Ти тръгваш и се връщаш пак в Бургас

Ти тръгваш и се връщаш...

Ти тръгваш и се връщаш пак в Бургас.
В единственият залив пак е есен.
Тук изумен откриваш своя глас
и в своя глас солен - печал и песен.

Тук ти откриваш своя верен жест.
Тук ти за миг не си човек случаен.
На твоя ден най-точния адрес
е тук - и твоя ден е ден безкраен.

Тук изведнъж си спомняш че си жив.
Че имаш дъжд... И вятър... И Несебър.
И изведнъж се виждаш ти красив
в един кристал - в един прозорец щедър.

-------------

Там далеч, далеч в Бургас

Там далеч, далеч в Бургас,
там - в самия пясък,
пролетен се виждам аз
и в дъждовен блясък.
 
Мислех си с пътуващ глас
че съм сам - и вечен.
Лъжех - а не знаех аз -
че съм - малък и далечен.
 
Как да знам че съм пиян
аз от дъжд и песен,
дъжд със вкус на океан
и на път чудесен.
 
Как да знам че съм щастлив
в тоя стръмен пясък.
Аз не вярвах, че съм жив,
а бях жив - до блясък.
 
Бях по-жив от кратък вик
на делфин - и гларус.
Цял - във техния език,
старт, печал и радост...
 
Там далеч, далеч в Бургас,
там от зимен пясък,
аз изграждам своя глас -
острият му блясък.

------------

Измислица ли е морето?

Измислица ли е морето?
И щастието ли? Не вярвайте!
Не вярвайте на капитаните,
които го продадоха!
Не вярвайте и на проститутките
които го забравиха!
Не вярвайте и на поетите
които го изгубиха!
Не е измислица морето
и щастието съществува!
 
Достатъчно е да се вслушате
във тишината на сърцето си.
Достатъчно е да протегнете
ръката си, да се усмихнете
на някого и да му върнете
отнетото от капитаните
и проститутките-
о, мъничко
от вярата си във дърветата,
във най-щастливите предчувствия,
във поздравите на другарите,
във делниците и светкавично
вий ще намерите морето...
Най-синьото и най-лъчистото
ще се усмихне във очите ви.
И портокаловото слънце
ще ви замести капитанската
фуражка, капитане мой!
Здравейте, капитане мой!
 
Не е измислица морето
и щастието съществува!

------------

Пристанище І

Единствено в бургаското пристанище
живота ме изпълва с възхищение!
 
Движение на влакове по релсите -
издигай ме със своята експлозия!
Чудесно електричество - обичам те!
В хилядата ти крушки е душата ми...
Гласът ми пропълзява по въжетата
и ужасява корабните плъхове!
Аз разковах сандъка с портокалите!
Наистина ли съществува Африка,
Америка, Австралия -
о, блясъци
в кристалите на каменните въглища!
Как искам да отида аз във Индия,
в Япония, в Италия -
навсякъде...
И никъде да не отида - никога
да не напусна своето пристанище!
...Ще изгоря във въздуха - а слънцето
ме вдига със металните си челюсти!
Към ноздрите ми се надига сярата!
Желязото във всичките си образи
отново ме притиска до ребрата си...
А корабите - толкова изтънчена
и женствена е формата им,
толкова
са благородни тънките им профили,
че ме изпълва тъмно отчаяние!
Но... колко са крисиви цветовете им!
И хорота по стълбите бамбукови!
Ръцете им се движат непрекъснато -
познати ми са всичките им жестове!
Речта им е дъжда по раменете ми.
И аз вървя в дъжда със удоволствои!
На всекиго разбирам аз езика му,
Почитам боговете му,
стараната му -
сърцете ми прилича на пристанище!
Пристанище, благодаря за твоето
пространство - за голямата ти работа,
в която и най-малките подробности
са пълни със огромно самочувствие!
Благодаря ти, весело движение!
Издигай ме със своята експлозия!
Чудесно електричество - обичам те!
В хилядата ти крушки е душата ми,
открила и обикнала
света!

--------------

Пристанище ІІ

Как ще забравя аз нощта - най-светлата,
най-дългата - в бургаското пристанище!
 
Сирените отекнаха
и в късата
неумолима светлина
завинаги
се врязахте в сърцето ми вий, кораби!
Вий, кораби, които се завръщате
във своите пристанища - обичам ви!
Но аз треперех... Но видях аз другите,
които са без никакво пристанище!
Но аз видях далечната флотилия -
как плуваха прекрасните й кораби!
Как бързаха - как светеше във въздуха
прекрасната им сребърна материя!
Те търсеха пристанище - но тесни са,
но са далечни нашите пристанища!
И аз се блъскам в гъстите проводници -
ще се разбият хубавите кораби!
И викам аз - да разшириме своето
пристанище, защото закъсняваме!
Със багери да изгребеме пясъка!
Да вдигнеме лагуните във въздуха!
 
Да бързаме със релсите - и с новите,
по-хубави и по-удобни складове!
Ще се разбият хубавите кораби!
Случайните им фосфорни отломъци
ще ни сразят със своята трагическа,
самотна красота...
Но ний да бързаме!
Да изградим най своето пристанище!
Да бъде то голямо и най-хубаво -
за да заслужим хляба си и въздуха!
Защото идват чаканите кораби
и виждам аз - и слушам имената им!
И формите им виждам аз във въздуха -
блестящата им сребърна материя!
Как бързат те - как плуват те отчаяно
и весело... И със какво доверие!
Какъв прекрасен свят лежи във техните
движения, усилия
и трюмове!
 
И ти и аз, и ти и аз - всички ний,
и всички ний сме техните пристанища!