Поетесата Румяна Попова-Бакърджиева за нейния сборник – “Коричка вяра”

Румяна Попова-Бакърджиева: Всеки поет или писател носи огромна отговорност пред света за всяка своя дума.
(Интервю на Вероника Павлова, публ. в “ Colours Of Life “)

– Здравейте мила Румяна и благодаря, че приехте поканата ни за представянето на сборника ви с поезия – “Коричка вяра”. Бихте ли ни разказали малко повече за себе си, за да запознаем читателите с Вас и Вашето творчество?

– Здравейте, Вероника! От сърце благодаря за това интервю и за възможността да представя моята “Коричка вяра” пред Вашите читатели.

Какво да Ви разкажа за себе си? Аз съм един благословен човек. Все по-ясно осъзнавам колко благ и щедър е бил Господ към мен през целия ми живот. Родена съм в столицата. Израснах в центъра на София. Имах прекрасно детство, задружно семейство и чудесни приятели. През каквито и трудности да минавах, винаги имаше някой до мен.

Бях на 19-годишна възраст, когато срещнах мъжа на моя живот. От любовта ни се появиха на бял свят две свидни дъщерички. На тях посветих последните 18 години от живота си. Въпреки че имах различни възможности за професионална кариера, избрах да бъда преди всичко грижовна майка. И не съжалявам за този свой избор. Щастието, което изпитвам всеки ден, посвещавайки се на семейството си, е незаменимо.

По образование съм културолог. Обожавам историята, като имам особен афинитет към традициите, ценностите и вярванията на предците ни. Този мой интерес ме поведе по неподозирани пътища. Търсейки изконното в българската културна история, стигнах до християнството. Каквото и да твърдим за нашите езически корени, колкото и да се ровим в това далечно минало, истината е, че именно християнската ни принадлежност ни е съхранила като народ.

И не случайно филмът “Време разделно” така ни вълнува и се превърна в най-харесваната родна лента. Християнството се е вплело дълбоко в нашата същност, макар че след комунистическия режим се оказахме доста ограбени в духовен план.

Аз съм внучка на няколко поколения свещеници. Моминската ми фамилия е Попова, но последният от дядовците ми, който е бил Божи служител, е живял в края на 19-ти век. За жалост нямаше кой да ми предаде вярата. Стигнах до нея по неведоми пътища и не беше лесно да преодолея всички презумпции, предразсъдъци и погрешни схващания за християнството, с които израснах. Днес с ръка на сърцето мога да призная, че моята лична среща с Христовата вяра промени напълно живота ми. Чувствам се по-независима, по-обичаща и по-щастлива от всякога. Споделям всичко това, защото то е определящо за моя живот и за творчеството ми.

– От колко време се занимавате с поезия и защо решихте да се отдадете именно на литературното творчество?

– Може би ще прозвучи клиширано, но е истина – пиша, откакто съм грамотна. Първото ми стихотворение е посветено на една кукла, която пристигна чак от далечен Сибир като подарък от мой близък роднина по случай петия ми рожден ден. Моментът, в който отворих кутията, така се е запечатал в съзнанието ми, че дори и сега го преживявам с почти същата емоция.

И тъй като постоянно рецитирахме стихчета в детската градина и в училище, някак отвътре ми идваше да изразя силните си преживявания и аз в рими. Така година след година изпълвах все повече една тетрадка с мои стихотворения. Осмелявах се да ги покажа на учителките си по литература. Те ме окуражаваха да продължавам. Включвах се и в различни литературни училищни конкурси. Понякога получавах награди, като най-сериозната беше пътуване до Прага. Всяко дете има нужда от насърчение, за да повярва в таланта си. Е, аз определено повярвах в моя! И благодаря на Бога, че е имало кой да ми вдъхва кураж.

През студентските си години продължих да пиша. Мои приятели предложиха да опитам и с текстове за песни. Най-сериозния проект, в който участвах, беше един аудиоалбум с автентична индонезийска музика. Беше ми много интересно. Готовият продукт го представихме с един млад тогава изпълнител пред доста пълна зала в НДК по случай 50 години от обявяването на Република Индонезия за независима държава. И до днес си слушам тези песни с голямо удоволствие.

