За книгата “Блага Димитрова. Дневник за едно приятелство” от Мария Антонова

Времето, в което започва да твори Блага Димитрова, е сложно и дълбоко противоречиво време, време, когато поетесата търси адекватен алегоричен поетически език, който да е едновременно прекалено откровен, но и двусмислен, многозначен; да изразява утвърждаващ се вече стил, който същевременно да е предизвикателен, в редица смисли – модерен, на места дори абсурден.

В поезията й се оглежда почеркът на предишното поколение поети от 40-те години на 20. век, някои от които се отличават с известна идейно-тематична преднамереност на своите творби (тенденция, засилваща се в литературата особено след 9-ти септември 1944 г.), но за разлика от тях тя се стреми към оригинален, силно метафоричен език.

Ето защо, през 50-те и 60-те години на 20. век е напълно обичайно, при остро политизираното словесно изкуство, лирическият Аз с неговия вътрешен свят да не се изповядва в плана на лично-субективното по напълно обясними за онова време обективни причини, а това да се случва умишлено през призмата на т.нар. обществен идеал.

Името на Блага Димитрова обаче се откроява ярко сред конюнктурната поетическа вълна от имена; тя идва в литературата със свое собствено лице, като търси своя различна проблематика и свой индивидуален стил.

Въпреки голямото тематично разнообразие творчеството на Блага Димитрова може да се определи като своеобразно детско любопитство към живота и света, като смел художествен експеримент в изразителен и в изобразителен план, а в преоткриването на самата себе си може да се долови дори и едно симпатично самоиронично намигване.

Характерът на това творчество в голямата си част е аналитично-изповеден, интровертен; нейната лирика е лирика на откровената равносметка, но същевременно и на споделената тревога, на гневния вик и на многозначителното мълчание; лирика, която поставя важни, непреходни екзистенциални проблеми.

В свят на безвъзвратно настъпващо отчуждение лирическият субект търси личностната си самоидентификация не само в преоткриването на своите родови корени. Блага Димитрова предлага качествено нова поетическа визия на съвременното съзнание, което не изпада в апатия и резигнация, а открива и налага трайно белезите на собственото си съществуване в един откровено прагматичен и нехуманен свят.

Поетесата внася бунтарски акцент чрез лириката си и посредством дискретното поучение, налагащо преоткриване на позабравени ценности. Именно тази водеща характеристика определя достойното й място в поезията на 60-те години на ХХ в. Нейното слово се оказва не само инструмент за лирически самоанализ; то се превръща в мощен поетически катализатор за разбуждане на заспали съвести, за промяна на наложилото се безвремие и на закостенялото мислене. Чрез своите “обективирани изповеди” Блага Димитрова прекосява територията на свръхличното и преминава в заплетените лабиринти на “некултивираното” съзнание; нейният апел към човека е да се възроди и да се запази като мислеща, достойна личност.

Тези и други особености на художествения стил и на неофициалното общуване на голямата поетеса, писателка и общественичка читателят ще преоткрие в новата книга на Мария Антонова “Блага Димитрова. Дневник за едно приятелство” (София: Кибеа, 2016).

На 23 ноември, петък, 1984 г., Блага Димитрова признава: “Ти (М. Ант. – б.м., Г.З.) си моят летописец...”. И Мария приема това свое поредно предизвикателство без лични колебания, добросъвестно, отговорно, предано и с огромно човешко отношение...

Следват документално точните й дневникови разкази, изпълнени с много вълнения, топлота, страдание и състрадание, качества, които за младото поколение сега биха изглеждали в редица случаи дори странни. Но те са единствено пример за едно истинско човешко приятелство, което успява да се съхрани толкова дълги години. За съжаление, това е нещо, което у нас е пословична рядкост...

Днес читателят логично може да се запита защо чак сега, когато тринадесет години вече Блага Димитрова не е на този свят, авторката предлага дневника си за издаване? Отговора трябва да търсим преди всичко в непрежалимата загуба на голямото приятелство и в естествената дистанция на времето, която отчасти тушира огромната болка. Ето какво четем още в първите редове на книгата, където Мария Антонова споделя: “... Разтворех ли дневниците си, в съзнанието ми изплуваше и най-малкият детайл от срещите и разговорите с Блага Димитрова, той се превръщаше в настояща среща и не можех да продължа”.

Когато най-после тя завърши книгата си, сякаш вече бе изцяло променена – нелекият товар бе паднал от плещите й и тя сега можеше да бъде по-спокойна.

От някои автографи и признания на Блага Димитрова читателят ще разбере още, че за нея Мария Антонова е била едва ли не като дъщеря, на която винаги е могла да разчита и да се довери. И ако днес често чуваме Мария да казва, че е написала Книгата на своя живот, то тя има безспорно право за това...

Читателят ще стане свидетел и на множество внезапни признания, които Блага Димитрова прави. Те са извор на изключително вдъхновение, казвани понякога по конкретен повод, а в други случаи дори и без повод. Характерно за всички тях е, че звучат неформално, естествено, философски, афористично, анекдотично, иронично, самоиронично, болезнено... Писателката тук е освободена от присъщата на публичните личности задължителна автоцензура, която в много случаи ги предпазва от неочаквани удари, но пък убива искреността.

Книгата изобилства с имена и на други известни личности. Покрай Блага и те “оживяват” в различна, неподозирана светлина – утвърденият им вече публичен образ днес обаче на места е успешно коригиран.

Редица факти от книгата могат да се окажат полезни и за съвременната ни литературна история, в която, както добре се знае, съществуват немалко и неслучайни празноти. Сега те биха били отчасти успешно “запълнени”.

Дневникът е пример и за добросъвестна и фактологично стриктна документалистика – записките следват строго хронологията на едно приятелство и успешно проблематизират трупани с години откровени заблуди и тежки предразсъдъци.

В това отношение непубличният образ на Блага Димитрова се оказва твърде силен и внушителен, такъв, какъвто всъщност бе и характерът на писателката. Всеки, който прочете книгата, ще се убеди и в друго – крехкостта на авторката на стихотворението “Жена” е всъщност дълбоко измамна. Блага наистина притежаваше неподвластен и твърд характер, черти, които винаги “бодат очите” на немалкото нейни “доброжелатели” (по сполучливите думи на Екатерина Каравелова, казани по повод на талантливите в България).

Не ни остава нищо друго, освен да благодарим на Мария Антонова за ценния подарък, който днес ни поднася.

Чрез него ние, хората, които обичахме и ценяхме Блага, сме истински щастливи, че можем да научим за нея нови факти, които не сме и подозирали, че са възможни...

Пожелавам на всички вас да опознаете и да обикнете още повече непознатата Блага Димитрова!

------------
Мария Антонова, “Блага Димитрова. Дневник за едно приятелство”, изд. “Кибеа”, С., 2016.
------------
Публ. в Литернет, 7 март 2016 г.
------------