Смъртта на госпожа И.

Госпожа И. се наведе и вдигна портфейла. Естествена кожа, приятно издут, леко лъскавеещ от употреба. С треперещи пръсти го отвори – беше натъпкан с банкноти от по петдесет, по двайсет, няколко по сто. Сигурно имаше над хиляда лева. Госпожа И. задиша тежко, огледа се дали няма някой наоколо – Богориди беше пуст, по това време всички още пиеха сутрешното си кафе по гащи – и пусна портфейла в старата дамска чанта, която висеше на лакътя й.

* * *

Госпожа И. си имаше ритуали. От онези, старческите, които ако не спазваш, животът ти губи смисъл, особено когато си на седемдесет и седем. Всяка сутрин ставаше точно в пет. Всъщност беше будна още в три, въпреки че лягаше към полунощ – два-три часа сън й бяха напълно достатъчни, но упорито се натискаше под одеалото, за да не удължава агонията на самотния си ден с още два часа. Пък и какъв ден е в три сутринта? Тъмно и пусто като в гроб (все такива сравнения и идваха наум). Затова изчакваше прилежно олющеният будилник да издрънчи в пет и отмяташе одеалото с крехката си китка. Ръцете на госпожа И. бяха красиви, тънки – носеха следите на старостта, но с една деликатна, аристократична небрежност. Старческите петна по тях бяха бледи, пръстите й бяха дълги и неизкривени от артрит, ноктите й – здрави и лакирани с перлен лак. Госпожа И. беше кокетка, не понасяше мисълта, че може да мирише на старица, да се тътрузи като старица или да се изгърбва като старица. Затова сутрин, щом станеше, първо си пускаше душ и намазваше сухата си кожа със зехтин. Слагаше чисто бельо и обличаше една от деветнайсетте си рокли – нови не си купуваше, защото роклите от преди години още и ставаха. Само ги носеше на кварталната шивачка да й ги преправя, за да не изглеждат съвсем демоде. После слагаше изкуствените зъби, малко руж и червило и се поглеждаше критично в огледалото.

След сутрешния тоалет отиваше в кухнята и си правеше кафе. С кафеварка, стара почти колкото нея, но винаги излъскана като генералски еполети. След което наливаше кафето в порцеланова чашка- всичките шест стояха изрядно подредени на една и съща полица вече десетки години и нито една прашинка от златният им кант не беше олющена, а порцеланът беше все така искрящ.

Пиеше си кафето бавно, докато отхапваше от намазана с мед и масло филия. Гледаше през прозореца към детската градина отсреща – още пуста и тиха – и към седем и половина беше готова за новия ден.

* * *

Госпожа И. беше родена в Бургас, в една декемврийска вечер на 1934 г. Всъщност, госпожа И. беше родена до Бургас, върху леда на Мандренското езеро.[1] Майка й, детска учителка в село до Бургас, често минавала по дебелия лед, за да стигне до неугледното селско училище и да скъси дългото разстояние, което извървявала пеша или с някоя талига. Дали заради дългите разстояния, които изминавала всеки ден, или заради здравите си гени, но майката на госпожа И. не само че родила безпроблемно бебето, ами сама отрязала пъпната връв, увила го в кожуха си и без особени затруднения се прибрала в града. Отишла в болницата[2] и изкарала акъла на лекари и акушерки, които помислили, че нещо се е случило. И с майката, и с бебето обаче всичко било наред. Дълги години майка й разказваше с усмивка тази история и казваше, че на госпожа И. трябва да й върви гладко, по вода. И то не просто да й върви, ами да се плъзга. На тези приказки баща й, жилав, мълчалив и благ моряк, вечно миришещ на риба, се подсмихваше и казваше – няма начин да не й върви, аз съм късметлия, че се ожених за майка й, а тя се е метнала на мен.

Но на госпожа И. не й вървеше.

Тоест вървеше й, докато бяха живи .

