Как жена ми ме натири в чердата на рогатия добитък

 

Получих писмо.

В графата получател беше написано само града и името ми. Изглежда съвестни пощенски работници са се постарали да намерят точния ми адрес или са го знаели, защото получих този бял надут плик вкъщи.

Разтворих го.

“Господине,
След дълги колебания си позволявам да ви изпратя този свитък с изписани листа. Аз съм вече на 76 години и живея много сам. Загробен в тази самота, започнах да си припомням разни случки и картини от моя личен семеен живот. Неочаквано ми хрумна идеята да ги записвам. Тази моя писмена работа, ще ви кажа, до известна степен ме спаси от самотата. Имам вече цел – тя ме отвличаше и забавляваше, заангажираше съзнанието ми и аз повярвах, че не съм толкова излишен.
По професия съм инженер. Сега съм пенсионер, сърцето ме боли, а краката съвсем ме изоставиха.
Единият повод да взема химикала е самотията. Но има и друг: реших да пиша, за да разбия една илюзия: човек има много тайни. Носи ги цял живот и ляга в гроба с тях.
Като се изписах, замислих се: а сега, какво да правя с тези страници? Да ги скрия в жилището, рано или късно ще бъдат намерени. Затова реших да ги изпратя на Вас. Вие се занимавате с подобни семейни случаи и човешки съдби. Прочетете ги и ако ви е нужно нещо, което ще ви свърши работа, вземете го и го употребете. Останалите листи не публикувайте, а ги изгорете или скъсайте.
Извинете ме за нахалството.
Д.П.”

Жената е една красива тайна.

Деликатна природа е. Мъжът затваря очи с един неразкрит грях, жената – три.

Най-неприятният и най-приятен и неизчерпаем предмет за изучаване е жената.

Тя е създадена да унижи мъжа. Така е написано и в Библията. Ева измамва Адам и го хвърля в страданието и унижението за цял живот.

Ожених се през есента на 1964 година.

С моята жена се запознах през май, на пролетния абитуриентски бал на френската гимназия.

Бях завършил инженерни науки и от една година работех.

На бала видях едно много крехко и красиво момиче. Скромно и нежно като теменужка. Танцувахме цяла нощ. Влюбихме се ей така от нищо. Любовта не се подчинява на никакви правила, още повече на разума.

Опознахме се. Родена е в едно голямо лозарско село на областта. Майка й била учителка. Като педагожка успяла да изгради в нея много положителни навици и привички. Облеклото, жестовете, усмивката – всичко ми харесваше в нея. Плюс това, беше отлична ученичка. Аз бях 26 годишен, тя – 19.

В края на септември се сгодихме. Един месец след сватбата, жена ми забременя. И от тук до края на дните й все не оставаше време да се запише и завърши висшето си образование. Но да си кажа честно, станеше ли дума за това, аз винаги я отклонявах от този въпрос. Така че, тук аз имам голяма вина. Защото тя така се пристрасти към семейството вкъщи, че трептеше от удоволствие, когато всичко беше подредено, чисто и в ред. Чистотата обичаше до болка. Грижеше се за мене с изключително старание и охота. А на другата година, през лятото, когато роди момиченце и стана майка, тя прехвърли грижите си и обичта си към малката ни рожба. Аз бях малко поизоставен. Разбирах, че това е нормално. За да я улесня в работата, започнах да се храня на обяд на стола. Работех като инженер в завода, който се намираше на километри вън от града.

Родителите ми живееха в старата ни къща на улица “Здраве”. Една година след раждането на внучето им, при катастрофа, починаха. Тъжно... Много скръб изтече... Лека им пръст... Почти по същото време почина и бащата на жена ми от рак на панкреаса. Нейната майка отиде да живее при другата си дъщеря в Силистра. Дотежават тия подробности, но са набити в главата ми и няма как да ги прескоча.

