Румяна Емануилиду и лицата

Как се пише история? А как се пише история на културния живот на град като Бургас, известен с поетите си, писателите си, художниците си, музикантите си, и разбира се, с театъра си и актьорите, които са минали за кратко или останали за по-дълго, но направили този театър любим за бургазлии?

Румяна Емануилиду знае това. Наред с многото монографии за известни творци, оставили ярка диря на бургаския културен небосклон, тя издава и стотиците си интервюта с духовни личности, дали “многостранното, интересно и талантливо лице на Бургас – част от културата на България и света”. Лицата на Бургас, събрани в 5 тома, последният от които излезе преди броени дни и беше представен на бургаската публика в рамките на Есенните литературни празници.

Дали ще има и шести том? Самата Румяна все още не знае, но пък защо да няма? Творците в Бургас са толкова много...

Роза МАКСИМОВА

----------------

Румяна Емануилиду: Лицата” са моето голямо семейство.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Вече е факт петата книга от поредицата “Лица”. Разкажи ни за тази поредица, Руми – кой има място в нея?

– Петата книга от поредицата беше повод отново да се обърнем към бургаските творци. По принцип аз я правя вече двайсет години. Точно преди двайсет години една от първите публикации, т.е. първото ми интервю бе с Николай Искъров във вестник “Континент” – вестникът майка на вестниците, които излизаха през 99-а година. От “Континент” ми бяха възложили цяла поредица да правя по една страница “Лица”. И точно тогава, спирайки да излиза вестникът, аз видях архивите си и оказа, че тези интервюта са немалка поредица. Тогава вестник “Континент” не беше таблоиден формат, а беше голям формат, в който излизаха официозите и така разговорите с Николай Искъров, Георги Мишев, Христо Фотев /той доминираше в първата част/, и други съвременници тогава, събрани на едно място, се оказаха като една творческа енциклопедия. “Енциклопедия на творческия дух”, както я нарече тогавашният издател на поредицата Анго Боянов. Мисля, че точно емоционалният ефект от първата част даде желанието и на издателя, и на мен, и на други хора да продължи тази поредица. Междувременно, Лицата се обединихме в едно сдружение преди 15 години. То се казва Сдружение “Общество за духовни изяви” точно с тая цел да си помагаме в това, което всеки върши – дали пише, дали прави филми, рисува или композира. Ние си помагахме в изявите и си поставяхме общи творчески задачи, немалко от които успяхме да реализираме. 15 години вече съществува списание “Изгрев”, което издаваме заедно и е само за култура. Няма друг такъв орган в Бургас. Създадохме галерия “Богориди”, скулптурата на Петьо Пандира, действаме да се случи Къщата на музиката, много лични архиви на Бащата на музиката в Бургас Георги Шагунов успяхме да съхраним, много негови музикални творби, несвирени никога. Казвам го това, защото преди 15 години някои хора в Бургас ни смятаха като някаква религиозна секта, която трябва да бъде забранена. Като че ли още понятия като духовност не бяха обясними за хората, дълго време живели в тоталитаризъм – че духовност означава нещо, създадено от душата и след това начин на общуване между хората. След това се роди вторият том, пак с любими хора, но в него доминира Петя Дубарова. В първия доминира Христо Фотев, а във втория – Петя. Тогава се бях запознала с прокурора, който бе водил следственото дело за нейната смърт и той е имал съзнанието да го запази и ни го предаде, въпреки че след 10 години, както е законът, е трябвало да го унищожи, но той го е запазил и ни го предостави. И така в “Лица 2” се появи за първи път следственото дело за смъртта на Петя и други документи след разговорите с Георги Дюлгеров, който я увековечи с филма си “Трампа”. Образът на Петя, пресъздаден от Елена Лафазанова – нейна съученичка от Английската гимназия в Бургас, която направи спектакъл по стихове, с Ваня Костова, която пък имаше революционни концерти с песни по текстове на Петя Дубарова. Във втората част доминира Петя, в третата – режисьори, сценографи, художници, музиканти, актьори, драматурзи от театъра “АБ” – славната четворка Юлия Огнянова, Вили Цанков, Леон Даниел, Методи Андонов в средата на миналия век – техният славен театър, случил се в Бургас. Те са вътре в тази книга и в четвъртата част с творците, премиерите, които се съизмерват със световната култура и така едва сега издавам петата част.