Не че беше заливана от благодат. Родителите й я обожаваха и макар да не живееха охолно, живееха сносно – тя не знаеше какво е да си легне гладна или да носи кърпени дрехи. Баща й постоянно беше някъде из моретата, а майка й си гледаше учителстването, но винаги намираше време за нея. Когато баща й се върнеше от плаване, ако беше лято, я будеше сутрин рано, още по тъмно и я водеше на Пристанището, където я слагаше да седне върху някоя купчина щайги или насукани въжета, увиваше я в рибарската си куртка, заставаше прав до нея, запалваше фас и двамата гледаха как слънцето измива чело в хоризонта и лениво залива морето с пламтяща коприна. Когато фасът му изгореше, я оставяше и отиваше да се включи в товаренето[3] на някой кораб, за да изкара допълнително пари. Госпожа И, тогава шестгодишна, стоеше без да помръдне с часове – два, три, четири. Гледаше как денят нахално избутва с лакти нощния покой, слушаше смеха и пиперливите приказки на суетящите се наоколо моряци и докери, вдишваше миризмата на сол, риба, коноп и смола и беше щастлива. Понякога заспиваше, унесена от монотонните припеви на чайките, но се сепваше от някой непривичен шум и отново вперваше любопитни очи в заобикалящият я свят. След няколко часа баща й се връщаше, потен, с набъбнали мускули и залепнала риза, повдигаше я като перце и бавно я пускаше на земята. Хващаше я за ръка, прибираха се у дома, той слагаше чиста риза, тя – най-хубавата си рокличка и отиваха в кафе-сладкарницата на Казиното.

После светът се залута в кошмара на Втората световна война. По това време баща й спря да плава с корабите и работеше само на пристанището. Въпреки, че не печелеха много и кризата беше поставила отпечатъци навсякъде, Госпожа И. не усети особено лишенията на войната – баща й беше работлив човек, а майка й преподаваше математика в домовете на градските големци и на масата им винаги имаше прилична храна, а краката й винаги бяха сухи, обути с подарени от госпожите на големците обувки. Веднъж, за десетия й рожден ден, майка й донесе подарък – прекрасно палтенце с яка от заешка кожа, с мека подплата и бродирано цвете на гърба. Почти не беше носено, само една капчица восък на ръкава издаваше, че е било обличано.

И после войната стигна до дома й.

Още помнеше топлия септемврийски ден,[4] малко преди началото на учебната година. В двора на нейното училище беше пълно с хора, а тя стоеше облегната до стената и държеше ръката на баща си. Майка й бършеше сълзите си и говореше с тих глас, който почти се губеше в гълчавата наоколо. Баща й мълчеше, усмихваше се, стискаше детската ръка в голямата си лапа и изглеждаше спокоен, взел решение, което всички сълзи на света и всички детски ръчички нямаше да променят.

После дойде Коледа без него. След Коледа – пролетта.

А с пролетта – писмото. Беше кипяща от живот сутрин, зимата вече се предаваше и това се усещаше – морският вятър беше смекчил жилещите си целувки и крясъците на гларусите бяха възторжени и нетърпеливи. Тъкмо техните крясъци я събудиха. От кухничката се носеше аромат на кафе – всяка сутрин майка й правеше кафе, наливаше в искряща порцеланова чашка със златен кант и го пиеше бавно, наслаждавайки се на всяка глътка. Госпожа И. обичаше да я наблюдава, пиещата кафе майка беше един от най-уютните й детски спомени. Но тази сутрин ароматът на кафе беше горчив, а порцелановата чашка на масата стоеше недокосната и черната, гъста течност изстиваше неотпита. Писмото стоеше на масата, а майка и беше приседнала на стола и го гледаше мълчаливо.

Навън гларусите се закискаха злобно.

* * *

Следващите няколко години бяха тежки. След смъртта на баща й, майка й загуби ищах към живота и се движеше през него като марионетка. Майката на Госпожа И. страдаше по баща й, но Госпожа И. страдаше и за двамата – единият бе мъртъв, а другият – без душа. Видимо нямаше съществена промяна в майка й – тя все така ставаше сутрин, правеше си кафе, после се занимаваше с ученици, после с госпожа И... Ако госпожа И. беше виждала роботи и беше чувала за програмиране, щеше да си помисли, че майка й е като програмиран робот.

Една сутрин госпожа И. се събуди и не усети аромат на кафе от малката кухничка. Лошо предчувствие пропълзя под завивката, настани се върху стомаха й и заби юмрук в слънчевият и сплит. Почти без въздух от ужас, госпожа И. скочи от леглото и се втурна в спалнята на майка си. Леглото й беше празно.

 По времето, по което майка й изчезна, госпожа И. беше се превърнала от тихо, слабо момиченце, във вглъбена слаба девойка – красива, но по един болнав начин. Целият й вид навяваше меланхолия и беззащитна крехкост, от онази, която те кара да изпитваш желание да се грижиш и закриляш – като се започне от издължените й, тънки крайници, бледото лице с гладка, падаща тежко коса и плавният и вървеж. Това обаче си беше чиста мимикрия. Госпожа И. беше здрава като кон и точно толкова силна и самоуверена. След като намериха тялото на майка й изхвърлено на пясъчния бряг до Солниците, госпожа И. се сдоби с официален статут на сама в живота. Тя отбеляза това събитие, като се затвори в стаята си и плака безутешно, грозно и с пълно гърло точно едно денонощие. След което избърса сълзите и се захвана да се бори с живота.