До седемгодишна възраст дъщеричката ни имаше голяма нужда от майка си, а когато тръгна в първи клас – още по-голяма нужда. Затова жена ми беше непрекъснато до нея. И не й тежеше, че стои вкъщи, правеше й удоволствие. И аз се чувствах щастлив и удовлетворен. А в такова състояние, времето така бързо тече. Изкарвах добра заплата, премии вземах, спестявахме някой лев. Жена ми беше много пестелива и прибрана. От майка си се беше научила да шие и сама си шиеше дрехи. Каквото и платче да вземеше, така го скрояваше и ушиваше, че то лягаше като заковано на нея.

Когато дъщеричката ни изкара седми клас, майка й настоя да я запишем във Френската гимназия, където е учила тя. Записахме я. С годините така повярвах в нея и напълно й се доверих. Въпреки заета с домакинството и детето, тя винаги добре се поддържаше. Спретната, семпло облечена, с подредена коса, усмихната и свежа. Има жени, след като се омъжат, така се отпускат, че заприличват на парцал. С жена ми това никога не стана, до края на живота й.

Нашата дъщеря завърши френското училище с пълен отличен. Сега накъде?

– Как накъде? – намеси се съпругата ми. – Трябва да направим всичко, за да може да отиде в Париж, там да учи.

– Едно дете имаме, защо да го отделяме от нас – възразих.

– Мон шер – каза жена ми с елегантен мелодичен глас. – Там е голямата култура, там е живота, там е красотата... всичко... Само там ще се научи да бъде Европейка... Мъчно може да ни е, но за нейно добро... Да не бъдем егоисти.

Нямаше как. Съгласих се. Имах спестени пари, дадох ги за доброто на детето.

Дъщеря ни държа изпити. Издържа ги и получи виза за мечтаната страна.

Една вечер жена ми ме прегърна и почти сълзливо изрече:

– Мон ами – страхувам се да изпратим скъпата ни рожба сама...

– Да. Един от нас трябва да тръгне... Аз не мога... Ти знаеш езика, ще се справиш... Пък и ще осъществиш голямата си мечта – да видиш световния град. Имаме пари... Приготвяй се!

– Да. Един от нас трябва да тръгне... Аз не мога... Ти знаеш езика, ще се справиш... Пък и ще осъществиш голямата си мечта – да видиш световния град. Имаме пари... Приготвяй се!

– Така моята половинка замина за Париж. Върна се след месец. Имали известни пречки, но всичко се уредило благополучно.

И ето ни само двамата в апартамента. Други вълнения, други настроения ни люлееха. Мисълта за скъпата ни дъщеря. Бяхме поизстинали един към друг. Чакахме с нетърпение новини от Париж. Писмата, които получавахме от нашата дъщеря, бяха добри и това ни радваше.

С годините разбрах нещо много важно. То е грубо и цинично като израз, но вярно по същество: щом една жена и един мъж започнат да пърдят в едно гърне, свършено е с любовта. Не напразно народа го е казал: “любов в дом не влиза”.

Шест месеца след като бяхме изпратили дъщерята, в края на април, моята възлюбена ми каза една вечер:

– Трябва да си намеря някъде работа... Средства трябват...

През май тя задъхано ми сподели:

– Знаеш ли, в редакцията на местния вестник търсят преподавател по френски език. Научих го от една обява. Да се кандидатирам ли?

– Мислиш ли, че точно тебе ще приемат? – запитах аз.

– Защо не. Времето за курсовете е такова, че нито един учител по френски не би го имал.

Кандидатства. Приеха я на хонорар. Старателна беше и с желание прие тази дейност.

Веднъж я попитах:

– Как вървят курсовете?

– Отлично – каза ми тя – има един журналист много стриктен и ученолюбив. С голямо желание учи... Кротък и красив човек... Другите са несериозни... А този... Иска да му преподавам допълнително уроци... Разрешаваш ли да го поканя вкъщи.

Бях престанал да си идвам съвсем у дома на обяд. Хранех се в завода. Така пестях време и затова й рекох:

– Щом искаш и можеш...