– Значи интервютата в тези отделни книги не са в хронологичен ред, а са обединени тематично?

– Да, точно така. Някаква нишка следвам, представяйки тези хора, а може би те са ме водили към следващия, но може би на фона на събитията, които се случват с нас, се оказва, че има и други нишки, които ги оплитат тези хора, затова, събрани на едно място, се получава някаква алюзия с други неща. Ще спомена само едно изследване на проф. Михаил Неделчев, което той беше направил за културата ва 90-те години на миналия век и голяма част от това изследване бяха на базата на “Лица” – като цяло течение се открои влиянието на Христо Фотев върху творците, влиянието върху тези творци, които дойдоха от Странджа в Бургас и въобще много нишки може да открива всеки един, който изследва културния живот на региона на базата на това, което е събрано в тази поредица.

– Защо мина толкова много време от четвъртата книга досега?

– Аз наистина нямах намерение да продължа след първата част, нямах намерение да правя някаква поредица. Когато я направих, представих я в Бургас и заминах за София, като мислех, че съм оставила един подарък на Бургас и няма да продължавам. Както казах в “Лица 4” много от творците заминаха в чужбина – някои творчески, а други чисто икономически да оцеляват. Между другото тогава Надежда Захариева беше 6 месеца в Америка и тя се срещна с много такива хора, всъщност тя направи това, което аз не можах да направя, защото тия 20 години аз именно това правя – аз вървя след лицата. Например, за да направя книгата за Юлия, аз пребивавах в няколко български града, стигнах дори и до Кипър, където тя е поставяла. Надежда Захариева беше в Америка. Там тя се срещна с български творци, бяхме в постоянна кореспонденция, част от тези срещи влязоха в “Лица 4”, а друга част – в нейни. Така че всяка от тези срещи с творците има своя смисъл и значение, тя много ми помогна със своите срещи с творците в чужбина да си направя едно обобщение за този период на българската култура. “Лица 5” нямах намерение да ги събирам. Събирайки сега, за да спася архиви, се оказа, че пак има една нишка, която ги обвързва, и това е, че много от тези хора вече са се реализирали и че нашите български творци доказват, че българската култура е съизмерима с европейската и световната, макар че сме живели в една затворена система, наши творци са на световно ниво и дано от тук нататък те да придобият едно по-голямо самочувствие и тяхното име да се чува и може би тогава ще има смисъл да продължава тази поредица.

– Ще има ли “Лица 6”?

– Добрина Топалова е написала в началото на “Лица 5”: “Поредицата на Румяна Емануилиду “Лица” завършва – излиза петият й, последен том. Тя започва през 1999 г. и едва на 17-та й година от началото й се поставя точка. Или не?”. Но във всеки том на тази поредица се раждаше по една монография за творческите личности, включени в поредицата – в първата част се роди книгата за Люба Колчакова, във втората – за Кирил Дончев, третата – книгата за театъра “АБ” и съответно поредицата за Юлия Огнянова, книгата за Руси Стоянов – Бургаският Леонардо, който ни остави два от символите на Бургас – Грамофона и Кръста на връх Шилото, който неотдавна бе осветен от Църквата. Още книгите за Димитрина Савова, Петър Слабаков, Цветана Гълъбова. Може би забавих петата част, защото продължих да правя монографии.

– Книгата ти от 6 части “Юлияда” е посветена на голямата режисьорка Юлия Огнянова. Тя заема много голямо място в сърцето ти. Разкажи ни за Юлия Огнянова – какъв човек беше тя?

