Таверна

Таверна

Панко празнуваше рожден ден. Тържеството организираха близките му. Самият той не можеше, защото на гърба му тежаха осемдесет лазарника. Почетоха го със скъп абаносов бастун, двуетажна торта и пакет с дрехи – от тирантите и бельото до пуловерите и всичко останало за възрастен човек. Честването в присъствието на двадесетина души премина в ресторант. Заел централно място на дългата украсена с цветя маса, старецът се бе накичил с ордените и медалите, присъдени му като ветеран от Отечествената война и приноса му в строителството на каскадата “Доспат – Въча”. След обявена тишина слово за рожденика произнесе племенника му Любчо – депутат от Царската партия. Аплодисменти за прочувствената реч, наздравици, музикални поздравления и всички салтанати за отбелязване на осемдесет годишнината от рождението на Панко Терзиев.

След чаша вино, старецът доби кураж да завърже закачливо интимен разговор с внука си Константин, стоящ от лявата му страна:

– Имаш ли си гадже, бе Коста?

– Имам дядо, цели три години го имам. Гъркинче е, от Солун.

– И как му е името? – полюбопитства Панко.

– Елена – отговори Константин.

– Каква гъркиня е бе, чедо. Ами тя си е наполовин българка. Да не мислиш, че Солун е само гръцки град. Колко българи са се раждали в него и гимназия сме имали там. Някой ден да ми я доведеш, та да ви благословя, че малко ми остава.

– Ние с Елена, дядо, имаме голям мерак: искаме да си открием таверна. Тя е певица, а ти знаеш аз какво мога да върша.

– Какво е това таверна, бе Коста, да не е някакъв бардак. Не ща да ме срамиш момчето ми, я вземете да правите нещо за което ще получите одобрението на хората.

– Дядо, помниш ли какво ми беше казал, когато ме изпращаше абитуриент. Забравил си, но аз помня думите ти: “Сиромашията с труд не можеш я изгони.” То без труд нищо не може да се постигне, но да е труд който да се положи с желание, труд на който да отдадеш сърцето си. Затова си мечтаем с Елена.

– Харно, Коста и на мен прехвърли вашата мечта. Ами открийте я вашата траверна. Ще помогна с каквото мога.

– Таверна бе, дядо, не траверна, по нашему нещо като механа, ама не съвсем, защото когато посетителите си хапнат и развеселят доволно чупят чинии и заиграват сиртаки.

– Оооо, гледал съм го това сиртаки, Зорба гъркът съм гледал. Аз няма да ти счупя хатъра и ето иде Нова година, избери здрава дряновица да ме сурвакаш и тогаз ще получиш моят отговор.

Празненството свърши и скоро всичко около него се забрави, ала Константин не забрави дядовата си заръка.

Един ден се яви при него с бутилка вино. Старецът обичаше да пийва от белите вина и много се зарадва като видя етикета на стъклото – сунгурларски мискет. За добре дошъл бутилката се отвори и звънът на чашите даде началото на разговора им:

– Доста мислих с какво мога да ти помогна, Коста. Ако разчиташ на пари, не се надявай много. Имам спастрен някой лев, ще ти ги дам, но те няма да ти свършат кой знае каква полза. Друго съм намислил – давам ти плевнята, най-голямата в селото. От черква е по-голяма, дядовото, сума ти народ ще побере. Стегни я и ще видиш каква траверна ще стане.

– Хубаво си намислил, дядо, ама много ще е трудно да се изпълни нашето желание. Не запомни ли, че не е траверна, а таверна, даже може да се каже и дискотека. Плевнята е накрая на селото, пътят до нея е прашен и кален ще стане, няма електричество, иска обзавеждане.

– То всяко начало е трудно, Коста. Първо ще сложите венчални халки с Елена, ще теглите младоженчески заем, майстори няма да търсите, ще съберем роднини и приятели за черната работа – започна да окуражава внука си Панко и продължи – после едно по едно нещата ще се подредят и ще видиш какво ще стане. Чуй ме: навръх Балкана дупка да изкопаеш, с вода ще се напълни и жаби ще се развъдят и с твоята траверна, ох, таверна така ще се получи. Запролети се и Константин започна да степенува нещата. Съветите на дядо му не го напускаха. Видял усърдието на сина си и баща му не остана безучастен към мерака на младото семейство. Той прехвърли няколко хиляди лева в сметката на Константин.

В средата на лятото плевнята бе осветена от интригуваща неонова реклама.

Местните младежи не можеха да повярват, че ще се веселят в обстановка, привилегия на която бяха само градовете, още повече, че таверната се превърна и в дискотека. По прашния път от съседните села се паркираха автомобили, моми и ергени облечени модерно и с предчувствие, че ще им се случи нещо хубаво, влизаха в заведението шокирани от разноцветни светлини, огромен дансинг и сепарета за усамотяване. Името на Елена бе гръмнало надалеч, произнасяше се с благоговеене. Качеството на храните и напитките се определяха като превъзходни, подбраната музика лекуваше мрачни мисли и осъществяваше единение с вдъхновението. Единствения брак в превръщащото се култово място беше извозването с количка на стотиците строшени гипсови чинии. Купчината в задния двор доближаваше човешки ръст.

В една септемврийска вечер на кръгла масичка в заведението се появи Панко. Константин се грижеше през цялото време да не остане дядо му без внимание. По някое време Елена тръгна към микрофона, за да поздрави стареца. Песента за Зорба го разчувства и той се отправи за танц. Сам! Всички изумяват! Не, не може осемдесет и няколко годишен човек да преплита така красиво крака, не може да бъде толкова ритмичен!

Ръкоплясканията заглушиха гласа на певицата.

След две седмици роднини и близки вървяха след ковчега на Панко. До Константин зашеметен и с празен поглед достигаше шепот: “На връх Балкана дупка да изкопаеш с вода ще се напълни и жаби ще се развъдят.”