Към края на лятото се вгледах една вечер в милата си жена и забелязах леки синини по вратлето и рамото.

– Какво е това? – посочих с пръст.

– Мон шер, ударила съм се някъде – спокойно и усмихната ми каза тя.

Наведох глава. Замълчах.

Мина известно време и тя към обяд започна да ми се обажда по телефона.

– Как си?... Днес да си решил да си дойдеш да обядваме?

– Да имаш нужда от мене?

– Неее... просто исках да те чуя...

– Нали знаеш, че не си идвам – отвърнах – работа имам. Ти какво правиш?

– Шия си една блузка, мили... По-късно ще си почина в спалнята.

Тези нейни обаждания започнаха да стават по-чести – през два-три дена.

Една сутрин забелязах пак сининки по нея.

– Пак имаш синки, скъпа – рекох й малко натъртено.

– Да... ударих се в рамката на вратата... Залитнах и...

– Внимавай! Загрижен съм за теб...

– Не се тревожи, мон шер... Случват се такива неща...

Пълно доверие имах на моята жена. Който и да ми кажеше, че можеше да злоупотреби с моето доверие, не бих повярвал за нищо на света.

Все пак, започнах да се замислям за човешкото битие и сам стигнах до извода, че има неща, които носят много беди на човека. Това са пола със страстите, парите, болестите и войните. От тези основни сили произтичат всички човешки нещастия. Но докато болестите и войните ту се явяват, ту затихват, с пола, със страстите и най-вече парите, върлуват го до края на човешкия живот.

Знам, че жената е слаба и това често пъти я прави коварна. Тя не се изправя пряко срещу теб, а действа подмолно и заобиколно.

Моята съпруга не се държеше съмнително – притеснено, изнервено и грубо. Наближаваше четиридесетте, но все така поддържаше външния си вид. Животът, както се вика, е минал повече от половината. Вървял е тихо, кротко, без скандали и други катаклизми.

Един ден милата ми съпруга, нежно ми се обади по телефона, за да ме попита как съм и дали ще идвам в града. Беше 11.30 часа. Рекох си, я да си отида този път, приятно да я изненадам, пък и да си почина малко. Грабнах една заводска кола и след десетина минути отключих външната врата. Тихо беше навред. Помислих си, че жена ми е заспала. Но чух лек шум в хола и аз отворих тихо вратата. И какво видях! Това, което накара сърцето ми да превърти десет пъти. Тя и един непознат мъж съвсем голи на дивана. Не вярвах на очите си. Ококорих се, за да се уверя – сънувам ли или картината е съвсем действителна. Мозъкът ми закипя от въпроси: какво да правя? Да викам ли, да крещя ли, да бия или убивам!

Въздъхнах с болка. Изхвърлих напрежението от себе си и успях да се овладея. Тогава изрекох с треперещ глас:

– Облечете се и се махайте веднага! – обърнах се към непознатия и излязох в антрето. След малко любовникът смутен и превит, тръгна да излиза. Прошепнах му:

– Вън!... И тихо!...

Отидох в другата стая, легнах и затворих очи. Мислите ми се забиха в този случай с много въпросителни. Защо моята половинка си позволи да се поддаде на тази любовна авантюра? Разлагах тази семейна драма, разпъвах я, обръщах я... И първо себе си обвиних: бях се много отдалечил от нея. Пренебрегнах я, изоставих я, не и отдавах нужното внимание за сметка на работата си. Второ: безгрижието и безделието раждат пороците. Трето: незаинтересоваността на мъжа към жената, кара жената да запълни тази празнина с друг субект. Рано или късно всяко пренебрежение към нея, жената го прехвърля на гърба на мъжа си. Може би има много други причини, но аз в този момент достигнах до това.

Ето така моята любов най-неочаквано ме натири в чердата на рогатия добитък.