– Връзката ми с Юлия Огнянова започна през 1998 година, когато правихме книгата за Кирил Дончев, след това продължихме работата по събиране историята на театъра “АБ”, и книгите за останалите творци, които са част от тяхната Група на единомишлениците. За книгата “Юлияда” – тъй като Юлия е имала много драматичен живот – тя е от малцината, даже аз лично не знам за друг човек, който се е отказал от привилегиите, които тогава ва управляващите са давали на активните борци. Юлия Огнянова се отказва от тези привилегии. След 89 година тя е изключена от партията. Нейните нравствени ценности са такива, че тя не обичаше да се говори за нея. Затова, когато правехме книгата “Юлияда”, от нея отпадна една голяма част, свързана с личния й живот. Но това прерасна в една голяма книга за хората, с които Юлия е работила, до които се е докосвала. На всички места, където тя е работила – Хасково, Смолян, Пловдив, Ловеч, стигнах и до Кипър. Навсякъде, където тя е била, се е случвала по една културна революция и това е отразено в “Юлияда”. Отначало книгата стана 700 страници и аз бях в потрес. Нейната работа, разбира се, беше доминанта, нейните методи, с които е работила, нейното умение да извлича от хората, с които работи, това, което на теб ти е нужно, да направиш твоята книга за нея, без да се усетиш. И тогава от тези много страници се роди идеята да разделя основните й периоди. “Юлия и куклите”, “Юлия и клоуните”, “Юлия и Радичков”, “Юлия и Брехт”. С прекрасните корици на художничката Невена Ангелова, със събрания снимков материал, който бе нагънат на хармоника като някои карти и албуми, стана нещо много оригинално. Даже имаше предложение да го номинират за награди “Икар” – награди за театрална литература. След това с Юлия направихме и други книги – “Юлия и клоуните”, “Уроците на Юлия”, “Ракурси” и от юни месец е в печатница биографичната й книга – най-после Юлия се съгласи тази книга да види бял свят, защото беше решила, че след толкова години тя вече няма нито какво да печели, нито какво да губи, разкривайки себе си. На 1 ноември тази книга бе представена в памет на Юлия, в рамките на 40-те дни от нейната кончина. Книгата е издадена в издателска къща “Знаци” и всъщност една голяма част от изданията на “Знаци” са свързани с Юлия Огнянова.

– Ти си автор на много монографии за известни творчески личности, стотици интервюта –какво е усещането да се докоснеш до тези хора, до техния вътрешен свят?

– Усещането е, че ги заобичвам. Обичам всичките си Лица. Много е важно хората да си общуваме. В едно от интервютата Христо Фотев беше казал: “Има едно огромно пространство, което трябва да се запълни с думи”. Точно това е имал предвид той – че ако общуваме помежду си, ако се опознаем, няма начин да не се заобичаме. Вероятно трябва малко повече време.

Когато се ражда монография извън тези томове, това отнема средно две години. За Юлия отне 15 години, за други повече. С Кирил Дончев сме заедно по тези проекти. Докато направим книгата за Петър Слабаков, непрекъснато пътувах с колата до Бериево. Просто тези завои от връх Шипка до Габрово ми идваха свръх. Които го познават, знаеха, че той като природозащитник имаше много кучета и много котки. Тук с една природозащитна организация и моя приятелка – Маргарита, носехме храна за кучетата, обезпаразитяваха ги, някои ги водехме със специален транспорт до Бургас, за да бъдат оперирани и излекувани, кастрираха котките – искам да кажа, че отношенията прераснаха в много повече от една книга. С Димитрина Савова съм обиколила всичките 6 града, където тя е играла и всички я познават. Така че, аз мога да кажа, че това са много повече от интервюта. За мен това е моето голямо семейство.

– С какво са по-различни те от обикновените хора?

– Аз мисля, че те не са по-различни. Всички хора са индивидуални, уникални и точно на това се базира и моята поредица – защото дълго време живяхме в общество, което ценеше доктрината, а не личността. То не желаеше личности, които стърчат над неговия идеологически таван. Аз искам чрез срещите си с тези хора, чрез поредицата да покажа, че творческият дух може да намери у всекиго ново свое лице, нов израз в живота на човека. Може да се прояви в много лица и винаги да бъде уникален. В това вярваше Юлия Огнянова, че всеки носи в себе си творческия заряд и го доказваше и чрез връзката с народното творчество, това, което тя искаше да възроди. Тя вярваше, че човек така е създаден от Твореца, че самият той е Творецът. Трябва само понякога да изхвърли много повече баластра, много повече неща, които са затрупали този заряд надолу. Човек трябва много излишни неща да изхвърли от себе си, за да достигне светлината. А да достигнеш светлината това означава да достигнеш детето в себе си. Затова Юлия никога не написа някакви уроци за своите студенти, тя винаги ти подтикваше да събуди творческия им импулс. Тя не делеше хората на обикновени хора и на творци. Всички са творци.

