“Нелиричните размисли” на един поет в “Живея високосно” от Георги Константинов

„Нелиричните размисли“ на един поет в „Живея високосно“ от Георги Константинов (издателство „Хайни“, 2023 г.)

Поетът е особено човешко същество. В публичното пространство обикновено го възприемат като мечтател, романтик, който броди в други, различни от земните светове. Според френския философ и мислител Анри Бергсон (1859 – 1941) за поета светът е по-пълен, по-интересен, по-богат и по-красив и затова често пъти в своите творби той показва красотата там, където другите не само че не са я видели, но дори не са предполагали, че може да съществува. Поетът притежава интуиция, чрез която безпогрешно схваща зависимостите между нещата и явленията, поради което чрез словото си често казва истини, които науката, със своите средства, открива след години, а понякога дори след векове. Защото „очите виждат само това, което умът е готов да разбере“. За А. Бергсон науката се основава на интелекта, докато философията и изкуството градят представите си върху интуицията. Неслучайно в своето стихотворение „Поет“ Димчо Дебелянов твърди: „От там, де целий свят отива, / той, рано стигнал, се завръща; / пред туй, що другите опива, / лице с презрение отвръща.“ Това обаче не означава, че поетът живее в измислен, нереален свят. Напротив, неговото всевиждащо око е уловило онези детайли от сегашността, които подготвят реалиите на бъдещето. Затова и Георги Константинов в новата си стихосбирка „Живея високосно“ с увереност твърди:

Аз не живея във измислен свят.
За живата реалност съм замислен.
За близката война.
За делничния хляб.
За общата тревога, която ни притиска.
За тъмното делене между хората.
За алчността, която няма граници.
Замисля ме
и родната история
с откъснати немалко страници...
„Нелирични размисли“

А „живата реалност“ можем да открием във всяко негово стихотворение, независимо от тематичната му ангажираност. Тя идва с новините за „свирепата война“, които, „гръмнали“, превземат простора, тревожат духа му, карат го да мисли, че „човекът е грешка в пейзажа“ и че светът е полудял, щом „вместо птици, / крилати ракети / прелитат там,/ над страната близка“. Щом човекът е престанал да ходи на театър, а след края на работния си ден бърза да се прибере вкъщи и пред екрана на телевизора да разбере посоката в развитието на сюжета на друга, реална, неизмислена пиеса с „куп мрачни новини / от близкия театър на военни действия“. („Актуална поезия“, „Великденско утро“, „Най-яркият спектакъл“) Няма място за „лирични“ въпроси и за търсене на някаква имагинерна, илюзорна красота, щом интуитивно улавя и с разума си осмисля нелицеприятната истина:

... нейде някой
му се ще да има
простора цял, нашир и длъж –
със непокорния априлски дъжд,
със върховете снежни и житата,
със облаците, с птиците,
с горите и цветята,
с реките, с водопадите огромни,
с безплодните Сахари,
с полета с вечен сняг...

А всички ние,
жители на земната планета,
безмълвно да стоим пред неговия праг –
унили, бедни и бездомни...
„Да си представим...“

Всички детайли от случващото се в света около нас са уловени и осмислени от поета, претеглени са на везните на разума му, който извежда безпогрешно причината – на някого му се ще да има всичко, в основата на войната стои човешката алчност, за която „няма граници“. А уж Великият творец, Демиургът, създавайки света, е помислил за всичко („за вечната повтаряемост / на еднодневката / и за човешките рождества / след всяка смърт“; за пролетното възкръсване на тревата и за превръщането на залеза в изгрев, за да може животът на древната планета „да е винаги млад“), а се оказва, че не е избрал точния, подходящия за тази отговорна мисия пазач на „голямото Сътворение“ – човекът „не го бива много за тази работа“. Страшни са последиците от неговата алчност и безотговорност. Знаково в тази посока е стихотворението „Утрешното послание на апостол Павел“, което завършва със стряскаща поетична фраза: „Апокалипсисът е на прага.“ Знаем, че дори в библейските текстове, Апокалипсисът не означава тотален край на света, а край на онази наша представа за него, какъвто го познаваме и в какъвто сме живели. Всеки обаче има своя Апокалипсис – разтърсваща ситуация, среща или промисъл, които изцяло променят живота му. За това говори апостол Павел в писмото си до галатяните: „Защото ви известявам, братя, че проповядваното от мене благовестие не е човешко; понеже аз нито от човек съм го приел, нито съм го научил от човек, но чрез откровение от Исус Христос.“ (Галатяни, 1 : 11 – 12). Срещата с Исус Христос дава нова посока в живота му – от опит да спре разпространението на движението на Исус Христос, той се превръща в негов последовател и проповедник на идеите на християнството. В подобни ситуации попада и Исая, и Йоан, а вероятно и всички други, които след срещата си с проявите на божественото стават последователи на божия Син. В такава позиция Георги Константинов поставя своя лирически говорител, който не само наблюдава, но и съпреживява случващите се около него драстични промени в човека и света:

УТРЕШНОТО ПОСЛАНИЕ НА АПОСТОЛ ПАВЕЛ

Когато в този свят
се страхува смелият,
а гладният е спрял да говори за хляб.

Когато жадният се дави в мътно блато,
а интернет-робът
се задушава от многословна свобода.

Когато ръждив инстинкт стане европейска ценност,
а златото започне да ръждясва.

Когато всеизвестен хищник ръмжи:
„Дошъл съм да ви спася!“,
а няма как да се скриете от това спасение.

Когато всички казват, че ядрен дракон
може да унищожи света,
но има протегнат пръст към копчето.

