Тревогата за настоящето и бъдещето на земята и човечеството в поемата на Кирил Кадийски “Изгнаник на земята”

Тревогата за настоящето и бъдещето на земята и човечеството в поемата на Кирил Кадийски „Изгнаник на земята”
(ИК „Колибри”, 2024 г.)

Според учените Земята (като част от Вселената) се е формирала преди около 4,5 милиарда години. Човекът, който единствен от всички живи обитатели на нея е успял да развие своята интелигентност, я превръща в свой дом. В космическата мрежа на галактиките, част от които е и нашата Слънчева система, съществуват празни пространства от все още непроучена достатъчно тъмна енергия, която е истинският господар на Вселената, защото все повече разширява своето време-пространство. И въпреки че то засега е само 10 процента от общия й обем, ускореното разгръщане на нейния хоризонт буди тревога. И сякаш по т. н. „принцип за съответствието” тези процеси се пренасят и върху нашия човешки дом – Земята, застрашавайки съществуването на всички живи същества на нея. В същото време човекът, вместо да съобрази своята дейност с перспективата за опазването на екологичното богатство на планетата, непрекъснато руши устоите на собственото си битие, не осъзнавайки страшните причинно-следствени резултати от своята недалновидност, така добре формулирани от Кирил Кадийски („От всяко нещо нищо тук не ще остане!”) във финала на неговата поема „Изгнаник на Земята”, част от едноименната му стихосбирка (ИК „Колибри”, 2024 г.). Тя е поема-изповед, в която са излети трупаните с години болки, разочарования и тревоги в душата на поета. Защо точно сега? Вероятно и при него се е случило това, за което говори А. Далчев в своите „Фрагменти”: „Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска. Тя прилича много пъти на забравена дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим.”

Поемата е изградена от 86 двустишни римувани строфи: 8 – като знак за безкрайност, и 6 – като символ на любовта към човечеството, на състраданието и готовността да му се помогне. Семантичната й цялост условно можем да разделим на три части: въвеждаща, която представя състоянието на Света през погледа на лирическия говорител-поет; същинска, включваща фикционален събеседник („лихвар да си...”, „душата ти...”, „на гроба ти...” и т.н.) по проблемите на съществуването; и заключително-обобщаваща, свързана с философските търсения на автора по проблемите за връзката между духа и плътта, между живота и смъртта, между земното и космичното, като и трите части са тясно обвързани с личното битие на твореца. А според Александър Блок един поет е толкова по-голям, колкото повече и по-добре съдбата му се отразява в неговите стихове. Първата семантична част на поемата рисува страшната картина на съвременния свят, изцяло превзет от силите на Злото:

Насита нямат алчните души!
Зелен вампир, дървото месечината души,

жълтиците й спастрени да вземе,
да ги плячкоса и самото то след време

да се зарине в злато пак, в окървавено злато.
И ще кълне, и ще проклина свойта участ зла то!

Дали кинжал и примка, и отрова,
или ГУЛАГ – не, няма връщане от рова,

а може би вратата, през която кой не влезна,
но не излезе никога – отново висината звездна

да зърне като Данте. Или по-смразяваща картина –
че днес светът и адския девети кръг надмина

и този свят отново цял е в пепелища,
и пепелта на сълзи, пот и кръв не се насища.

Дали пък Господ бог отново кал не меси
за нови люде – да спаси земята от безкрайните намеси

на днешния човек – безумна твар! – в делата божи?
...

Дървото на живота в съвременния човешки свят сякаш е придобило визиите на дърво на Смъртта, превърнало се е в „зелен вампир” (митологично антропоморфно същество, което се храни с човешка кръв и може да се преобразява и превъплъщава), който „души месечината”, за да може в мрака на нощта да скрие своите страшни дела. При К. Кадийски обаче то се храни не с кръв, а с „жълтици”, с „окървавено злато” и алчната му стръв превръща земята ту в нов, всеобхватен ГУЛАГ (трудово-изправителни лагери от 30-те до 50-те години на ХХ век в бившия СССР, където са изпращани на принудителен труд крадци и политически затворници), ту в аналог на Дантевия „Ад”. Метафората на „зеления вампир” извежда на преден план все по-нарастващата кръвожадна жестокост на човечеството, превърнало планетата Земя в хищно чудовище, което „на сълзи, пот и кръв не се насища”. И ако в Дантевия „Ад” грешниците са малко на брой, показани за назидание на другите (дори и големите слуги на Сатаната – Юда, Брут и Касий), то днес проказата на алчността е обхванала цялото човечество, сътворило нов, десети кръг на адовото пространство, и вече е невъзможно „този свят да се лекува с кървавите овчи кожи на облаците” (облаците – знак за непознаваемото присъствие на Бога, за акт на желание за освещавания; овчите кожи като метафора на резултатите от престъпната греховност на човечеството). Затова по-добре е „вече този свят да си отива”.