Нищо специално не й се случваше. Госпожа И. стана учителка – от една страна, като реверанс към паметта на майка си, от друга – защото не знаеше какво друго може да прави. Нямаше никакви таланти, освен този, да кара хората да я слушат зяпнали, докато говори. Спокойният й, тих тембър задържаше вниманието им по необясним начин и тя умело използваше това, за да учи иначе шавливите, неспокойни хлапета, да четат и смятат. За нея учителстването беше лесно, приятно и удовлетворяващо и тя се отдаде изцяло на това. Преподаваше в началните класове на същото училище, в което бе учила и тя. Същото, в двора на което видя за последен път баща си. Децата я обожаваха, родителите им й вярваха, а госпожа И. почти беше решила, че е открила щастието, въпреки че една част от нея чувстваше необясним глад за емоция и въпреки, че понякога сънуваше родителите си и онези сутрини на Пристанището, в които с баща си чакаха слънцето да се събуди. Сънищата продължиха до момента, в който госпожа И. срещна Стоил.

Стоил беше с десет години по-голям от нея, амбициозен и перспективен партиен кадър. Беше отдаден на идеята с присъщият на идеалистите плам и непрекъснато търчеше по мероприятия, по партийни сбирки, по учреждения, по села и махали. Беше дошъл в училището да проведе учредителното събрание на партийната организация, в която целия списъчен състав трябваше да участва. Госпожа И. стоеше на първия ред, не от особен интерес към това, което се случваше, а защото беше най-близо до вратата – след час имаше родителска среща и щеше да й е най-лесно да излезе. Младия партиец стоеше на покритата с червено сукно маса, говореше разпалено и не откъсваше очи от слабата, бледа девойка на първия ред. Събранието свърши сравнително бързо и госпожа И. се отправи към класната стая, но той я настигна в коридора. Остана на родителската среща, после я изпрати до тях, на следващата сутрин я чакаше пред входната врата и отново я изпрати до училище.

След няколко месеца се ожениха. Стоил й предложи в една лятна привечер, докато се разхождаха по Богориди. Беше прекрасен момент – булевардът по здрач се накичваше с вечерни светлини и ако примижаш леко с очи, можеш да видиш магията във въздуха. Точно в това време, когато нощта бе млада, а денят се свиваше уморен, той, трескаво мачкайки дланите й, я помоли да се омъжи за него.

 Стоил не искаше да живеят в къщичката, в която госпожа И. беше израснала. Твърдеше, че е буржоазно и той, като партиен активист, не може да позволи да останат там. Затова госпожа И. си събра багажа, залепи вестници на прозорците, заключи входната врата и заедно със съпруга си започна да свива семейно гнездо. Дадоха им жилище в сградата на Митницата[5] – на последния етаж. Прозорците на апартаментчето бяха на тавана – под звездите, а през тях денонощно нахлуваха пристанищните шумове – кънтяха влакове, крещяха гларуси и свиреха параходи. Госпожа И. нямаше нищо против тези шумове, тя ги възприемаше като музика и често монотонното тракане на вагоните и нестройният хор на гларусите бяха нейната приспивна песен. А когато се роди дъщеря им, тази песен приспиваше и нея.

По това време госпожа И. често се сещаше за думите на майка си – ще ти върви по вода, и то не само ще ти върви, ами и ще се плъзга. В онези дни вярваше, че най-после е намерила щастието, този път – напълно. Имаше мъж, дете, работата си, дом, дори няколко приятели от съседните апартаменчета, с които понякога се събираха. Животът й беше спокоен, без особени сътресения, без излишни страсти. Госпожа И. беше напълно доволна, нямаше особени въжделения, не мечтаеше, не се вълнуваше от обществени събития и процеси. Беше все така плавна, спокойна до меланхолия и красиво бледа. Мъжът й, обаче, започна да се отегчава от това нейно безразличие, буйният му темперамент не срещаше в нея достоен партньор и той започна да се отдръпва от дома си. Все по-често си намираше работа по партийна линия, пътуваше непрекъснато, а когато разбра, че ще павират Хаинбоаз,[6] с нескрито въодушевление заяви, че е негов дълг да участва в строежа, стегна си багажа и заедно с настъпващата есен замина като доброволец. За два месеца получи три писма, пестеливо отбелязващи, че е добре и че ги целува, нея и дъщеря им. На третия месец госпожа И. получи покана за среща от Председателя на партийната организация, който я прие лично в чисто новият си, покрит с дъбова ламперия кабинет на втория етаж в Партийният дом.[7] На срещата Председателят с прискърбие й съобщи, че съпругът й е загинал при трудова злополука. От партийната организация поеха разноските и подробностите по погребението, отпуснаха й вдовишка пенсия, но с документите за пенсията получи и уведомление за освобождаване на ведомственото жилище. Така госпожа И. се озова отново в бащината си къща, където заедно с дъщеря си продължи да живее тихо и незабележимо. Първата зима в старата къща, дълго необитавана и с протекъл покрив, се оказа пагубна за детето, което се разболя от пневмония и след няколко тежки нощи в треска почина.

