За Станислава Белева и мечтата й за кристалночист свят

Петъчният ни гост е млада и талантлива начинаеща писателка – Станислава Белева. Тя е автор на двутомния фентъзи роман “Рани върху татуировки” – история, тръгнала от една кутия с бои за татуировки. И от една мечта за далечна Япония с нейната тайнственост и мистика. И от една любов – към красотата, към приключенията, към мистериите и намирането на ключа за тяхното разкриване.

Днес Станислава ни разказва за себе си и за своето творчество, а така също и за представите си за един бъдещ свят, населен с “безсмъртни хора със свръхспособности, но ако можем да запазим човешкото в себе си и да запомним, че никой не е толкова безсмъртен, колкото си мисли”, и допълва: “За да живеем в такъв свят, алчността не трябва да съществува, защото винаги ще има хора, които ще искат още – каквото е и доказателството в книгите ми. В един момент нищо не е достатъчно”.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Станислава Белева: За да живеем в свят на безсмъртни хора със свръхспособности, алчността не трябва да съществува.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Разкажете ни за себе си, Станислава. Вие сте икономист по професия, но написахте един голям роман в стил фентъзи. Как ви помогна професията при написването на романа?

– Икономиката ми помогна с организирането, както и никога да не забравям променливата – едно незначително действие може да изведе романа до съвсем други събития, друг край. Помага ми, разбира се, и за рекламата на книгите.

– Откога е интересът ви и любовта към фантастиката?

– Вероятно ще изненадам някои хора, но сравнително отскоро, що се отнася до четенето на фентъзи книги. Не бях чела нито едно фентъзи/фантастика, ако не броя детските си книжки, а просто започнах да пиша “Рани върху татуировки”. Като читател наблягах на друг тип литература, колкото и несериозно да звучи, защото сега пиша именно фантастика. Може би любовта към фантастиката се роди от филмите на ужасите – в много от тях присъстват свръхестествени същества, аз просто реших да комбинирам всички стилове, които харесвам, защото или ми липсваше реалността, или ми липсваше фантастиката в някои романи и филми. Така реших да направя нещо, което да е баланс между двете. Много харесвам книгите на Жул Верн, които открих на по-късен етап. Сега е един от любимите ми автори.

– Романът ви “Рани върху татуировки” потопява читателя в един паралелен свят – на демони, дракони, чудовища, същества със свръхчовешки и свръхестествени качества и умения и възможности. Така ли си представяте бъдещето на човешката раса, в такъв свят ли мечтаете да живеете – безсмъртни хора със свръхспособности?

– Има една много хубава поговорка, която гласи: “Никой никога не знае.” Вселената е толкова голяма, че всичко може да се окаже истина, но същевременно е толкова малка, щом хората се срещат отново и съществуват съвпаденията. Надявам се, ако има някаква доза истина, тя да бъде от по-хубавите страници, и да избегнем зловещите такива. Искам да живея в такъв свят – безсмъртни хора със свръхспособности, но ако можем да запазим човешкото в себе си и да запомним, че никой не е толкова безсмъртен, колкото си мисли. За да живеем в такъв свят, алчността не трябва да съществува, защото винаги ще има хора, които ще искат още – каквото е и доказателството в книгите ми. В един момент нищо не е достатъчно.

– Имате ли любим персонаж в “Рани върху татуировки”?

– Обичам абсолютно всичките си герои, невъзможно е да избера само един. Всеки е бил част от тази история и без него книгата няма да е същата.

– Действието в романа се извършва само на Земята, даже в близки до нас градове (е, и на другия край на света, разбира се – Япония). Героите от романа ви имат ли прототипи в живота?

– Някои образи са прототипи на реални личности, на които в реалния живот симпатизирам или не симпатизирам, относно тяхното поведение. Други са измислени от събирателни образи и характери, които са ми направили впечатление.

– Какво ви вдъхнови да напишете този роман – в самото начало ли беше замислен като голямо художествено произведение или започнахте от разказ или новела например? Сънували ли сте събитията, героите?