Когато се омъжих и родих децата си, нямах много време да се занимавам с литература, но в моменти на силни емоции, отново сядах и ги изливах в рими. Днес имам доста богат набор от стихове. Дори не съм ги броила, но са стотици. Голяма част от тях са публикувани в сайтове за авторска поезия.

През 2009 година изпратих няколко мои неща в едни конкурс на Фондация “Буквите”. От тогава всяка година участвам в проекта им “Алманах Нова българска литература. Поезия”. Тази година трябва да излезе десетият юбилеен брой на Алманаха. Мои творби бяха одобрени и за други подобни сборници, като най-голямата ми гордост е включването на две мои стихотворения в Антология “Небе за земята” на издателство “Омофор” под редакцията на проф. Калин Михайлов. Там съм в компанията на поети от различни епохи, писали на християнска тематика.

Неизразимо е усещането името ти да бъде между тези на безсмъртни писатели като Пенчо Славейков, Кирил Христов, Николай Лилиев... Разбира се, отнасям се с голяма доза смирение, когато “заставам” до тях! Тук е важно какво ни е обединило. В предговора на Антологията проф. Михайлов го изразява много точно: “Събрани около Христос”. Християнската вяра е и моята основна муза от 11 години насам. Любовта на Господа, тази безумна любов, стигаща до Кръста, ме вдъхновява най-силно от всичко!

Тази обич е жива вода –
тя разтваря до дъно тъгата
и след болката грейва дъга –
разноцветни нюанси в душата!
Тази обич открива следи
от забравени светли копнежи –
пресъздава ги без да боли
и посява дълбока надежда.
Тази обич върви по снега
без да чувства студа, белотата
и пристига навреме – в мига
на безкрайната суша в мечтата.
Тази обич изтрива това,
от което не можеш да дишаш.
Тя e смисъл за теб и крила,
тя те учи и ти да обичаш!

– В днешно време е ясно, че все по-малко хора четат, особено от младежта. Според Вас, какво трябва да се направи, за да се засили повече интересът на младите и хората към литературата?

– Хубав въпрос... Но аз не съм напълно съгласна с това твърдение, че младите хора не обичат да четат. Съдейки по дъщерите ми и техните приятели мисля, че будните души не изоставят четенето. Вярно е, че интернет поглъща огромна част от времето им. И не само тяхното. Ние, нашето поколение – хората в т.нар. средна възраст – също сме станали много зависими от технологиите и комуникацията по електронен път. Но независимо от това на какъв етап от живота си се намира, търсещият човек ще открие как да се нахрани духовно и неминуемо ще стигне до литературата.

Това, което ние можем да направим, е да даваме пример на децата си. Да споделяме с тях прочетеното. Да ги насърчаваме и те да пият от този извор, който векове наред вече подхранва духовно човечеството. Но все пак има огромно значение и какво точно четат младежите, защото днес на пазара има и всякаква литература.

За съжаление тя може да вкара някого и в тежки емоционални състояния. Книгите умеят да формират съзнанието. Ето защо всеки поет или писател носи огромна отговорност пред света за всяка своя дума. И тъй като аз вярвам, че нашият живот продължава във вечността, и че в края на земния си път ще отговаряме за делата си, добре е да си даваме сметка още приживе какво говорим, какво пишем, какво оставяме след себе си...

– Наскоро имахме радостта да прочетем вашия сборник с поезия – “Коричка вяра”, какво точно ви вдъхнови за неговото създаване?

– Аз вече загатнах кое ме е провокирало – вярата! Когато човек повярва издълбоко в Бога и усети живота си в друга светлина, на него му се иска да предаде тази своя вяра и на другите. Обхваща го една необяснима радост, един стремеж да раздаде докрай любовта си на всички по примера на Христос.

Всяка година празнуваме Великден. Всяка пролет се поздравяваме с “Христос воскресе”, палим свещи, обикаляме храма, боядисваме яйца... Но познаваме ли този наш Господ, Който само на 33 години умря на по най-мъчителния начин, разпънат на кръст от любов към нас? За повечето хора това е просто красива легенда. За други – може би е истина, но смятат, че тя не касае живота им тук и сега, днес... И аз мислех така. И на мен ми се струваше, че цялата българска християнска култура е много красива, но нищо повече...