Не мислете, че картината
само изглежда апокалиптична.
Просто наистина
Апокалипсисът е на прага.
февруари, 2023

Поетът днес е този, който в своето слово не само разкрива истините за живота, за човека и света около нас, но и сочи средствата, чрез които може да бъде преодоляна сегашната световна криза и угрозата от самоунищожение на човечеството. Нашият свят все още може да бъде спасен, но е необходимо първо да се взрем в себе си, за да опознаем „силата на свойта слабост / и слабостта на свойта сила“; да осъзнаем, че „Земята / на никого / не принадлежи! / А всички ние докрай и след края - / принадлежим на нея“; че от ветропоказател, човекът трябва да се превърне в гръмоотвод. В „тъмния двубой“ между любовта и алчността в душата му, трябва да победи любовта, за да остане човекът човек и да оставя „стъпки там, където още няма път“.(„Творчески съвет“, „Стъпки“, „Нескромен изблик“, „Тъмен двубой“, „Принадлежност“)

Българският свят в новата книга на Георги Константинов също присъства, но, вписан между другите стихотворения на поета, се възприема като част от всеобщата съдба на човечеството. Болезнена тревога терзае душата му от съзнанието, че и „родната история“ е с „откъснати немалко страници...“ Куп „грабливи птици“ са превзели върха й и „грачат и крадат“, а са „винаги невинни“. Както в миналото, така и сега, България си остава „преглътнат вик между падения и слава“, „най-святата земя, разпъната на кръстопът“. Няма ги вече старите българи, които срещу меча на врага да вдигат „щитове – книги разтворени“ и въпреки липсата на монарси прославени, се гордеят, че имат азбука, „свети писания“ и „родови хроники“, с които да излизат в робски въстания и да надвиват тъмното безродие. Днес картината се е променила драстично:

Виж: издъхват нашите села –
и порой ги дави, суша ги изгаря.
В чужди край отлитат младите крила...
Като пряспа се топи България.
„Питам“

Младостта емигрира,
тихо идва забрава...
Мълчалива забрава
на живота предишен:
чезнат опит и слава,
всеки пример възвишен...
Губим древни легенди,
песни, родова памет.
Идват речите бедни
и потопът рекламен...
„Картина“

Всеки е вгледан в своя личен свят, важното за него е той „да живее най-добре“, да е „по-богат“, да почива на море, да се изкачва по „елитната стълба“ на фалшивото ни лицемерно общество, да стане част от парламента, където всеки божи ден повтарят „спор един и същ“. Разделението между политиците („Даже в дъжда не можеш да видиш / двама политици под един и същ чадър“) необратимо разделя и нацията ни и вече никой не вижда, че „боледува“ неговата родина. („Пейзаж отвисоко“, „Земя на кръстопът“, „Похвално слово“, „Питам“, „Пролетен дъжд“, „Картина“) Възприемайки от телевизионния екран всекидневните новини от военните зони в двата края на планетата, обвързвайки ги с тоталното разделение и унищожително противопоставяне на държави и народи в днешния ни ден, в ума и сърцето на поета-гражданин земята и небето се сливат в едно и, въпреки атеизма си („Едва ли някой ден / последните ще станат първи“ – „Страданията на стария Вертер“), той провижда надвисналата гневна десница на Бога над целия свят. Убеден е, че някаква висша сила има власт над историята, че истината и любовта в някакъв момент ще надделеят, ще победят злото, и почти като заточения на остров Патмос св. Йоан получава видение и благодатно вдъхновение, което връща вярата му, че светът е неунищожим, че някой ден злото ще си отиде от душите на хората и човечеството ще бъде спасено:

„И спасените народи ще ходят в светлината му, и земните царе ще принесат в него своята слава и чест. И портите му няма да се заключват денем, а нощ не ще има там. И ще принесат в него славата и честта на народите; и няма да влезе в него нищо нечисто, нито който върши нечисти работи и лъжа, а само ония, които са записани в книгата на живота при Агнеца.“
Библия, „Откровение“, 21 – 24 : 27.

И тъй като и св. Йоан, и апостол Павел отдавна са изчезнали в небитието, той, поетът, поема товара на тяхната мисия: „сред толкова лъжи прогръмнали / стихът ще е гръмоотвод!“ Той е новият Месия, който трябва да научи хората да живеят „високосно“ – да имат свой специален ден „за капка обич, / за троха надежда, / за късче ведра синева, / за стих, роден / от болката безмълвна“; да помнят, че всички сме смъртни, но когато дойде граничният ден и потеглим само с „голата си душа“ отвъд, непременно трябва да вземем със себе си любовта, защото „щом свети цялата душа – любов ще носи и отвъд“; да вярват, че вечността е всичко, което е било „преди Рождение“ и всичко, „което ще дойде подир Смъртта“ и че „пролетният ден е църква, / огласяна от птичи хор“ и закриляна от Божия десница.(„Опит за космически размисли“, „Зелена песен“, „Високосен живот“, „Отсам и Отвъд“) Поетът знае, че светът не само очаква от него „мъдри думи“, но и вярва, че в днешния ни ден той „по-добре дели лъжа от истина...“ И въпреки че е „мъченик“ и „мазохист“, който носи рани от думи, багри и ноти,

През раните той вижда свят,
какъвто друг човек не подозира.
Не ще майбах
или поне фиат –
пешком той крачи из Всемира.
„Творецът“

------------
Георги Константинов, „Живея високосно“, поезия, изд. „Хайни“, 2023 г.
------------