Жестоката участ на Земята, „която днес е там, където / не се излиза – и през седем порти! – от Небитието”, сега е в ръцете на Парките, богините на живота и смъртта. Въпросът за т. н. „битие на битието” е сложна материя, която философите предпочитат да не разискват, особено що се отнася до проблема за смисъла на съществуването, въпреки съзнанието, че човечеството се намира в осезаема криза на фона на поредицата от световни конфликти, войни, пожари, земетресения, недостиг на вода и на подземни богатства, които да поддържат живота му. Отделният индивид се чувства окован във времето и пространството, завладян е от усещането за безсилие и безсмислие на собственото си съществуване в този неуютен, мрачен и жесток свят, който отдавна е загубил своята опазваща функция на човешки дом. Затова е толкова точно, актуално и психологически вярно определянето му от К. Кадийски като „изгнаник на Земята”. Всъщност „изгнаничеството” е заложено на човешкия род още от библейските времена – Адам и Ева са първите „изгнаници”, прогонени от своя роден дом – Рая. Извънземни изгнаници, дошли тук, на Земята, по принуда, но и като акт на собствената си свободна воля да открият тайните на битието от Дървото на познанието. Отнетото им като наказание свише право на безсмъртие техните потомци понасят векове наред стоически, „на къшей и чаша вино, с по някой грош”, защото още от раждането си знаят, че „живот не се купува”. В 15-тата строфа на поемата поетът-лирически говорител въвежда и свой фикционален събеседник по проблемите на съществуването, като той ту придобива очертанията на собствения му индивидуален вътрешен глас (по подобие на Дебеляновата „Легенда за разблудната царкина”), ту се дистанцира от него, за да получи обобщаващото значение на човека въобще, на общочовешкото. Диалогът им е трагически оцветен, той носи в себе си библейската обезкуражаваща логика, заявена в „Еклисиаст, 9”: „Всичко постига всички еднакво; Една е участта на праведни и нечестиви. (...) Това е злото между всичко, което става под слънцето. Че една е участта на всичките.” Оказва се, че въпреки всичките си претенции за интелигентност и за „венец на природата” (Шекспир, „Хамлет”), човекът не е господар на битието си, защото ако добрата Парка (Нона) навива нишката на живота му, то нейната посестрима (Морта), когато си реши, може да „скъса нишката, завързала за битието / душата ти, решена с тоя свят да се сбогува”. Постепенно този горчив диалог на лирическия говорител-поет със самия себе си преминава в откровен иносказателен разговор с човека въобще:

Аз виждам обетован бряг и там ни чакат
това, което ще сме аз страхливецът и ти смелчакът

мой враг. Аз – сам, в ръката с първобитна прашка,
ти – пак с грубиянска сила и пред сган дивашка.

И изходът е ясен. Но нима е нужен враг, за да загине
човек? Или самият свят! Така било е, тъй ще е и нине

и присно. И дали се гмуркат мечки в новия десети кръг на ада,
или поредният обречен айсберг все на парчета се разпада?...

Виж само – кехлибарени зърна от броеницата разкъсана на Бога –
канарчетата в клетката се мятат – ужас и тревога,

но без това, без мъките, страданията как поетът възмъжал би,
как пял би той? Кому са нужни само хленч и жалби?

Не свобода – копнеж по свободата! Той крепи ни в бесния
живот. О, да – „в неволе остается только песня”!
...