Но, когато наистина се докоснах до нея и се опитах да разбера кое е провокирало толкова много хора през вековете да стигнат дори до мъченичество в името на вярата си, тогава осъзнах колко малко всъщност познавам християнството. И тръгнах по пътя на опознаването му. Колкото по-навътре навлизах, толкова повече се смайвах от дълбочината и силата на тази вяра. Така един ден бях настигната от истинско обръщане. Смених посоката на живота си. Видях го в коренно различна светлина. Погледнах нагоре. Помолих се...

И всичко това естествено преля в поезията ми, а тя е най-добрият начин, по който аз мога да се изразя. Един ден моята най-близка приятелка Елисавета Станчева ме подтикна да събера най-доброто от християнските си стихове и да издам самостоятелна стихосбирка. Две години ми отне работата по нея. Трудно ми беше, тъй като осъзнавах каква огромна отговорност нося, публикувайки вече като напълно самостоятелен автор. Но с много молитви и силна вяра, че всичко ще се случи по Божията воля, доживях отпечатването на “Коричка вяра”. А тя излезе от печатницата на един от най-големите християнски празник – Сретение Господне. За мен този факт, както и всичко в живота ми, не е случаен.

– Какво бихте искала да остане в сърцата и умовете на хората, след като прочетат сборника? Какво е вашето послание, което искате да оставите към читателите?

– Бих искала от сърце да споделя с всеки мой читател духовната радост, която ми донесе вярата. Пътят беше труден, но си заслужаваше, защото ме доведе дотук:

Душата ми израсна в тези дни.
Духът ми е свободен като птица!
По-малко вече старото боли,
а новото ме учи да обичам.
Усещам аромата на света
и нежната любов, която иде
да ме избави и да ме спаси,
у мене да извае вечен смисъл...
С надежда за живот и след смъртта,
с победата Си над греха извечен,
при мен дойде и ме докосна Той –
Безгрешният – със прошка ме облече...

Стиховете чертаят моя път – откъде тръгнах, през какво минах и докъде стигнах. Може да се каже, че стихосбирката ми е една своеобразна публична изповед. И всеки, който я прочете, ще остане с усещането, че вече ме познава. Но това е и смисълът на поезията според мен – да докосва сърцето, да го променя, да го води към духовни висоти...

Ако един автор пише завоалирано, без да бъде открит и честен пред своите читатели, стиховете му може би ще докоснат ума на хората, но не и сърцата им... И в такъв случай поезията би била чисто интелектуално послание.

Книгата има три раздела. Първият – “Емоции по-парещи от огън” – включва стихове, които разкриват различни мои емоционални състояния по пътя ми към Бога. Най-силно въздействат на читателите ми тези, в които споделям своето усещане за съвременния неавтентичен начин на живот в големия град.

Едно от най-коментираните стихотворения в социалните мрежи е:

Темпото напредва всеки ден...
Виждаш ли детайлите на всичко?!
Сливат се контури, цветове...
(Някой ми говори за епичност!!!)
А дълбоко в смислите горчи...
Няма повод често да се смеем!
Радостта остана спомен отпреди,
тичайки напред, ще обеднеем...
Никой не играе пред дома...
Не пристигат гости без покана...
Всички се страхуват от дъжда
и следят прогнозите отрано...
Няма време да си поседим,
ей така – с приятел под стрехата,
белите си мисли да делим
като хляб, разчупен за душата...
Темпото напредва всеки ден!
Рано ми пораснаха децата...

Когато човек започне да осъзнава колко се е отдалечил от автентичния живот, впускайки се в постоянни преследвания на амбиции, разбира, че всъщност е ограбил сам себе си... Голям проблем на съвременния млад човек днес е неговото ЕГО.

Малцина си дават сметка за това, но още от малки децата се възпитават да държат на своето. Така всеки рано или късно се сблъсква със своето огромно самолюбие, което му пречи истински да обича и да бъде щастлив. Защото егото иска жертви... Има хиляди самотни хора и основният им проблем се крие именно в това, че не могат да смирят себе си и да бъдат открити и щастливи заедно с другите, тоест не умеят да обичат. Осъзнавайки, че и аз самата съм била жертва на подобна формация, поисках да се променя. Така се роди стихотворението:

Преглъщам се

Преглъщам се и заболява
от гордостта, от теготата...
Но мога вече да направя
неща, които не познавах –
да се обърна към дъгата,
да спра до просяк, да поседна,
да тръгна без да се налага,
да плача, щом ми е потребно;
да се обадя на приятел
дори и нощем, да замина
при старите добри познати
и да се радвам, че ги има;
да порисувам със децата
навън, пред блока, на земята,
към самолета да помахам
високо горе, в небесата;
да клекна тихичко на прага
и да те чакам безотказно...
Преглъщам се и заболява!
Но свободата е прекрасна!