– Кога е най-плодотворното за теб време за писане – за журналистическите материали не е нужна специална нагласа, но при монографиите е различно. Какво е необходимо за написване на една монография?

– Аз винаги съм се издържала от журналистика не само за да инвестирам в тези проекти за книгите, а защото аз съм чувствала духовна необходимост. Имам чувството, че книгите са ме спасявали от невинаги благоприятната атмосфера на журналистиката. Писала съм винаги нощем. Дори когато ми се беше наложило 6 месеца да бъда в Лондон, бях свикнала да работя и си бях взела едно фенерче. Пробвах различни варианти – или в банята си постилах във ваната, защото помагах в отглеждането на малко дете, или правех всякакви заслони в спалнята на пода, за да не се вижда светлината. Много работи ми се случиха в нощите. Сега забелязвам, че утрините ми са по-ползотворни. Още като работех с Юлия, винаги в 4 часа нещо ме глождеше да ставам. Юлия беше на 93, а аз все си мисля, че тя можеше да столети. И все си казвах, че тя е на толкова години и сигурно аз трябва да стана и да пиша, да пиша, да пиша. Ставах в 4 часа и пишех неуморно. Затова се случиха тези книги, които направихме заедно – аз съм на този принцип – приживе да се случат нещата, приживе да си направим проектите и приживе да си казваме хубавите думи.

– Кого би искала да интервюираш?

– Аз може да влагам доста емоция в това, което правя. Вярвам, че не би трябвало да е по друг начин. Изключително много ми липсва Юлия Огнянова /разплаква се/, както преди това другата ми духовна майка Димитрина Савова. Аз се страхувам, че повечето от тях са на пределна възраст и затова искам да се случат нещата, докато ги има. Аз не ги избирам. Ние сме се срещнали и трябва да се случат и други неща. На 25-и октомври показахме част от един филм, спасихме голяма част от архива, от тези срещи. Който желае, може да види тези дискове – интервюта с Христо Фотев, с Николай Искъров, Виолета Масларова, Кирил Симеонов, Пламен Ставрев... На премиерата присъстваха много от Лицата, наши съвременници, с които имаме други проекти. Много ми се иска нещата да се случват – искам да направим Къщата на музиката – и тя да бъде не само музей на Георги Шагунов, но тя да бъде действаща, в нея да влизат и много млади хора, много хора, които се занимават и обичат музиката.

– Как избираш с кого да направиш интервю, което може по-нататък да прерасне в приятелство и то да стане част от живота ти?

– Точно така пише Юлия в книгата си, че краставите магарета се намират – тя така определи нашата връзка. Димитрина Савова, Юлия Огнянова, Люба Колчакова – аз ги чувствах като мои майки, духовни майки. Нас ни е родила една майка, но по пътя си можем да срещнем много духовни учители, духовни майки и сестри и може би те, отдавайки се на всичко това, което правят, не са имали деца и са ме чувствали също така близка. Не мога да определя, но аз казах – обичам абсолютно всички Лица и докато направим една книга, минимум две години, ни свързват много други неща. За радост, аз пазя много архив, звукови файлове, видео, които трябва да бъдат запазени по някакъв начин, защото самите носители се променят. Имам много записи на стари носители, самата Юлия държеше много всички разговори да ги записвам, някога да ги събера. Документалният материал според мен е много ценен и той трябва да бъде запазен – не в дом, а на място, където може да се ползва от повече хора. Например в Лондон в Кралската библиотека можеш да чуеш гласа на известни актьори, които са изпълнявали роли от Шекспир. Всичко може да бъде интерпретирано.

