немалко стихове, докосващи се до конкретни географски обекти: “Скопие”, “След Струга”, “Германия”, “Берлин”, “Разстояние”, “Мостът над Огоста”, “Виена”. Те онагледяват съвременния свят чрез усета на вещ водач, запознат с историята и духа на градовете и с импресионистичния поглед на художник, възпяващ природата.

На моменти е “заснета” в груби, задъхани щрихи, предаващи на природния феномен апокалиптична същност. Боян Ангелов не само обича да съзерцава заобикалящата ни действителност, далеч от тривиалните белези на цивилизацията. Той се слива с природата, става част от нея и от нейно име прогласява безсмъртната й, божествена същност. Като отново в картините вплита философско съждение за чудото на съществованието, чиято необятност е твърде извисена за прагматичния човешки разум:

Морето е сиво до черно,
вълните
са стръмни и груби.
Туристи,
загърнати в шуби,
се взират
в това равномерно
дихание,
идващо сякаш
от нямата паст
зверовидна,
където
с усмивка ехидна
укрива се вихърът в мрака.
“Зимно море”

Малка по обем, книгата “59 отстояния” носи в себе си цветен калейдоскоп от послания, вълнуващи човека на интелектуалната мисъл. Те сякаш съграждат храм на философската духовност, под чиито купол делничното, облечено в сиво, се пречиства и преобразява.

Превръща се в мисъл, в легенда и притча за космическия разум, посял своите семена в неизброими поколения от зората на човечеството. Което, в грях и разкаяние, с устрем и оптимизъм, ще разпознава житото от бурена и ще върви напред.

Това ни внушава Боян Ангелов с безспорното си поетично дарование, което с всяка нова книга на автора се самонадгражда. И чрез символиката на тематичния подбор ни прави по-доверчиви и добри. Нещо, което е безспорна потребност за читателите в днешния объркан и трудно разбираем свят...

-------------