– Не мисля, че е имало някакво конкретно събитие (или поне не си спомням да е имало такова, което ме е накарало да напиша тези книги). В началото беше сценарий за филм, който пишех за себе си, когато ми беше скучно. Не беше замислен като голямо художествено произведение, напротив. Дори не предполагах в какво ще се превърне – после започнах да имам такива амбиции, както и да реша, че си заслужава да го публикувам. Бях 21-годишна, когато започнах да пиша “Рани върху татуировки”, а сега съм на 25. Вероятно повечето неща вече не ги помня – кога съм сънувала конкретна сцена и кое е измислено, докато съм работила по книгата. Но знам какво със сигурност съм сънувала – как редактирам книгата си и кое трябва да допиша и да променя. Това се случваше много често.

– Кой момент от написването на романа ви беше най-интересен?

– Всичко – първоначално начинът, по който героите се запознават и опознават. Онзи момент, в който изграждаш образите им. После ми беше интересно как ще приключи тази история, ще мога ли да напиша всичко, което искам и така, както си го представям.

– Темата за свръхсъщества (дракони, вампири) и в литературата, и в киното е доста експлоатирана, но явно и доста интересна. Какво още може да се каже за тях (освен че са безсмъртни, силни, безстрашни)?

– Темата за драконите не е изчерпана. Дори смятам, че тепърва ще се говори за тях. Не обичам да разделям фантастиката от реалността, защото тогава се губи истината. Исках да пиша за драконите, както и да звучи като нещо реално, а не като комерсиални фентъзи герои, които не съществуват. Различното е, че те са хора, които се превръщат в дракони и други чудовища, благодарение на специална боя за татуиране, която съдържа определен ензим, но другото ще го запазим в тайна за читателите. Писах за тях като за хора, които ходят и живеят сред нас, без да подозираме това. Харесва ми, че не съм пропуснала онзи момент, в който можеш да видиш как те се превръщат в чудовища и претърпяват метаморфозата, докато четеш. В повечето книги за чудовища виждаме как чудовищата, които някога са били лоши, сега са добри. Там само има един намек – “този е бил злодей”. В този случай дори главните герои през по-голямата част от времето са зли и го доказват с действията си. Но и никой не е толкова зъл, колкото казват, че е. Нито някой е толкова добър, колкото пледира. Драконите не са единствените обитатели на планетата. Така започва една невидима война, в която са замесени героите, но трудно някой е победител. Харесват ми моментите, в които те спират за малко, давайки си сметка в какво са се превърнали – все още ли са хора, останали ли са им чувства, след всичко, което са разрушили... Защо са го направили?

– Изкушава ли ви идеята да бъде филмиран романът?

– Да, това е идеята на книгите ми. Малко по-горе споменах, че това е сценарий за филм, които в крайна сметка се превърна в две книги. Смятам, че ако има и филми по книгите, хората ще разберат и цялостната идея на романите. Филм без съществуването на книгите и обратното, не е сто процента от ефекта, който може да се създаде.

– Как си представяте един евентуален филм – български, холивудски, сериал или игрален?

– Определено не си го представям като сериал, може би си го представям като един филм по първата книга, и съответно втори по втората книга. Ще се радвам, ако може да се осъществи и в България един ден. Ще бъда много горда, че съм направила нещо хубаво за родината си. България трябва да се развива в положителна насока и киното не прави изключение.

– Вие сте не само автор, но и читател. Какви книги обичате да четете? Коя книга е на нощното ви шкафче в момента?

– Обичам да чета всякакви книги – и художествена и нехудожествена литература. Важното е да не ми е скучно, докато чета. Рядко съм оставала разочарована от книги, не знам дали е заради нагласата или заради интуицията ми. Харесвам книгите на Жул Верн. Той е един от любимите ми автори, заедно с Петя Дубарова, Валери Петров, Никос Казандзакис, Шекспир, Томас Харис, Николо Макиавели. Обичам да чета и съвременни български автори. В момента чета Блага Димитрова, “Лице”. Работя и по следващ роман, така че на нощното ми шкафче стоят принтирани и разработките ми по нещата, които пиша в момента. В дамската ми чанта е книгата на Аджан Брам – “Будистки приказки за щастие”, в която има много кратки приказки, които препрочитам, докато пътувам или просто съм навън и имам свободно време.

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------