Вторият раздел на книгата ми, наречен “До теб”, включва стихове-посвещения. Тук съм поместила много емоционални за мен творби, които са послания към конкретни хора от кръга на моя живот. Главното ми послание към всички тях е никога да не губят вярата си:

До теб

Вярата поражда чудеса.
Не унивай! Има път в гората –
между клони, корени, стебла,
спъваш се, ала вървиш нататък!
Не допускай болката, страха...
Не разбивай чудото в зародиш!
Вярата е сила и съдба –
ако ти поискаш, тя ще те проводи!
Виждала съм смисъл как расте,
щом душата с вяра го полива.
Не унивай! Ето ме – до теб –
вяра и надежда ти наливам!

Третият раздел на стихосбирката нарекох “Ето ме, Господи” и в него съм събрала най-силните си изповеди и послания от деня на моето обръщане в християнската вяра до днес. Тук ще предложа на читателите едноименната си творба “Коричка вяра”, която определи и заглавието на цялата ми книга. Стихотворението е с послание към дъщерите ми Виктория и Теодора, но чрез публикуването му в моята първа стихосбирка аз го посветих и на всеки, който се докосне до него. Иска ми се да нахраня с моята вяра колкото се може повече души.

Коричка вяра

Коричка вяра искам да ви дам,
дори да бъде твърда, ще е сладка...
И ще забравите какво е глад,
ще се наситите, като на сватба!
Ще отшуми звукът от тишина
и ще разцъфнат ялови дървета,
в душите ви ще зрее красота
и ще е хубаво, и ще светло!
Ще оцените малките неща
и мравката дори ще е приятел...
Коричка вяра искам да ви дам
и смисъл за пътеките нататък...

– Имате ли си любими писатели или поети и кои са те, защо са ви любими?

– С този въпрос най-много ме затруднихте. Когато бях ученичка естествено ми допадаха любовните стихове на Яворов. Обичах да чета написаното от Дебелянов. Харесваха ми някои творби на Смирненски. Често си препрочитам неща от Стефан Цанев. Но да кажа с ръка на сърцето, че даден поет ми е любим, не мога... По-скоро има конкретни стихотворения, които ме вдъхновяват. Сред тях е например “Приказка” на Дамян Дамянов. Много силно са ме докосвали историческите романи на Фани Попова-Мутафова и Димитър Талев. Дълбоки следи в мен остави “Отклонение” на Блага Димитрова.

Но откакто повярвах в Бога Библията е Книгата, която най-често отварям. Думите на Господа са Дух и Живот. Не можете да си представите как ме вдигат от трудни състояния, как ми помагат в тежки ситуации, как ме лекуват в мигове на дълбока тъга. Напоследък обичам да чета също проповеди и беседи на духовници, чрез които се уча на смирение, на търпение, на молитва, на прошка...

– Взимате ли бази за сравнение от тяхното творчество с вашето и кой писател усещате като най-близък до вас като настроение, усещане или начин на мислене?

– Не обичам да се сравнявам. Това винаги ми е причинявало само страдание. Поставени сме без да го искаме в постоянна конкуренция помежду си. Съвременният начин на живот ни го налага – да се съревноваваш, постоянно да се доказваш, да участваш в конкурси и да те оценяват... Всеки път, когато съм се включвала в някакви състезания, съм си тръгвала малко или много ограбена. Ако аз печеля, някой друг страда заради загубата си. Или обратното...

Поезията на мен ми е дадена свише. Не съм я търсила. Вдъхновението идва без да го очаквам, без да го насилвам... Не се стремя към подражание. Що се отнася до начина на мислене – бих се радвала да открия и други поети с християнски дух. Но са малко...

