Ирина Войнова е инженер по професия, но храни душата си с поезия. Автор е на няколко поетични книги – “Оголен камък”, 1996 г.; “Глинена птица”, 1998 г.; “Степен на изгаряне”, 2000 г.; “Крило и корен”, отличена с наградата “Христо Фотев” за 2003 година; “Градината на Фохат” 2006 г.; “Мъртва кост” 2010 г., “Госпожа Поезия” 2015 г. и “На педя от рая” 2016 г., като части от трилогията “Сълзи на огъня”.
Преди дни излезе последната й книга – “Алхимия на копнежа”. За новата книга, за копнежите и духовните трансформации разговаряме с Ирина Войнова.
Роза МАКСИМОВА
---------------
Ирина Войнова: Духовната трансформация е процес, през който всеки преминава, съзнателно или не.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)
– Ирина, месец октомври е месец на поезията за град Бургас. Есенните литературни дни, които организира Сдружение Бургаска писателска общност в Дома на писателя, са в разгара си. Какво е за теб поезията?
– Едва ли мога да кажа нещо ново за поезията – толкова мъдреци са писали за нея от древността до днес. Мога само да потвърдя, че Поезията е мисия, съдба, начин на живот, Път. Всичко това и още... Поезията е музика в думите и думи в музиката. Неслучайно 1 октомври е празник на Поезията и на Музиката. Тези две изкуства се тясно преплетени и образите в тях винаги – видимо или не – по един мощен, бих казала, магичен начин, въздействат върху хората и ги преобразяват.
– Неотдавна издаде книга със заглавие “Госпожа Поезия”. Не познавам друг автор с толкова много стихотворения, посветени на поезията и творческия процес. Госпожа Поезия ли е твоята лирическа героиня?
– “Госпожа Поезия” е 2-ра част от предишната ми книга, трилогията “Сълзи на огъня”. По един интересен начин тази книга ми помогна да проследя хронологично живота си и да изградя профила на своите търсения. Така аз осъзнах Пътя, който ме е водил и ме води в духовното ми израстване. Аз постигнах онази духовна реализация, която е крайна цел на голяма поредица от духовни въплъщения. Доказателство за това е връзката ми с моя Духовен учител. Зная, че много читатели тук ще се усмихнат, но аз им обещавам, че рано или късно, това ще се случи и с тях. В определен стадий на своята индивидуална еволюция – няма как да се разминат. Въпросът е дали ще го осъзнават, или не. Моят контакт е съзнателен и ми е безкрайно интересно да наблюдавам хората, как се вживяват в този велик театър – Живота.
– Новата ти книга “Алхимия на копнежа” излезе от печат преди месец. Алхимията е една от най-древните и свещени науки. За нея се знае, че преобразува металите в злато и това вдъхновява хората да се ровят в нейните тайни. Но ти говориш за друг вид алхимия – помогни ни да надникнем в смисъла на идеята ти.
– Алхимията е онова вътрешно скрито качество на нещата да еволюират и да се преобразуват. Има афоризъм, който се приписва на Хераклит, но той просто парафразира познатите Херметични закони: “Всичко тече, всичко се променя”. Бог е изворът на изобилие, откъдето тръгва и се завръща Живота. Изборите, които прави човек, добри или лоши, са винаги божествени. Те правят пътуването по-дълго или по-кратко, носейки му самопознание и самоутвърждение. А точно те стоят в основата на човешката еволюция.
– Духовната трансформация ли е признак на индивидуалната еволюция?
– Според мен, има нещо в основата на всяко творение. Нещо живо и безсмъртно. Навярно ДНК молекулата, която съхранява генетичната информация на организма и ако е така, учените скоро ще го идентифицират, но от хилядолетия езотериците твърдят, че е божествената искра, имплантирана още при създаване на човека. Той я пренася от живот в живот. Усеща я като копнеж към красивото и доброто, към единение с другите. Само ограниченото ни мислене пречи да разберем Закона за единството. И не само да го разберем, а и да усетим това Единство.
– Всяка от 12-те поеми в твоята книга започва с цитат от “Книга за качествата” от богомилския Епископ Симеон Антипа. Това жалони за читателите ли са?
– Да. Историята на богомилите, в която се ровя от почти 30 години, оказа голямо влияние върху мен като личност и душевност. Тя предизвика в мен покъртително пробуждане чрез интроспекции и връщане в предишни животи, провокира вътрешното ми знание. “Алхимия на копнежа” е прелюдията на цяла поредица книги, които се надявам, че ще успея да довърша. Работя върху тях отдавна, и които, според замисъла, ще декодират богомилската философия по един автентичен начин, наричан “ченълинг”. Това не ме притеснява, защото зная, че истинското изкуство е боговдъхновено чрез нашите Духовни учители. И тяхно е авторското право...