Започнах да вярвам, че не можеше да не се случи тази драма. Жена ми в младостта си не се е докосвала до друг мъж. Тя не беше преживяла тези нормални стъпки на развитие. Рано или късно трябваше да запълни тази празнина – къде от любопитство, къде от необходимост, за да бъде нормална. Вероятно подобни случаи има не един и не два. Но едни се знаят, други – не. Всяко живо същество умира с една тайна, която само то знае.

Казах си: добре направих, че не вдигнах шум, щом искам семейството ми да се запази. Може някъде да е извършен велик подвиг или грозно падение, но щом няма свидетел да разкаже за това, все едно, че не се е случило. Търпението е добро качество, ако искаш да запазиш авторитета си. И аз с много усилия и воля направих това.

Върнах се в завода, без да се обадя на грешната си съпруга. Работата ме погълна и посмачка преживяното у дома. Цяла седмица не проговорих. Въздишах понякога, но мълчах. Стягаше ми гърлото и не ми се ядеше. Отслабнах. Мислех си: какво ли няма в човешкия живот. И какво ли не се е случвало! Щом е трябвало да стане, станало е. Важно е да запазя достойнство и да се спася от егоизма си!

Колко мъже и жени изневеряват ежедневно. Но не са разкрити. В моя случай случайността ме изправи пред факта. А можеше въобще да не науча. Редица обстоятелства и условия те отклоняват от измислените правила.

Държах на семейството си, а който държи, той намира начин да го спаси. Компромисът е най-голямата бариера срещу разпадането му.

Тъжни дни влязоха в нашия дом. Сякаш въздухът, който дишахме се промени. Мълчанието ни мачкаше като валяк.

Един неделен ден след обяд дойде писмо от дъщеричката ни. Милото ни дете! То ни донесе много приятни новини.

– Писмо от Париж... Ако искаш прочети го – подаде го жена ми и наведе глава.

– Какво ново ни пише? – запитах.

– Ще видиш...

Така за първи път си проговорихме. Четях и сълзи никнеха на очите ми. Радост ни донесоха хубавите вести. От тук нататък приказките ни бяха все за нея, малката. За оня скандален случай избягвахме да споменем дори. Поомекнаха отношенията ни. Едва през зимата, така се стекоха обстоятелствата, че аз неволно намекнах, по-точно – подхвърлих този въпрос. Няма да предавам диалога ни, за да не наруша равновесието си.

– Мон шер, дълбоко сгреших. Не мога да си обясня, защо и как го направих! Милост пред теб!... Прости ми! – тъжно ми се извини и трогателно и искрено се разплака.

Мило ми стана за тази крехка и необяснима душа!

Прегърнах я.

– Имам обяснение, мила, но да забравим за всичко това.

Ето как запазих семейството си сред толкова предизвикателства и съблазни в днешния свят.

Към петата година от следването си, нашата дъщеря ни писа, че се запознала с едно момче, неин състудент. Добър бил, кротък, ученолюбив. Майка му била французойка, бащата – немец, но вече натурализиран парижанин. Щом завърши образованието си се омъжи. Сватбата направиха без нас. Скъпо беше да отидем. Обеднели бяхме. Роди две деца и все по-рядко започна да ни пише.

На седемдесетгодишна възраст жена ми се разболя и почина. Дъщерята не можа да дойде. Изпрати ни много скръбна телеграма.

Така аз останах съвсем сам.

Самотата е болест и болестта е самота.

Всичко хубаво и лошо вече изтече. Остана най-лошото – самотата.

* * *

Прочетох този животоописателен и малко скучен текст и го сложих на бюрото си. Е, казах си, няма семейство да не е преживяло подобни драми, само че на едно място е разкрито, на друго – не. Разликата е само в това.

Минаваше времето, но някои пасажи и разсъждения занимаваха съзнанието ми. Не можех да ги забравя. Откровени изрази има, ефектни обобщения. Те ме караха да се вгледам в живота, провокираха ме към размисъл.

Една вечер отново зачетох този текст. Спирах се, подчертавах изречения. И колкото повече го четях, толкова този пишещ възрастен човек оживяваше в мене с изживяването си. Това ме убеждаваше в истинността му.