– Има ли нещо определено като послание, което искате да оставите към читателите чрез вашето творчество и какво е то?

– Може би вече отговорих предварително на този въпрос. Искам, ако това е възможно, да ги нахраня с моята коричка вяра, да им вдъхна надежда, да запаля в сърцата им искрицата на истинската неегоистична любов. А всичко това мога да направя, споделяйки благодатното състояние, до което съм се докоснала чрез вярата.

Необятна благодат

Усещаш ли покоя на душата
в милувката на Божията длан?
Съзнаваш или не, но сме богати
с това, което Господ ни е дал:
една необяснима, жива вяра
и избора свободно да летим,
да бъдем над житейската поквара
и непростимото да можем да простим.
Виж – семенцата някога посети
сега подхранват малкия ни свят.
Усещаш ли покоя на сърцето?
Това е необятна благодат!

– Какво е за вас поезията и какво ви вдъхновява да пишете?

– Поезията е моята вътрешна голяма радост. Тя ме изразява най-пълно. Всеки път, когато напиша нова творба, се чувствам прекрасно. Вдъхновението трудно се обяснява. За таланта аз нямам заслуги. И той не се наследява. Дарява се. Дъщерите ми не умеят да пишат стихове, но пък голямата рисува прекрасно още от съвсем малка. Бог има Свой план за всекиго от нас и е истинска радост човек да го открие. Мога като конкретен отговор на въпроса Ви да кажа смело, че за мен поезията е призвание.

– Кое произведение от “Коричка вяра”. ви е любимо и бихте препоръчали на нашите читатели?

– Отново ме затруднявате... Няма как да посоча едно-единствено стихотворение. Надявам се всеки читател да намери по нещо за себе си и след прочита на книгата да се почувства малко по-одухотворен. Това е и нейният смисъл.

– Какъв съвет бихте дала на младите автори, които тепърва навлизат като литературни творци и все още се колебаят в уменията си или в това да издадат книга, има ли някаква “универсална рецепта” на това, как да се превърнеш в успешен автор?

– Няма универсални рецепти. Аз не вярвам в такива. Вдъхновението или го има, или го няма. Друг е въпросът как творчеството ни да стигне до хората. Тук вече има какво да се учи. Аз самата все още откривам нови пътеки в тази посока. До скоро битуваше схващането, че поетите не трябва сами да се занимават с популяризиране на произведенията си. Но как тогава тяхното послание да стигне до хората? Дълги години робувах на презумпцията, че за да успееш, трябва някой да те забележи. Това е голяма грешка.

Бих посъветвала младите хора така: Ако сте сигурни, че имате какво да кажете, пишете, но не оставайте пасивни след това. Днес има толкова много възможности творчеството ви да стигне до читателите – и чрез социалните мрежи, и чрез различни литературни сайтове, и чрез електронни медии... За мен основното обаче не е в това да станеш известен, да печелиш слава... Такъв стремеж само усложнява и без това доста сложния ни живот.

Никой няма нужда да носи на плещите си все по-набъбващото си Его, което рано или късно ще го смаже. Прекрасно е да твориш и създаденото от теб да се отразява в хората, без обаче да те разболява от мания за величие. Онзи, който се вземе прекалено на сериозно, вече е изгубил... Това е моята лична гледна точка.

– Бихме ли могли да очакваме нови неща от Вашето творчество и ако да, ще загатнете ли на нашите читатели малко за тях?

– Аз не спирам да пиша. От излизането на “Коричка вяра”, което беше преди три месеца, сигурно вече имам поне 20-тина нови неща... Почти всекидневно публикувам по нещичко на моята лична фейсбук страница, която също носи името “Коричка вяра”. Но ако питате дали имам намерение да издавам нова авторска книга, да имам. Много от моите нови приятели ме вдъхновяват за тази крачка. Нужна е обаче доста работа. Върху първата си стихосбирка работих усилено две години. Едва ли следващата би ми отнела по-малко време... Вярно е, че вече имам повече опит, но когато човек оформя ново послание, времето не бива да е фактор.

Важно е посланието и това, което то ще донесе на читателя. Литературата никога не може да бъде самоцел. Поне за мен. Нека Бог да дари на всички ни благодат и мир в душите!

--------------
Интервюто е публикувано в “Colours Of Life”.
---------------