Смъртта на редактора (или за статусите на Елка Стоянова)

Смъртта на редактора[1]
(или за статусите на Елка Стоянова)

След всички модерни опити да бъде взривена всякаква прикрепеност на литературата към институции и институционални дискурси, се оказа, че “смъртта на автора” (най-сериозната институция) на практика е невъзможна. След мнимата си кончина, провъзгласена от модерниста Барт, авторът доведе със себе си помощник за справяне с читателя, респ. зрителя (за визуалните изкуства), справяне, което се изрази в това читателят/зрителят по дискретен, но властен начин да бъде насочван (правилно) във вкусовете и предпочитанията си. Помощникът получи различни имена, най-употребяваните от които са редактор и критик. Институцията на редактора и/или критика в момента изживява своя апогей чрез различните списания и вестници за култура, литература и изкуство, където се представят излезлите книги, филми, въобще художествени продукти, анонсирайки се най-често апологетично, след което простосмъртният читател/зрител осъществява изконното си право на “свободен” избор да прочете (именно препоръчаната) книга, да изгледа (препоръчания) филм, въобще да окултури битието си по съответното предписание (на критиката)

Ще доживеем ли смъртта на редактора/критика и възможна ли е тя?

Новоизлязлата книга на Елка Стоянова “Петъчни истории” дава сериозни заявки за справяне с институциите в/на литературата. Твърдението ми се основава на следното:

1. Книгата “Петъчни истории”, организирана в два дяла – разкази и статуси – няма редактор. Авторката Елка Стоянова настойчиво твърди, че книгата няма нужда от редактор, коректор, отговорен редактор, езиков редактор и т.н., защото претенцията й не чертае перспективи по диренето на високата литературност.

2. Книгата “Петъчни истории” е съставена в неравномерно съотношение от разкази и статуси, като преобладаващият дял е на статусите.

Какво е това “статус” и има ли място той в книга с “истории”, с разкази, въобще в книга, чието битие, търсено или не, понася литературна отговорност.

Така наречените в съвременната виртуална култура “статуси” – така ги е назовала и авторката (и със сигурност се знае, че това действително са нейните статуси във фейсбук), са онези бели полета, обрамчени с формулния език на “личния тефтер”, например “feeling…” Тоест, първичното битие на тези разказани истории е изключително непретенциозно (фейсбучно) и това причислява “статусите” в руслото на споделеното говорене, на устния по замисъл разказ, който е записан в отворената диалогичност на профила. Това говорене-разказване-споделяне във фейсбук е един от съвременните модуси на комуникативното ни битие. Макар и виртуална, комуникацията е абсолютно пълноценна, тъй като под всеки статус (на Е.С.) се занизват стотици коментари, а “лайковете” се множат до безобразие, историята продължава в историите на другите, и така до безкрай, или в най-лошия случай до следващия петък, когато в лежерно предуикендно настроение Стоянова отново ще роди най-забавната история, почерпана от случки през работната седмица.

За художествена условност и дума не може да става. Всичко е от изминалата седмица, реално, натуралистично, истинско, и разказано по онзи неподправен начин, който Елка наистина владее до съвършенство. Главни действащи лица са “баба”, “майка ми”, “баща ми”, “Стеди (големият израстък)”, “Иванжелина (малкият израстък)”, “шофьорът на таксито”, “шофьорът на автобуса”, “бай Д.”, “колегите в офиса”, “случайни граждани и минувачи” и т.н., въобще “персонажната система” е изградена от възможно най-често срещаните фигури в нашето автоматизирано битие. Лайковете и коментарите на възторжените (по)читатели се превръщат на свой ред в метаразказ на разказаните истории, а множественото преживяване е белязано от знака на върховна емпатична емоция. Статусното разказване е наистина като че ли на момента, в резултат на току-що проведен разговор в службата, или по телефона с баба ми, или след екшъна с котката в таксито и т.н.

Без да навлизаме в руслото на вечно отворените и неразрешими дебати за книжната и виртуалната литература, можем да си позволим няколко опорни точки, по които да се опитаме да дефинираме (апофатично) статута на споделените в интернет състояния – в случая на статусите на Елка Стоянова във Фейсбук.

Какво НЕ прави статусът:

– не поставя морални въпроси;

– не разказва фикционално, напротив – той е в регистъра на абсолютната реалност, маркирана от съответния ден през седмицата и от съответното настроение;

– не си поставя за цел каквото и да било естетическо въздействие, т.е. текстообработката – стилова, граматическа, въобще езикова, отсъства като намерение;

– фигуративният език присъства единствено и само в мярата на делничната споделеност между приятели.