След като видях, че не мога да се освободя от тази история, изписаните дръзки мисли и семейни картини, реших, че трябва да намеря на всяка цена автора на текста. Бяха минали вече два месеца от получаване на писмото. Тръгнах. Намерих улицата. Апартамента беше на втория етаж, вдясно. Позвъних – тишина. Почуках на вратата. От съседния апартамент излязоха мъж и жена. Жената беше с пеньоар, с кръгло бяло лице, нисичка, мъжът – висок, слаб, леко приведен, с бели неподстригани коси.

– За апартамента ли идвате? – запита тя.

– Не! – казах – търся собственика му.

– Инженерът почина, господине, на 5 миналия месец. Дъщеря му дойде от Франция с мъжа си... Обявиха жилището за продан и си заминаха преди два дни.

– Жалко! Бог да го прости! – рекох.

Жената попита:

– Извинете... Да не би да сте роднина на г-н инженера, или...

– Не, госпожо... Не го познавам, но получих едно писмо от него... Исках да го видя и да поговорим, но съм закъснял... Жалко!... Като какво семейство ги познавате?

Съседката на инженера се оказа приказлива и открита.

– Чудесно семейство бяха. От много години се познаваме като съседи. Живяха щастливо в мир и сговор.

– Да се е случило да имат някакви семейни конфликти?

– Не сме чували, господине. Жена му беше много кротка и добродушна съпруга. А и инженерът беше умен, културен и добър съсед. Чудесно си живееха. Рядко кротко семейство. За други от блока се чуваха някои неща. Имаха скандали, тропане, но за това – никога. След като почина съпругата му, инженерът остана съвсем сам. Единствената им дъщеря се омъжи във Франция и почти не се връщаше. И тъй, бедния, тежко преживя дните си. Получаваше сто лева пенсия, а цял живот се беше трудил и... сто лева! Не му стигаха за нищо – нито за лекарства, нито за прехрана. А за ток и парно, да не говорим. То всички пенсионери сме като него. Тези новоизлюпени политици ни унижиха! Те загърбиха хората и ги хвърлиха – кучетата да ги ядат!... Тези развити кресливи чейнета, всички са за затвора. Мислеха само за себе си! Грабят и крещят, и рушат, каквото им попадне. Всевъзможни гламаци се набутаха в политиката и ни ограбиха, смачкаха. Аз съм завършила философия, мъжът ми е агроном... И вярвайте, не говоря празни приказки... Имаше един министър, от така нареченото демократично време, който каза по телевизията, чух го и моя мъж го чу... ще цитирам точно: “пенсионерите, тези егоисти... давам три-четири години...” и не се доизказа, спряха го. Каза го, когато толкова хора откачаха електричеството си, спираха парното си, за да оцелеят и нахранят децата си. И сме били “егоисти”. Какво безсрамие и наглост!... Тези господа ни унищожиха... Реве ми се като си помисля... Какви същества! От родители ли са родени?

– Разбирам Ви, госпожо... Смяна на системата – опитах се да прекъсна този монолог, но явно не успях.

– Системата!... Уволняват безогледно и не мислят, какво ще ядат тези хора... С гладната сопа подгониха младите хора и ги изгониха от страната ни... Нека останат само депутатите и да превръщат държавата в говорилня. Влизат в Народното събрание не да вършат народополезни дела, а да се препитават...

И от тях, моят съсед, отличен инженер, в немотия умря. Ние му помагахме до колкото можем, човещина е... Всичко у нас е сбъркано и объркано... Да рушиш без да мислиш и да се мъчиш да стигнеш другите държави, какво е това! Малограмотници. Предатели и слуги винаги е имало. Сега обаче са подчертано много. Мъжът ми е агроном. Разказва и сълзи течат от очите му. Полята, казва, бяха прорязани от канали за напояване – разрушиха ги и ограбиха плочките... Върнаха земята в реални граници и ги дадоха на баби и дядовци. Кой ще ги обработва и с какво?...

