Той никога не е казвал, че е станал учител случайно, а е “израснал” до това ниво

Той никога не е казвал, че е станал учител случайно, а е “израснал” до това ниво

За Дейвид Минаше – есе, което отразява отношението на авторката към учителската професия.

Да бъдеш учител е, като да изследваш Слънчевата система. Учил си за нея, подлагали са те на хиляди тестове, които си покривал без усилие, изчел си тонове литература за тази “непозната” вселена и си мислиш, че си подготвен да “излетиш” в открития космос. Но излиташ и се озоваваш в напълно непознатото и необятно, не знаеш какво те очаква, но не можеш и да предвидиш.

Учениците са една недостатъчно изследвана система. Има много и различни по дебелина, цвят и достоверност книги, но истината се крие в реалния контакт между ученици и учители. Никой учител не излиза готов от университета. Докато се учим как да обучаваме и възпитаваме децата в училище, те самите се променят с всяка изминала секунда. В университета се учим как да реагираме на общите проявления, но частните – за тях подготовка няма. Животът е едно такова нещо, което се радва на придобитите знания, но уроците си преподава, когато те сблъсква с точно тези частни прояви. Така той успява да отсее тези, които просто си вършат работата, от тези, които не знаят какво е “професия – учител”. За тях съществува само понятието “Аз – учителят”. Те не само практикуват тази професия, те живеят с нея.

Учител не се става случайно. Понякога ти си избираш професията, но тук има една разлика, а тя е, че учителството трябва да избере теб, а щом те избере, това означава, че си специален. Когато влезеш в стаята и застанеш пред класа, за всички ученици ти си поредния натрапник, който скучното училищно ежедневие им предоставя. В този момент, контрол над ситуацията трябва да поемеш ти. Необходимо е да се превърнеш в техен приятел, роднина, да им бъдеш опора, трябва да станеш човека, с когото винаги да имат обща тема. В гимназиалните години ученето, училището и преподавателите са на последно място в списъка с приоритети на средностатистическия тийнейджър, а понякога и отсъстват. Първенци са : постовете във фейсбук, кафе с приятели, счупен нокът. В съвременното общество, изпълнено с гняв, технологии и неуважение, преподавателят трябва да убеди човека с телефона, че постовете няма са донесат знания за делата на Левски и Ботев, трябва да покаже на момичето, което се гримира за вечерно кафе, че гримът няма да замаскира неграмотността, а счупеният нокът не е така непреодолима случка, както счупеният стремеж към познание и културна извисеност.

Моралната деградация, към която бурно се е устремила съвременната младеж, е главният перипет, който преподавателите трябва да разрушат. На думи, това може да звучи лесно – влизаш в стаята, усмихваш се, пишеш две-три положителни оценки и вече си накарал младежта да върви по стъпките на просветата. За целта първо самият ти трябва да се гордееш с това, което правиш, а след това да накараш младите да видят смисъл в усилията, а стане ли това, сигурно е, че си на най-правия път. Преподавателят, от такъв, става истински учител, когато осъзнае, че принадлежи на учениците си. Той трябва да ги завладее, да им покаже, че щом допуснат в себе си знанието, ще открият, че света на науката не е само объркани думи и сложни формули, а безкрайна плетеница от смисъл и творчество. А тогава всеки ученик ще може да прецени дали иска да създава, или да разучи тези, които вече са създали. И двата избора могат да донесат след себе си успехи, граничещи, а защо не и надминаващи тези, на хората, за които сме чели и слушали.

Истинският учител е сложна фигура, която може да се вмести в много направления. Той е философ, но не изцяло, той е литературовед, но не напълно, той е психолог, но от части. Избрал винаги да бъде в средата на кръстопътя, в името на усъвършенстването на младите. А те? Те винаги ще си останат като космоса – представлявали интерес за науката още преди столетия, изследвани и днес, но винаги ще бъдат една от най- големите загадки. Такава каквато само най-смелите от нас може би, някога ще разгадаят.