– Дай боже да стане това и у нас.

– Ами такива неща се случват, когато се говори за тях, когато се намерят съмишленици. Такива неща са се случвали при общуване с Лицата и това ни е държало заедно. Тяхната жажда. Повечето от тях, когато пишехме книгите, вече не бяха активно в театъра. Но не можеш да откъснеш една творческа личност от това, от което тя има необходимост. И точно правенето на тези книги, срещите с тези личности зареждаше и тях в чисто духовен план. И чувстваха необходимост от тези срещи с мен.

– Ти си интервюирала много хора. Сега си от другата страна. Кой въпрос би искала да ти задам и да отговориш?

– Аз невинаги приемам да разговаряме. Сега пожелах този разговор, защото разбирам, че сме хора със сродни души с интервюиращия човек и много бих искала да получа повече отговори, отколкото въпроси от тебе, като например това – имаш ли интерес да събереш своите творчески разговори? Ти си пишещ човек, така че ми е интересно човекът, с когото разговарям в момента, какви творчески планове има? Интересно ми е да разбера човека, който ме интервюира.

– Ти отново влизаш в ролята на интервюиращ. Да, имам такова намерение много отдавна –да събера интервютата си в книга. Още когато интервюирах Атанас Радойнов преди 2-3 години, той ми подхвърли подобна идея, макар че аз вече работех над това. Защото хората, които интервюирам, са творчески личности, много стойностни, имат какво да разкажат, открити, честни и искрени са. И затова много искам тези разговори с тях да останат в книга. Но нещата имат и финансови измерения, за съжаление.

– Аз вярвам, че думите са материален носител. Нещо, когато го изречеш, то вече е започнало да се случва. Сега те провокирах да го направиш. Винаги се намират съмишленици, просто трябва да ги срещнем, и те помагат с каквото могат. Нали бедният помага с парите, богатият – с ума. Да се надяваме да срещнем повече “бедни” хора да ни помогнат.

– Вярваш ли в младите хора, Руми? Ще има ли кой да поеме твоето дело?

– Много ти благодаря за този въпрос. Това ми дава основание да разкажа за този национален конкурс, който провеждаме с Мария Мутафчиева – създателката и моторът на групата с национална слава “Мери бойс бенд”. Мери е момичето, заради което много млади хора продължават да обичат българската клубна песен, Направихме литературен конкурс с името на една нейна песен, която от няколко години се изучава и в училище – “Непознати улици”. В този конкурс срещаме много млади хора, които до този момент са нямали това самочувствие и тази напоритост да се изявяват в традиционните литературни конкурси и мисля, че това са истинските творчески млади хора, пишещи, много чувствителни. Души, които имат нужда от подкрепа, от вглеждане в тях. Има чудесни млади хора, които срещаме на този конкурс. Сега той се провежда до края на октомври. Имаме идея през месец ноември да съберем новите млади пишещи, със съдействието на читалище “Св. св. Кирил и Методий” в организирането на друг национален конкурс “Море”, където периодично се откриват нови зрънца – това за мен е смисълът на всеки конкурс. Аз издавам книгата на спечелилия Голямата награда. От последния конкурс Георги Гаврилов, спечели Голямата награда преди две години, след това спечели още награди с книгата си, разви се като поет, продължаваме да работим с него с Керана Ангелова като негов редактор той спечели Специалната награда на Националния конкурс “Христо Фотев” за успешен дебют, спечели и Голямата награда за дебют на конкурса “Южна пролет” и така първата книга му донесе не само творческо самочувствие, но и допринесе за развитието на младия човек, той издаде още по-успешна втора книга, която на 11 ноември ще бъде представена в Бургас, от 18 ч в Дома на писателите. Това е още една възможност да поканим почитателите. На 8 ноември, отново в Дома на писателите ще представим друг член на Сдружението, който не дочака всички книги – голяма творческа личност за Бургас – Любен Петков. Аз събрах неговите повести и пътеписите му и още една книга – “Истории за малки и пораснали деца” – детското му творчество, за което той е носител на националната награда “Петко Рачов Славейков”.

----------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”
----------------