За Здравка Евтимова и света

Всичко започва в онова далечно и прекрасно време, когато с татко й си разказват истории. Той – по-кратки, а тя – дълги и предълги “патила и приключения”. След това – с влака до София и света. Разказите й са за обикновени хора – за такива, които всеки ден вижда по гарите или в същия онзи влак – недоспали сутрин, уморени след тежък работен ден, угрижени или пък усмихващи се на нещо свое.

Награди, слава и внимание не я вълнуват. След поредния успех в конкурс, след завръщане от Белгия, Швеция, Китай или САЩ, най й е хубаво да седне в кварталното “сбутано, олющено и разкошно кафене” с приятели, да заведе внучките на куклен театър или да присажда дръвчета. А през нощта героите от поредния разказ или роман я повеждат в неизвестна посока, за да “намерят своето място под слънцето” – в сърцата на читателите от цял свят.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Здравка Евтимова: Разказът е като човек – не обича самота.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Винаги ли сте мечтала да станете писателка, госпожо Евтимова? Кога разбрахте, че писането е вашата страст? Как се разбира това?

– Като малко дете моят баща Васил – беше електротехник, голям майстор със златни ръце, който като всички перничани си пийваше – за да не правя пакости, все така завърташе положението, че аз му разказвах разни истории. Той разказваше и на мен, но се изхитряше, неговите бяха късички – за кончета и електротехници, а мен много тънко ме увличаше да му разправям за предълги патила и приключения. От съвсем малко дете повярвах, че това е напълно в реда на нещата, нещо като закуската сутрин, измиването на ръцете преди ядене, заспиването вечер. В нашия дом не сме наричали това писателство, а прекрасно време с тате, най-хубавото, за което може да мечтае всяко дете.

– Имате 5 романа и 7 сборника с разкази. Имате ли любима творба сред тях? Кой от тях считате за най-удачен, създаването на кой роман/разказ ще помните винаги? Защо?

– Нямам любими разкази, нито романи. Нима човек може да обича повече белите си дробове от сърцето, дясната ръка повече от лявата, едното си дете повече от другите? Написвам ги и стоят дълго под карантина. Но разказът е като човек – не обича самота. Когато след година го прочета, ако ме разтрепери, значи е добър. Но дори никак да не е добър този разказ, аз го обичам и не се отказвам от него.

– Преди да дадете дадено произведение за печат, колко пъти си го редактирате сама? Взискателна или ревнива сте към творбите си?

– Обикновено чета всичко три пъти през интервал от два – три месеца. Случвало се е обаче да напиша разказ и да го изпратя по-скоро, но това се случва много рядко. Докато помня разказа, не ми е интересно да го чета. Като си е отишъл от мене, вече е станал приятел и го поканвам в мислите си. Ако ме разлюлее – това е минута, много близка до щастието. Дай Боже всекиму!

– Кой момент от създаването на роман или разказ ви харесва повече: измисляне на образите, сюжета, бележки по него, редактиране или нещо друго?

– Когато водя бележки, след половин час ги изгубвам, най-щастливото е може би когато знаеш посоката, в която ще тръгне книгата, но книгата въобще не се интересува от твоята посока и поема по нейна пътека. Пътеката няма нищо общо с това, което сте си мислили, лъкатуши и тича където си ще. Тогава е много хубаво.

– Когато започвате нов роман, знаете ли предварително какво ще се случи, или героите сами ви водят след себе си?

– Знам какво ще се случи, но то никога не се случва. Ако се случваше, написаното щеше има формата и съдържанието на преразказ или доклад. Не намирам нищо лошо в преразказите и докладите, но е далеч по-щастливо да можеш да живееш с хората в книгата, да влизаш в къщата им, която ти си направила за тях.

– Кой според вас е идеалният литературен герой?

– Всеки герой, на когото мога да повярвам, че е истински, че живее свой живот – дори да е най-тъмният и най-отрицателният герой – е силно присъствие, което ме привлича като земно притегляне. Ако този герой може да ни позволи да надникнем в епохата, в която той живее, ако ни принуди да я допуснем в мислите си, да я оставим в кръвта си, тогава той наистина си струва да бъде помнен, анализиран, обичан или мразен. Такъв герой е далече от идеален, защото е много по-ценен от идеалното. Той е жив, а животът никога не е идеален.