Госпожа И. отново остана сама. Почти половин век вече нямаше до себе си никой. Ни мъж, ни дете, ни коте. Не понасяше котки – миришеха и навсякъде лепяха косми. А мъж и дете така и не поиска да има повече. Все още усещаше болка отляво, когато гледаше снимките на дъщеричката си и когато се сетеше за родителите си или за Стоил, но с болката се свикваше и тя се научи да живее с нея. На моменти я връхлиташе като мигренозен пристъп, тогава се затваряше в стаята си, започваше да плаче диво, на глас, изплакваше я и после, облекчена, отново влизаше в релсите на ежедневието.Но не се чувстваше самотна. Изгради си навици, които и помагаха да не полудее. Сутрин винаги пиеше кафе, наливаше си го в малка, искрящо бяла чашка със златен кант, първо вдъхваше дълбоко аромата, после предпазливо отпиваше първата гореща глътка. След кафето отиваше на работа. Училището беше нейното убежище – донякъде и заради децата, на които даде цялата си любов, не почувства празнина и желание да роди второ дете. После се разхождаше по Александровска, понякога се качваше по Богориди до Казиното, там присядаше на някое стъпало и вадеше от дамската си чанта книга. Ако беше много студено, се скриваше в някое кафене, където пиеше чай и четеше. Имаше две – три кратки любови, тялото й все пак се нуждаеше от мъжка ласка, но бързо утоляваше тия си жажди и отново след някоя връзка оставаше за дълги периоди сама, с книгите и разходките. Приятелки не й трябваха – твърде шумни бяха за вкуса й, твърде дребнави, а и повечето не спираха да я занимават с досадните си семейни проблеми и служебни интриги. Годините се промушваха незабелязано през кожата й, а тя остаряваше, меланхолично безразлична към света около себе си. Смяна на сезони, на правителства, на мода, бяха неща, които просто не я интересуваха. Единствено децата й я вълнуваха и единственото нещо, което и носеше задоволство, бе някой бивш ученик да я разпознае на главната и да я спре със смутеното “Здравейте, Другарко И., помните ли ме, аз съм Митко...” Когато се пенсионира, на изпращането й се събраха над двеста души, имаше нейни ученици от първият й випуск. Толкова цветя събра, че не можа да ги пренесе у дома, и без това нямаше да се съберат в малката къщичка. А след пенсионирането, за да не прекарва съвсем изолирана от света дните си, започна да дава частни уроци по математика, така, както навремето бе виждала от майка си. Когато навърши седемдесет, реши, че е време да спре. Имаше малко спестявания, беше ги отделила за погребение. И от седемдесетата си година нататък, до преди година, денят й минаваше по един и същи начин. Това напълно я устройваше.

* * *

Преди една година, обаче, се случи нещо, което смути напълно кроткото й ежедневие и я лиши дори и от двата часа сън.

Сега сутрешното кафе на госпожа И. беше трудно за преглъщане. Ако до скоро погледът и се рееше, спокоен и разсеян, през прозореца към отсрещната детска градина, сега спокойствието го бе напуснало и очите й тежко се взираха в златният кант на искрящата порцеланова чашка. Не можеше да усети удоволствието от първата глътка горещо кафе. Не изпитваше желание да сложи една от деветнайсетте си рокли и да извърви бавно алеята от Терасата до Флората. Не й се сядаше на някоя пейка. Нямаше желание да върне книгата в библиотеката и да вземе нова. Накратко, госпожа И. не знаеше какво да прави.