– Процесът е много сложен... Преустройство... – отново се опитах да спра този валяк от думи.

– Първо хляба, господине, а след това политиката. Без хляб не се прави политика... Така ли е?

– Така е – съгласих се аз.

– Така е, я... Има един “умник”, викат му на село “Фильо конската глава”. Той назначи ликвидатори, които разбиха селскостопанските кооперации. Разпродадоха ги. Кой им даде право да се разпореждат с труда на хората? Качете се на влака, за да видите, каква грозна картина ще ви се открие пред очите – изоставени поля, овощни градини, лозя – всичко потънало в трева и тръне. Да те е страх да гледаш... И не виждам, как ще се оправим?... И нашите две деца, с висше образование, не можаха да си намерят тука работа и заминаха в чужбина, да се скитат немили-недраги... Толкова културни и умни хора ровят в кофите за боклук. За каква демокрация говорят тия подли лицемери?...

Слушах тази жена, защото разбрах, че е образована, а не махленска клюкарка. Тя изразяваше тежненията и страданията на сънародниците ни.

– Извинете! – намесих се с висок глас. – Всичко това го знаем и още много мъки знаем – приватизации, за реституции... за полудявания от безработица и безизходица...

– Простете ми, господине! – изрече със сълзи в очите съседката на инженера, докато съпругът й стоеше до нея с клюмнала глава и упорито мълчеше. – Насъбрало ми се е на сърцето...

Отегчих Ви, но повод беше този нещастен мой съсед, който толкова усърдно работи и накрая умря като нещастник. Жал ми е за този добър човек... И ние не сме в по-добро положение, но все пак, не сме толкова болни, колкото беше той...

– Да, да – казах и се замислих над изложението, което получих за този инженер. За драмата, която той е изживял, която той успява да прикрие, за да запази своята и на жена си чест. А щом нещо не се знае, то все едно, че не е било.

Затова, че инженер Д.П. е разкрил изневярата на жена си е чиста случайност. А можеше и въобще да не узнае за нея. Така, както става с хиляди семейства днес. Само два процента от мъжете и жените не залитат от правилата и то главно, че са болни или са травмирани от други случаи. Останалите имат своите уклони от верността. Но неразкрити, те запазват нормалните си добри взаимоотношения. Защо да крия? И аз съм имал случайни отклонения, но жена ми приживе нищо не узна. Затова казвам, че всеки човек умира с една тайна.

* * *

Прибрах се вкъщи и се замислих: защо е седнал да пише този инженер всичко това? Само от самота ли както той обяснява? Не е само това. Има и нещо друго, не по-малко важно от самотията му. А то е: че тази болка е заседнала в душата му от изневярата на съпругата му, той я е носил много години. Но не е смеел с никого да я сподели. Стискал зъби, мълчал, а болката с годините дълбаела съзнанието му и е растяла като злокачествен тумор. За да се освободи от всичко това, той, разбира се, трябва да сподели с някого и затова решава да пише. Полага преживяването си на белия лист, но чувства, че все още не е удовлетворен. И рискува да го изпрати на мен – един непознат за него човек, който сигурно ще прочете и ще сподели болката му. Така е мислел г-н инженера в края на живота си, за своя утеха.

И вярвам, че това е повода за писмото, изпратено до мен.

Други мотиви засега не намирам.

Започнах да си блъскам главата и да се питам: А какво да правя сега с този текст?

След дълги колебания, реших да пренебрегна желанието на подателя и да го публикувам. Нека и други се запознаят с него и сами направят своите изводи.

Макар някъде да е тромаво, удължено, дори да доскучава, не посмях да се намеся в това откровение, а го запазих в цялост, така както го получих. Дали греша или не, не знам. Нека други анализират, обмислят, осъждат или оправдават.

P.S. Този описан случай е действителен. Само имената са променени, за да се избягнат недоразумения, пък и авторът на основния текст, инженер Д. П. приживе ми даде разрешение само да ползвам някои части или подробности, но не и да се печата целият разказ.