За артиста Иван Нанев

За теб, Творецо, е моето похвално слово в Деня на театъра! Докато твоят животворен Дух държи главата ти над водолинията на бурното житейско море – живееш и ще живееш пълноценно. Пишеш и ще пишеш. Защото, както е казано в светото писание, “човекът е смъртен с тялото си, с божествената си материя, но безсмъртен с Духа си. В предишния, в настоящия и в бъдещия живот.” За твоя творчески Дух, който е пресъздал на сцената забележителните образи на Гърджала, Турлака, Татарина, Зоотехникът, Барабанчикът, Сомов, Павел от “Гераците” и колко още! Не съм театровед, за да ги изброявам всичките и да ги маркирам по значение, прощавай! Във всеки от тях си оставил частица от себе си, от своя творчески полет в ония години. Гледал съм те аз на сцената как вдъхновено, многозначително и нервно биеше барабана. До спукване. Тъй както по-късно заби камбаната на будната човешка съвест и в своята сатирична поезия. Възхищавал съм се, как само с физическото си присъствие, без много реплики и режисьорски висулки, изпълваше епизода; как раздвижваше очите и усмивките на зрителите. Навярно оттогава датира и нашето приятелство.

После стана редовен участник в младежките предавания на Радио Варна като четец и рецитатор. Рецитатор! Майстор на художественото слово! Театрален и художествен ръководител на стотици самодейци от региона и страната! Награди, отличия… Думи, понятия, които събират в едно твоето име с твоя талант, твоята човешка доброта с твоята всеотдайност! Твоят неспокоен Дух с безсмъртния Дух на класиците, съхранен в още по-безсмъртните им стихове: на Ботев и Вазов, на Смирненски и Яворов, на Дебелянов и Вапцаров...

Сега, в годините на нашата късна, есенна равносметка, мога откровено да напиша, че твоят театрален и интерпретаторски Дух, може би запали в мен най-първата искра за моите театрални писания. Защото тогава, като млад редактор в Радио Варна, друг приятел-актьор аз нямах. Доскоро още пазех в архива си театралния вариант на първата книга от трилогията си “Луда Камчия”, който с теб сме чели и обсъждали...

Пиша тези редове за Духа, който от люлката до гроба, ден подир ден, търпеливо и целенасочено изгражда духовния образ на човека-творец. Вярвай също и в друго: че и твоят поетичен Дух, приятелю наш, както е редно, ще те надживее, запечатан завинаги, не само в семейните албуми и спомени. Той ще обитава обществените библиотеки, редом с Духовете на много големи и безсмъртни поети, творци, философи и мислители. Ей това е чудатото, вълшебното, неразбираемото за околните утешение за нас, пишещите братя!

Та с това отклонение искам да кажа, стари мой приятелю, че пиша този благослов с любов за духа, който ще живее в твоите синове и внуци. И който в най-тежките дни на човека, прикован за леглото или инвалидния стол, носи и радост, и утеха. Живи послания от големия Живот зад четирите стени на болничната стая... Ако денонощните грижи на твоята всеотдайна съпруга, на синовете и внуците ти, които никога не те оставят сам, може да се нарече малко, щастливо обстоятелство, бъди благодарен все пак на съдбата, че ги имаш до себе си!

Какво още да ти кажа и напиша? А, да – щях да забравя! Твоят борбен, животворен, творчески Дух вече опровергава АВТОДИАГНОЗАТА от последната ти поетична книга, в която пишеш:

“Много приятели с мен се простиха –може би чакат ме горе, чакат във Рая, в някоя Божия кръчмичка тиха...”

Не, не са верни тези стихове! Защото ти си с нас, сред нас, един от нас. Ти си в нашите мисли и разговори, в пресните спомени за вълнуващи литературни срещи и четения. Ти си на страниците на нашите вестници, където често се появява твоето име. И като отличено с награди!... Самотата, драги мой, не се измерва само с непоносимите болки на болестта и нещастието, с упоритите тревожни и болезнени мисли, че си безпомощен и забравен! За живия Дух человечески, за безсмъртния Дух на Твореца няма самота и забрава! Той може само да твори, да се радва и гневи на Живота... Затова ти вярваме, както си написал:

“... Още се боря със сприи, със мътни порои,
още отглеждам в душата си рози.
Още за слънце, за обич, за нежност копнея...
С моята вяра безсмъртна още живея.”

Животът беше тук, но вече си отиде
И стало безпощадно ясно –
жизнь прошумела и ушла.
Ал. Блок

Мрак и светлина, горе и долу, свобода и робство, омраза и любов, живот и смърт... Единичното се сдвоява, но не с близкото, не с родственото, а с противостоящото, с онова, което го отрича...

В баладата “Хаджи Димитър” Ботев съчинява нравствен закон: “Тоз, който падне в бой за свобода – той не умира!” Сиреч, смъртта за свобода е живот завинаги.

Големият български писател Йордан Вълчев проповядваше друго: “Синове мои, победете и останете живи!”

Красота и искреност срещу друга красота и искреност: “Побеждават не онези, които вземат плодовете на победата, а оставащите на бойното поле.”

Смърт за свобода и живот за свобода – едно привидно противоречие, при което животът и смъртта на единия човек придобиват смисъл, щом защитават народната вечност.

Живееш ли за отечеството, умираш ли за него – и то е живо, и тогава животът му възкресява загиналите в боя. Само живото Отечество може да помни погиналите. Децата му, като умират за него, придават смисъл, осмислят смъртта на загиналите преди тях. И Ботев ще е жив и ще живее с живите, докато има отряд доброволци, които се жертват за Отечеството. Защото умиращите за Отечеството не умират и “преведеният” Блок ще изглежда така: И стана безпощадно ясно – животът тържествува вовеки!