Созополският вампир

Всеки човек има право на щастие. Различни са пътищата към този стремеж за по-добър живот. Ако си обикновен рибар или пчелар, дали с честен труд ще постигнеш това? Ако си воин, дали да продължаваш да служиш на господаря си или можеш и да използваш меча си за ново начало? Дали след грабежите и насилието ще последва мир и благоденствие? Дали мислиш само за благото на семейството си или ще избереш да се жертваш в дълг към обществото? Как ще преодолееш недоверието на хората, техните страхове, суеверия и властови съблазни?

С тези въпроси се сблъскват героите на този роман, за да продължат своя жизнен път към добро или зло. А нима този житейски избор не вълнува всеки човек, независимо от времето, в което живее?

------------

* * *

Утрото освежава деня. Въпреки обещаващото слънце и мириса на водораслите. Сутрешната разходка край морето наистина е освежаваща. Особено ако си на родния созополски бряг.

Това са мислите на Историка. Така го наричат местните. И не само те. Той върви бавно по любимата крайморска алея и вдишва дълбоко морския въздух. Знае, че когато се върне към ангажиментите си в столицата, ще му липсва крясъкът на гларусите и шумът на вълните.

– Ясу [1], Ставрос – поздравява той стария моряк с овехтялата моряшка фланелка.

– Ясу, Историк – отговаря плетящият мрежите си морски вълк. – Кога ще пием по едно узо? Знаеш ли какъв чироз [2] съм приготвил?

Одобрителният жест на Историка обещава скорошна среща.

Влюбената двойка на близката пейка не го забелязва. Дочуват се думите им:

– Ich liebe dich, Ivan!

– Ich auch, Gretchen! [3]

Историкът се усмихва. И той беше в момчешките си години “гларус” [4]. Като всяко морско момче, което е очаровано от загара на ирландска девойка или руска красавица. А след Гларусът ще бъде Водолазът, Морякът, Пътешественикът... Но сега е Историкът.

За хиляден път минава по тясната уличка със стари къщи. Поздравяват се с Пенка, продавачката на домашно сладко от смокини. Махва му зад витрината и златарят Агоп. Спира под познатата тераса с ухайни цветя.

– Здравей, Ана! Как е Альоша?

Русокосата стопанка с чаша кафе в ръка прави жеста на неопределеност. Нейният съпруг е вечно зает като всеки опитен и търсен майстор-строител. Всички го наричат Альоша, както съпругата му от Русия. Едва ли някой ще си спомни истинското име на мургавия Али.

– Кажи му да ми се обади, когато е свободен. С кмета имаме една идея за него.

Историкът не дочаква съгласието й и поема с бавната си стъпка нататък. Тук местните не бързат. Забързани са само сервитьорите и туристите. Първите – за да смогнат с поръчките, вторите – за да почернеят повече на плажа.

Той се приближава до обновената църква “Св. св. Кирил и Методий”. Между нея и близките разкопки група туристи слушат беседите на екскурзовода. Обичайна гледка, която Историкът отминава без интерес.

– Tutaj zostal pochowany Sozopolski Wampir... [5]

Последната дума на гида го спира неочаквано. Тази дума се повтаря многократно. Въпреки интереса, изписан на лицата на полската група, Историкът е със скептична гримаса.

“Вампир... вампир...” Натрапчиви думи към един човек, боравещ с факти и документи. Той сяда под сянката на амфитеатъра. Знае отлично за скелета, прободен с железен лемеж [6]. Всеки може да го види в градския музей. Но историята му...

Историкът притворва очи. Опитва се да се пренесе мислено повече от шест века назад във времето...

------------

[1] Ясу – здравей (на гръцки).
[2] Чироз – сушена морска риба.
[3] – Обичам те, Иван!
– И аз, Гретхен! (на немски).
[4] Гларус – ухажор на курортистки (популярен жаргон в курортите на българското Черноморие).
[5] Тук е погребан Созополският вампир. (на полски).
[6] Лемеж – желязна част на рало или плуг.

------------