От онази сутрин на Богориди, в която намери портфейла с парите, госпожа И. живееше в постоянен смут. Когато се прибра, изсипа всички банкноти на масата и с тънките си, прозрачни пръсти, ги преброи. Осем банкноти по двайсет лева. Дванайсет банкноти по петдесет лева. Седем банкноти по сто лева. Хиляда четиристотин и шейсет лева. И седемдесет стотинки. Една визитка на таксиметрова компания. Едно листче с надраскано на него “Васил, вторник, 1500, да нося и кашона”.

Госпожа И. намери портфейла в събота. Не знаеше защо не го занесе в полицията, може би ако го беше направила, човекът щеше да си го получи. Така или иначе, вече бе късно. Беше почти година по-късно. От онази събота бяха минали вече десетки съботи, а парите все така си стояха, подредени по купюри, на масата. Всяка сутрин, докато пиеше кафе, госпожа И. ги гледаше. Всяка вечер, докато изяждаше самотната си вечеря на тази маса, ги гледаше. Нощем ги сънуваше. Не намери сили да изхарчи нито една стотинка. не намери сили и да ги занесе в полицията, а и беше безмислено – как щяха да открият собственика след толкова време? И сега тези хиляда четиристотин и шейсет лева, подредени на спретнати купчинки, стояха там и я караха да изпитва вина и срам.

* * *

В петък вечерта госпожа И. си легна към единайсет и половина. Повъртя се малко, опита се да заспи, но сънят не идваше. Погледна към часовника – вече беше събота. Един без петнайсет. Отметна с крехката си китка одеалото, стана и отиде в кухнята. Внимателно събра парите от масата, сложи ги в портфейла, прибра и листчето, и визитката на таксиметровата компания. После облече направо върху нощницата палтото си и излезе, стиснала коженият портфейл в ръка и с устремената походка на човек с цел, потъна в нощта.

* * *

Богориди беше оживен, светлината от уличните лампи и околните заведения го осветяваха, от ресторанчетата наоколо се носеше глъч и музика. Групички от весели младежи се размотаваха безцелно, миришеше на водорасли, нефтозавод и пържени картофки. Госпожа И. се приближи със ситна крачка до Грамофона[8] – там намери портфейла. Смяташе да го остави на същото място. Който ще да го намира. Застана до металният диск, но на две крачки от нея момче и момиче се смееха и се закачаха и тя се почувства неловко да се наведе и да го остави на земята. Постоя малко, смешна старица по нощница и палто, стиснала в ръце портфейл, оглеждаше се смутено. Накрая престана да обръща внимание на преминаващите, сложи ръка зад гърба си и пусна портфейла на земята. После се обърна и забързано се запъти към дома си.

Затвори входната врата, събу се, закачи палтото на металната закачалка и отново си легна. Зави се с одеалото, въздъхна облекчено и заспа.

Това беше най-хубавият й сън от много време насам. Толкова хубав, че госпожа И. реши да не се събужда. И не се събуди.

---------------

[1] По разкази на бургазлии, дълги години ледът на Мандренското езеро е бил алтернатива на заобиколните пътища и дори волски каруци са можели да преминават по него. Моята баба също е пресичала езерото по този начин, за да стигне до с. Твърдица, Бургаско.
[2] Първата болница в Бургас е построена през 1902 година, сградата е обявена за паметник на културата.
[3] До 1941 година всички товари на Пристанище Бургас са били пренасяни ръчно от докери, на големи дървени самари. През ‘41-ва инсталират първите три крана, които да извършват товаро-разтоварни работи, но докерският труд си останал основният начин за товарене.
[4] През септември 1944 г., действително  дворът на училище “Петър Берон” е обявен за сборен пункт на 24-ти Черноморски пехотен полк и са били свикани запасни, редовно служащи и доброволци. Бургаска община има 116 загинали в тази война.
[5] Сградата на Митницата е паметник на културата. Построена е през 1911 г. по проект на австрийския архитект Вайнщайн. Последният етаж е бил предвиден за ведомствени жилища и е бил отдаван под наем.
[6] През 60-те години на миналия век Хаинбоаз е бил павиран с доброволен и не толкова доброволен труд.
[7] Сега Съдебна палата. Бившият  Партиен дом е построен през 80-те години на миналия век, няколко години бе и сградата, в която се помещаваше Бургаският свободен университет. В центъра на града, до паметника Альоша.
[8] Художникът Руси Стоянов е автор на Грамофона – символ на музикалния дух на града.

---------------

Разказът е публикуван в "Антология на бургаската проза", том втори, Бургас, 2013 г.