За Мина, надеждата и Малкия принц

Във всеки един от нас живеят двама герои – романтик и реалист, и когато в живота ни настъпят трудни моменти, когато белият цвят се сменя с черен, тогава тези двамата спорят яростно помежду си. В този ожесточен спор обикновено побеждава реалистът, но пък романтикът в нас, макар и свит в някое малко ъгълче на душата ни, ни кара да не спираме да търсим оня малък остров Надежда, на който ще можем да се спасим. Даже от самите себе си.

Днес ще ви срещна с една непоклатимата оптимистка. И макар заглавията на книгите й са едно от друго по-песимистични, тя никога не губи надежда. Даже роман написа за нея – “Разпилени надежди”. Сега Мина Кръстева е решила да преброди “Пустинята на света”, в търсене на живителния кладенец, от който бликат капчици надежда (почти като Малкия принц на Екзюпери, а на него не можем да не вярваме).

Роза МАКСИМОВА

---------------

Мина Кръстева: От нас зависи дали ще се примирим да живеем в пустиня, или няма да спираме да търсим кладенеца на надеждата.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Честита книга, Мина! Този път поднасяш на читателите стихосбирка. Трета поред. Ако подредим заглавията на твоите книги, ще се получи почти стихотворение – метафора на живота в не много светли краски (с малки изключения): “Спомен с море”, “Слънце в косите”, “В ъгъла на кафе “Реалити”, “Разпилени надежди”, “Вълнуваща история за верни приятелства, опасни предателства и още по-опасни предизвикателства” и последната “В пустинята на света”. Всяко едно заглавие е по-песимистично от предходното. Къде остава надеждата, Мина? Накъде върви светът?

– Доста хора, мои познати и приятели, реагират с подобен въпрос, след като прочетат заглавието. То им звучи прекалено песимистично, но аз им отговарям, че го приемат така, защото не са прочели мотото, което съм поставила в началото на стихосбирката, а то е следното:” Пустинята е хубава – каза Малкият принц, – защото крие някъде кладенец...” Екзюпери. От нас зависи дали ще се примирим да живеем в пустиня, или няма да спираме да търсим кладенеца на надеждата. Бъдещето е на неспокойните, търсещи натури, които вярват, че този свят може да бъде по-добър и правят всичко възможно да го превърнат в такъв.

– Има ли оазис в пустинята на света? Какво можем да намерим в този оазис – живителна глътка вода, обич, свобода или нещо друго?

– За всеки човек миражът за оазис е различен. За едни това е материален лукс и разкош, за други e свобода и безгрижие, за трети – обич и отдаденост на любими хора или каузи. Всеки следва своя мираж и се чувства истински щастлив, когато миражът се превърне в реалност.

– Имаш роман, книга за деца и стихосбирки. Римувани писма и краткостишия – в последната. Кой жанр ти допада най-много, характеризира те най-точно? Как идват темите при теб?

– Може би прозата като най-обсебваща е това, което по-силно ме привлича. С дни, с месеци, а в някои случаи и с години ти заживяваш с емоциите и вълненията на своите герои. Живееш други животи, в друга реалност, от която понякога не ти се излиза, не ти се потапя в истинската реалност. Писането на роман е една магия. В момента се опитвам да пиша романизирана биография за един голям българин. И когато се сблъскаш с живота на достойни хора, на значими дела и истинска човечност, проглеждаш какво дребнотемие, ненужни “битки” и изкривени ценности ни заливат отвсякъде.

– Случвало ли ти се е някое стихотворение да прерасне в разказ например, или разказът да се свие до стих?

– Случвало ми се е да започна стихотворение, а то да прерасне в кратка приказка, както и да започна стихотворение, а то да се свие до кратка миниатюра. Хора, прочели романа ми, казват, че в него има и голяма доза поезия. Мисля, че няма начин жанровете да не си влияят, ако авторът не се е ограничил в писане само в един жанр.

– Обикновено се смята, че поетите пишат, когато са тъжни. Според мен вдъхновението има много лица, тъй като състоянията на твореца се менят. Ти кога не пишеш?

– Истината е, че все ми се налага да крада от времето за писане. Обикновено съм заета с нещо по-неотложно. Жадувам за много повече свободно време, което да посветя на писане. В мислите ми непрекъснато се въртят идеи за какво ли не, така че нямам периоди, в които да кажа, че имам време, а нямам вдъхновение. По-скоро е обратното.

– За какво си струва да се пише?

– За всичко си струва да се пише – и за красивото, и за грозното в живота, защото само тогава написаното е истинско. Залитането в крайности не е добре. Животът е много шарен и добрият творец трябва да умее да потапя четката си и в светлите, и в тъмните краски, ако иска да отразява пълноценно заобикалящия го свят.

– А да се премълчи?

– Не знам дали е добре да се премълчава нещо, но смятам, че понякога е добре човек да замълчи и да се вслуша в своя вътрешен глас. Да си даде време да се вгледа по-задълбочено в случващото се около него.

– Коя е твоята лична вселена, Мина, и кого не би допуснала в нея?

– Моята лична вселена е моят личен свят. Трудно споделям и трудно допущам хората до чувствата и емоциите, които ме вълнуват. В общуването с хората предпочитам повече да ги изслушвам, вместо да ги товаря с моите проблеми.

– Кое не ти дава мира?

– Не спирам да се питам защо светът е устроен толкова зле. Защо алчността и злобата доминират.

– Имаш ли си златно правило, което следваш и което не те е подвело никога?

– Разбрала съм едно в моя живот – че всеки труд се възнаграждава и ако си упорит и постоянен, няма начин да не постигнеш някакъв успех. Тук не говоря просто за материално възнаграждение, а за постигане на цел, за реализиране на мечта. А какво е човек без мечти!

– Направи подарък на читателите на в. “Компас” – стих от новата ти книга, например.

– С удоволствие. На вниманието вашите бургаски читатели предлагам едно стихотворение, посветено на Бургас.

* * *
Не можеш да тъгуваш във Бургас,
ще те прегърнат шумните му улици,
ще грейне “Богориди” със смеха си,
ще затанцува с теб към изгрева,
към плажа със дъгата от чадъри,
към моста с слънчеви велосипеди,
към кръчмите крайбрежни с аромата им
на риба и предчувствие за срещи.
Вълните ще прогонят тишините ти
със монотонното си хармонично пеене
(понякога от вик на гларус или въздишка нарушено).
По пясъка пак ще откриеш стъпките
на влюбени и на самотници
и ти ще си един от тях.
А изборът е само твой
и само твоя е тъгата ти забравена...
Не можеш да тъгуваш във Бургас,
ала далеч от него – сигурно.

---------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------