Колкото по-дълбоко поетът навлиза в темата за битието на отделния човек и неговото социално обкръжение, толкова по-болезнено звучи гласът му – ту саркастично изобличаващо, ту все още търсещо истините за смисъла на живота някъде там, в дълбоката древност, когато пак на карта е било поставено бъдещето на света, ту отчаяно и безсилно пред всеобхватното зло, отровило душите, телата и всекидневието на всички. Трикратните риторични въпроси („Бог да пощади – за втори път! – земята / с потоп, дали ще се намери мъж достоен – да скове отново / ковчег? А дали наистина в началото бе Божието Слово / и Словото – самото Слово! – Бог? И истина ли е, лъжа ли, / че ти, о, Господи – защо, защо! – добрите само не пожали?”) разкриват изгарящото го разочарование от справедливостта на Бога, който би трябвало да бъде арбитър-съдник и да стовари своя гняв на възмездието върху „лъжци, убийци, мародери”, но вместо това ги е оставил да се плодят и размножават на земята. Болезненото разочароващо разминаване с Бог, познато ни и от „Миг” на Дебелянов, го кара сега вместо него да поиска немислимото: „Отче Ной, вратата закови за хора! / Не й ли стигат на Земята фауна и флора?” Всичко, в което в младостта си се е вричал, което е обичал и в което е вярвал –любов, приятелство, надежда за смислено съществуване, всичко е поругано, омърсено и стъпкано в калта. А времето е безмилостно еднопосочно – то „не завръща младостта”, по неговите „дрънчащи вагони” като гроздове висят и стари, и млади все с надеждата, че ако не тук, то поне отвъд „ще има нещо друго там, във вечния небесен дом”. В безпътицата на аполиптичната земна нощ по „люспестата магистрала” на живота, „от ужас потен”, присвил клепачи пламнали, човекът крачи като роб на страстите си, не осъзнавайки, че робите раждат и отглеждат роби, които се превръщат в част от „каторжническата верига, на която / завързани са сродни, страдащи от самота души, не ято, / не глутница... Най-страшното на тоя свят е глутница от единаци, / не, не животни само, нито хора – цели бесни нации”. Сред тази отблъскваща до погнуса земна човешка гмеж най-мъчителна е участта на поета. Образът му е въведен само два пъти директно в текста („как поетът възмъжал би...”, „волиера в сините очи на клетника поет”), като и в двата случая е белязан със знаците на трагичната самота на мислещ човек, който съзнава дълга си да поддържа силата на вярата в душите на падналите в клоаката на битието негови човешки братя. Той трябва със словото си да победи хленча и жалбите им и да посее семето на „копнежа по свободата”. Реализираната свобода престава да бъде стойност, защото е лишена от енергията на копнежа по постигането й, който дава крила на духа и крепи човека сред ужасите на „бесния живот”. Той, поетът, макар и затворен във „волиерата” на земния си път, трябва да възкреси у обезверения човек онази вътрешна сила, която ще го накара да тръгне по „непознати пътища” тогава, когато времето счупи своя часовник и „вече е към края си самата безкрайна вечност”. Той, поетът, е длъжен да бъде новият Икар и да поведе другите, ако трябва, към „самото слънце, щом и то е капка восък...”, дори когато „избива кръв по облачните марли”. Крехката му надежда за успех обаче увисва безпомощно над бездната на „злото змийскокъдро” във вкоравените, недоизгнили още корени на „дървото на живота”, чиято някогашна мощ в новото време е „само спомен”. И Кирил Кадийски достига във финала на поетичната си изповед до Далчевото : „Животът на всеки човек в края на краищата е един неуспех.”

Колкото и песимистично да завършва поемата му „Изгнаник на Земята” – „От всяко нещо нищо тук не ще остане!” – все пак някъде дълбоко в душата му трепкат като „минзухари през април” пламъчета на надеждата, че все някога, дори след хилядолетия, някой нов потомък на човешкия род ще види сиянието над „заровеното имане” на нашата цивилизация. Поетът знае, че днес човечеството се намира отново в своя „5 август”, очаквайки съдбата на Хирошима. Но докато има живи на тази земя, ще бъде жива и надеждата за утре... Защото „само мъртвият имането не би открил”. В напрегнатата до крайност съвременна ситуация на човешко „самоизяждане”, на унищожаване на цели етноси и народи, с поезията си Кирил Кадийски навлиза в най-дълбоките пластове на човешкото обществено битие и думите му наистина „звучат като изстрели, които не заглъхват...” (Жан-Пол Гавар-Пере).

------------
Кирил Кадийски, „Изгнаник на земята”, ИК „Колибри”, С., 2024.
------------