– самоиронията е остатъчен резултат по-скоро от темперамента на статусния субект, отколкото от търсен литературен ефект;

– отсъства какъвто и да било гносеологически аспект на хумора (за сметка на това смехът се отключва след всяка разказана история, спонтанно и неудържимо)

– привидно статусите се доближават до дневниковите записи, но за разлика от този най-интимен жанр, тайно списван от своите субекти, статусът реализира споделеното си битие с противоположна нагласа, не просто търси своята публика, а я има предпоставено във фейсбук-листата приятели;

 – няма аксеологически телос, т.е. статусът не търси ефекта на “дискурсивната власт”, както би казал Мишел Фуко, не прави опити да формира трайни ценности с остатъчен възпитателно-образователен отпечатък върху нас, а обратно – реализира ефекта на отпускането и освободеното, в доста от случаите даже нецензурно коментиране.

Това са само част от нелитературните белези на статуса. Както стана ясно, той е начин на общуване, открита заявка за присъствие, той казва “Тук съм... Жив съм... Случва ми се това и това...”. Статусът е съ-битие в автентичния смисъл на думата – споделеното битие на разказвача е споделеното битие на приятеля. Тази приятелска основа на споделянето привидно лишава статуса от литературна претенция.

И все пак, усещането е за формиращ се нов жанр в полето на литературата, чийто прецедент са статусите на Елка Стоянова. Нейните “Петъчни истории” реализират литературност пар екселанс, защото:

– Носят най-важната градивна единица на литературния разказ – имат фабула.

– Отключват емпатична емоция, защото са прицелени в катадневния режим на всеки един от нас (случки в службата, на улицата, вкъщи, комични недоразумения, произтичащи от капаните на езика и неговата природа). Тук изкушението ми е голямо да “пейстна” следния статус:

– Голям или среден го искате? – топъл мъжки глас.      
– Ами, май не искам голям, среден, обаче да уточним все пак какво разбирате под среден? – леко на смях ме напушва, онзи отсреща явно също се забавлява.
– Е, той среден, ама едни 39 санта ги има.        
– Значи напълно ме устройва, големият ще е твърде голям.    
– Да, но е по-красив – черен, с релеф.        
– Средният няма ли релеф?!          
– Има, но все пак големият е по-красив. Сочи нагоре, не надолу. 
– Е, и 39 см ми върши работа. По пощата ли ще ми го пратите?     
– Може да дойдете и на място, ще ви го покажа, тъкмо ще видите и големия!
Фенер си купих. Градински. Среден!

– Винаги приключват неочаквано, съдържат така важната за читателското очакване ИЗНЕНАДА.

– Индивидуалното битие (на статусния субект) функционира като универсално валидно за всеки един от нас.

– Статусите на Елка Стоянова генерират вътре в себе си своеобразна драматичност, доколкото се споделя не просто настоящият етос на лицето, а се разказва патоса (разбиран като извънредна ситуация) през изтеклия седмичен опит.

– Без да е търсен дълбок естетически и гносеологически ефект, очевиден е хуморът в тези истории/статуси. Той е много лесен за възприемане, тъй като е ситуативен, нагледен, не изисква предварителни литературни компетенции, спонтанно те въвлича и емпатира. За първи път от този ситуативен хумор (на “Петъчните истории”) покълват филизите на непреднамерено високата литературност, за да се изпълни може би в буквален смисъл едно от знаменателните твърдения на Ролан Барт за писателската самоличност, явяваща се “...там, където писменият континуум, събран и затворен първоначално в една напълно невинна езикова природа, ще се превърне най-сетне в тотален знак, избор на човешко поведение, утвърждаване на някакво Добро, което ангажира писателя в реалността и в предаването на някакво блаженство или несгода, свързвайки стандартизираната и в същото време особена форма на неговата реч с необятната История на другите...”[2]

И ако този текст е само знак за критическото безсилие да пишем за говоренето, както и за смирението пред смъртта на редактора, то поне можем да приемем с възторжени възгласи най-новото отроче на жанровите типологии – СТАТУСА – което не с Александров меч, а със смях и непринуденост ще разсече Гордиевия възел на заплетената констелация интернет-литература-фейсбук.

-------------------

Използвана литература:

Стоянова, Е. Петъчни истории. Либра Скорп. Бургас, 2014 г.

Барт, Р. Нулева степен на почерка. Митологии. Колибри, 2004г.

-------------------

[1] Алюзията е към един от радикалните в модерността (си) текстове на Барт – “Смъртта на автора”, доколкото смъртта на автора, като тенденция, усетена от Барт, понесе със себе си и смъртта на редактора, а също и на критика.

[2] Барт, Р. Нулева степен на почерка. Митологии. Колибри, 2004 г., с. 28

-------------------