Вечният Чехов

Ограничени са възможностите на човешкия мозък да съхранява информация. Когато навлизат нови неща в съзнанието, старите изчезват, човек ги забравя. Ето защо нещо стойностно и значимо се налага да се препрочита.

Как възникна у мене необходимостта да си припомня някои от произведенията на Чехов? Поводът идва от есеистиката на Томас Ман и по-конкретно от литературното есе “Опит върху Чехов”, създадено по случай годишнината от смъртта на писателя (1954г.)

Срещите ми с Чехов са през ученическите, студенческите и след това през учителските години. Преминала значителна част от жизнения си път, отново се събужда интересът ми към великия руски писател. Напълно съм съгласна с мнението на Томас Ман: “Творчеството на Чехов ме очарова. Неговото иронично отношение към славата, съмнението му в смисъла и ценностите на неговия труд, неверието в собственото му величие, сами по себе си са пълни с тихо, скромно величие.”

Съдбата му е отредила кратък и изпълнен с житейски трудности и несгоди живот. Чехов умира от туберкулоза на 45 години в разцвета на творческите си сили. Лекар по професия, той от младини се бори с “жълтата гостенка”, но накрая е повален.

Чехов има нещастието да живее през време на консервативния режим на Александър ІІІ, когато в Русия не може да се диша свободно. Осъществява се мечтата му да завърши медицина и да бъде материална опора на обеднялото многолюдно семейство. Световната практика познава много случаи на професионални лекари, които си спечелват безсмъртна слава чрез литературното поприще. Такива са: Франсоа Рабле (“Гаргантюа и Пантагрюел”), Арчибъл Кронин (“Цитаделата”, “Приключения в два свята”), Димитър Димов (“Осъдени души”, “Тютюн”) и други.

Чехов е бил отдаден на лекарската практика, на грижата за болните. Според него литературата е негова любовница, а медицината, науката – законна жена, към която изпитва чувство на вина заради изневярата, която върши спрямо нея. Въпреки разклатеното си здраве, той продължава да твори до последния си дъх.

Едва ли младият Антоша Чехонте, който изпраща материали до хумористичните вестници, е смятал, че ще стигне до върховете на руската класика редом с колоси като Л. Н. Толстой, Тургенев, Достоевски и др. Писателят е изключително взискателен към литературната си дейност, природната му скромност го кара да я омаловажава. Прави впечатление изказването му: “Недоволството от себе си е основният елемент на всеки истински талант”. Тази мисъл ни напомня Фаустовската непримиримост с постигнатото. Тя има актуално звучене и до днес и се отнася не само до изкуството, но и до всяка човешка дейност.

Защо е необходимо да препрочитаме творбите на Чехов? С какво биха развълнували съвременния читател? Преди всичко с хуманизма, с уважението към човешката личност и състрадание към измъчените и смазани от житейската съдба хора. Те не намират утеха, болката остава несподелена заради обстоятелствата или бездушието на обществото. Незабравими и покъртителни са разказите “Ванка” и “Мъка”. Писателят-хуманист се вълнува за съдбата на децата от бедните слоеве, които живеят много тежко и са лишени от радостите и безгрижието на детските години. Сирачето Ванка от едноименния разказ е дадено на обучение при един обущар. Деветгодишното момче е подложено на системен побой и унижения. Останал сам срещу празника, Ванка написва писмо до единствения си близък човек, до дядо си. В него споделя мъката си и го моли да го прибере у дома. Писмото, адресирано “на село, за дядо” не би могло да стигне до получателя. Дори и да го получи, старецът не е в състояние да помогне на детето, защото е слуга и живее “по милост на господарите”

Сърцето на писателя е отзивчиво към човешката болка и не може да приеме алиенацията в обществото и равнодушието към съдбата на хората. Показателен в това отношение е разказът “Мъка”. Централният персонаж Йона Потапов е не само беден, но го сполетява лична трагедия след загубата на сина. Файтонджията чувства нужда да сподели с някого страданието си, да намери съчувствие и утеха. Никой от пътниците не желае да го изслуша. Тежко е за бащата да надживее сина, който е олицетворявал надеждата му за бъдещето. Непоносимо страшно е да мисли за покойника и да си представя неговия образ. През нощта Чеховият герой излива насъбралата се мъка пред кончето, което дъвче, слуша и дъха върху ръцете на своя стопанин. На безсловестния си другар човекът разказва за преживяното. Той е единственият му слушател. Тази сцена е и обвинение към обществото, което е равнодушно към участта на отделния човек. Колко съвременно и актуално звучат посланията на великия писател за хуманизъм, за съпричастност и за отзивчивост към човешкото нещастие.

В разказите на Чехов откриваме проблема за истинския човек, достоен за уважение. Кой е той? Дали този, който се перчи с имотно състояние, с високо обществено положение, със самочувствието на гений в областта на науката и изкуството?

Любимия Чехов герой можем да открием в образа на доктор Димов от “Скокла”. Този незабравим за еснафската среда човек се отличава с доброта, душевна благост и деликатност. В същото време той проявява богатирска неуморност в труда, настойчивост при постигане на целите, героична преданост на медицинската наука. Жената на Димов, суетна и лекомислена, търси “велик човек” в своето обкръжение на знаменитости, на блестящи личности с гръмки имена, на художници, артисти, писатели. Чак след смъртта му, предизвикана от саможертвата за спасяването на едно дете, тя разбира грешката си, че великият, необикновен човек е бил винаги до нея.

Интерес за съвременния читател представляват разказите със сатирична насоченост – “Смъртта на чиновника”, “Хамелион”, “Унтер Пришибеев”, “Човекът в калъф” и др. В тях тях се осъждат негативни явления и прояви, които са свързани с руското общество, съвременник на което е писателят. Те имат и общочовешка значимост. Посланието на Чехов е хората да бъдат непримирими към хамелеонството, към подлизурството, към еснафщината и към духовната ограниченост.

Писателят е дълбоко привързан към родния край и изпитва преклонение пред красотата на руската земя. Тези чувства са намерили отражение в повестта “Степ”. Творбата звучи като чудесна поема, тържествен химн на величието, богатството и красотата на родината. Читателят усеща аромата на степните треви и цветя, великолепието на живота. Възприятията са внушени през погледа на малкия Егорушка, който пътува през степта и за първи път се докосва до нейното очарование. Чрез магията на словото авторът пресъздава картини, изпълнени с любов към родината. В това има нещо свещено и съкровено, което звучи като послание към идните поколения за това, което е най-скъпо в съзнанието на всеки човек.

Чехов придобива неувяхваща слава и с драматургията си. В последните години от живота му на сцената на Московския художествен театър се играят пиесите му: “Чайка”, “Вуйчо Ваньо”, “Три сестри”, “Вишнева градина”. Век след смъртта на писателя те привличат вниманието на зрителя. От тях лъха оптимизъм, вяра в идването на новия живот.

Чехов е майстор на късия разказ. В тази кратка епическа форма той успява да предаде целия живот на човека. Писателят е работил старателно върху произведенията си като се е старал към простота, краткост и чистота на езика. За себе си казва: “Умея да говоря кратко за дълги неща”. Неговият талант бихме могли да потвърдим и чрез мъдрите думи на Плутарх: “Силата на словото се състои в умението да се изрази много с малко думи”.

Чрез творчеството си Чехов се нарежда сред безсмъртните творци на световната класика.

Варна, 11.09.2005 г.