– Какво ще кажеш за предложението ти за Подписка за реабилитация на богомилите и богомилското движение, която е отпечатана в края на книгата?
– Да направя достояние тази подписка е част от моята мисия. Получих я като основен текст преди девет години във вид на послание, макар че тогава още не осъзнавах това. Има много потоци днес, които работят за реабилитацията на богомилите. Някога са били преследвани и избивани, а от столетия са несправедливо хулени и умишлено погребвани в забрава. Един ден тези потоци ще се съберат в обща река, която за пореден път ще окаже онзи ренесансов отклик, който ще промени Европа. Защото тяхното дело, философия и мъдрост все още нямат аналог в световната идеология, философия и религия.
– В твоите по-ранни стихове имаше повече рими и ритъм... Днес там преобладава поетичната проза, с много философия.
– Не търся формата, тя сама ме намира... По-важното е думите да ме потърсят, да ме провокират достатъчно, за да взема химикала. Има дни, които минават в непрекъснато поетично общуване. Ако записвам стиховете, които вървят тогава в главата ми, вероятно книгите ми ще са много повече на брой. Архивите ми са пълни с листчета, на които съм нахвърляла идеи, метафори, бележки... Престанах да записвам. Боя се, че четящите намаляват. Хората се оправдават с това, че нямат време. Според мен проблемът не е във времето, а в отказа им да мислят за друго, освен за насъщния. Онези, които имат достатъчно, искат повече и повече – те са впрегнати в системата, която отдава почит на материалното. Удивляват ме... Това, което ще отнесат, напускайки физическия план, се побира в мравчена шепа – разширеното съзнание и душата, ако са успели да я пробудят. Нищо повече...
– В стиховете ти също има много символика. Какво искаш да скриеш от читателя?
– Абсолютно нищо, откровена съм докрай, но само за онзи, който иска да надникне в различното. Поезията е огледало. Когато читателят прекрачи прага му, той не влиза в пространството на поета, а в своето собствено – там той вижда само онова, което вече носи в себе си и което познава. Но ако успее да разкодира вътрешния свят на автора, той ще получи нови семена, които ще провокират нещо различно и ще разширят неговото духовно пространство. Така се превръща в алхимик. В човек, който, съзнателно разпалва божествената искра в сърцето си, за да разгори огъня на благотворната трансформация. Това е сакрална алхимия, достъпна за всички с чисти очи и сърце.
– Новата ти книга включва дванадесет поеми. Не са ли прекалено “твърда храна” за днешния забързан читател?
– Да. Някога Исус е учел хората на улицата, говорейки простичко и достъпно за разбиране, и езотерично се нарича “млечна храна”. Но учениците си е обучавал предимно на символичен език, за да активира техните умствени и логични способности. Нарича се “твърда” храна. Поемите са написани по различно време и представляват биографията ми, разказана по поетичен начин. Всяка се предхожда от цитат, взет от “Книга за качествата”, изградена също от дванадесет части, дванадесет стъпала на прозрението. Има книги, които с мъдростта си ни извайват бавно и нежно, както водата – камъка. Този процес е истинската алхимия на душата – АЛХИМИЯ НА КОПНЕЖА.
– Разкажи ни накратко за творческия тандем със сина си. В поезията си пишеш няколко писма до него (не само в “Алхимията”, но и преди това).
– Много хубав въпрос. Благодаря ти за него, Много ми се иска да кажа повече за него, защото заслужава, той е най-ценното ми творение, ако мога така до се изразя, истински дар от Бог. За тези стихотворения бих могла да кажа много. Те са написани в Китай, където бях почти три години. Придружавах съпруга си, който работеше в нашето посолство в Пекин. Бях вече бременна, когато отпътувахме и Златолин, синът ми, се роди там. Беше труден период тогава за страната ни (1990-1992 г.) и далече от Родината, от близките... за мен беше истинско изпитание. Тогава нямаше интернет, пощата от България пристигаше само чрез куриерите към посолството – веднъж месечно. А аз с бебе – в една страна толкова различна, при условия, среда и обстоятелства – абсолютно нови – имам предвид животът в посолството. И това малко крехко създание – детето ми, беше източник на най-големите ми радости и в същото време – на големи страхове за неговото бъдеще. За бъдещето изобщо на страната ни и на света. Спомни си онези години!...
Слава-богу, днес синът ми е на 27 години, завърши Академия за изящни изкуства в Генуа, остана там да работи засега като художник-артист на аудио-видео-инсталации. Всъщност, той е художник на част от книгите ми. Днес зная, че заминаването ми в Китай бе отговор на пробудения ми копнеж към Шамбала, изразен най-ясно в стихотворението “Зов от ледените планини”. То е най-доброто, което съм написала, струва ми се. А писмата до сина ми и доста други, включително поемата “Крило и корен”, написах в Китай.
--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------