– Вярвате ли, че художественото слово може да промени живота (дай боже) към по-добро? Как?

– Ще отговоря с думите на моя баща, светъл път на душата му: “Ако разказът не ти помага да издържиш болката, няма нужда да го пишеш.” Написаното, ако то наистина е почтено, истинско и добро, стеснява територията на унижението и насилието. Дали ще успеем да постигнем това като писатели – само времето ще покаже.

– Какво ви отнема писането на проза? Какво се налага да жертвате?

– Писането на проза за мене е спечелено за радостта време, макар че често разказите ми са тъжни. Гледам цената на книгата, изписана на задната корица и мисля за хората, които я купуват. Зная колко трудно са заработили тези пари, зная, че са ставали преди изгрев слънце, тичали са да хванат влака, метрото, автобуса, представям си как са хапвали на крак на обяд. Отговорността на писателя е тежка – книгата, написана от него, трябва да струва повече от болката в ставите и раменете, от напрежението, от задъхването, от преумората вечер, които читателят е преживял, за да отдели пари и да си купи книгата. Затова написаното в нея трябва да даде сила на читателя да победи страха, да не се разболее, да не овеси нос, да запази светлото в духа си.

– Вие сте били в различни точки на света – как повлияха тези пътувания на творчеството ви? Как (с какво) Перник надделява над всички тях?

– Да, наистина съм ходила на различни места по света – в Ню Йорк, Шанхай, Париж, Техеран... Хората навсякъде са еднакви. Искат да бъдат щастливи, искат здраве за децата си, добро образование, достатъчно храна, искат мир и добра работа. Искат верен човек до себе си, на когото да подарят цялата си любов и с когото от време на време се поскарат. Перник е моето орлово гнездо и едновременно с това топла стая зиме, където посрещам внучките си, където с мъжа ми се готвим дълго къщата да блести, когато семействата на синовете ни идват на гости от Германия. Но Перник е най-скъп за мене заради перничаните, сред тях имам прекрасни приятели – да са живи и здрави! Тук е семейството на дъщеря ми и двете ми внучки, които са палави за девет села, да все така палави, да са живи и здрави!

– Героите на вашите произведения имат ли прототипи в живота, или са събирателни образи?

– По-скоро в онова, което пиша, попадат различни черти, постъпки, думи, които са ме развълнували, но и такива, които на пръв поглед са отлетели съвсем незабелязано. Има хора обаче, за които мисля в трудни моменти и мисълта за тях ми помага да не се пречупя. Може би цял живот пиша, без да ща, за тях, защото се надявам, че те помагат на изпадналите в беда, независимо в кой край на света ги пече слънцето. Надеждата, че е така, ме крепи.

– Каква според вас е мисията на писателя?

– С онова, което пише и с поведението си писателят да се стреми да стеснява територията на унижението и раболепието в живота ни.

– Името ви напоследък привлече вниманието на всички медии, макар че вие имате безброй награди от много години насам (включително и награда за разказа “Кръв от къртица” през 2004 г.). Как понасяте тази популярност в последно време? Не ви ли тежи понякога?

– Обличам си старите дънки, старото палто, обувам старите маратонки и никакво медийно внимание не може да ме достигне. Аз съм човек от квартал “Изток” на Перник, а ние от “Изток” и на луната да се покатерим, пак ще се приберем до брега на Струма, пак ще пазаруваме от нашия супер и ще си пием кафето със старите приятели в нашето сбутано, олющено и разкошно кафене.

– Какво обичате да правите в свободното си време?

– Присаждам дръвчета, окопавам дръвчетата, пръскам ги. Водя внучките си на куклен театър и им чета приказки. Разсаждам и плевя ягоди, садя най-различни растения и им се радвам през всички сезони.

– За какво искате да пишете сега?

– Засега зная само посоката, и много се надявам да не тръгна по нея, а историята да намери свое място под слънцето и да изгради свой дом.

---------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------
Снимка: Георги Атанасов.
---------------