Осемнадесет истории на обикновената лудост

И новата книга на Иван Сухиванов “Къси истории”, както и предшестващата я “Лакуни” (2000 г.), е събрана и компресирана. Съставена е от 18 текста (авторът с право е предпочел да не ги нарича “разкази”, а “истории”), с общо звучене, което ги споява в единно цяло.

Най-общо бихме ги разделили на две групи: безсюжетни и сюжетни текстове. В първата група попадат истории като “Дубльорът”, “Тишина”, “Килерът”, “Лудата” и “Среща” (те заемат идеалната въвеждаща част на книгата), а останалите – с много уговорки – ще наречем “сюжетни”. Въпреки немалкото различия, чрез настоящия текст малко или много ще търсим съответните обобщения.

Текстовете от “Къси истории” не въвеждат предварително “героите”, а ги вмъкват направо в някакъв (донякъде случаен) отрязък от време, в някакво моментно състояние (малко от героите са снабдени с предварителна биография – “Регресивен инцест”, “Отказ” и др.). Тяхното “тук и сега” – едновременно важно и незначително, – моментните мисли и впечатления, кратките видения, срещите с непознати, без да бъдат тълкувани или обхващани в обобщения; вдишването и издишването на мигновенията – ето кое заменя сюжета в безсюжетните “разкази”.

Тези къси истории разказват за хора, за кратко мярнали се в периферията на битието, хора почти без значение, запълнили празните отрязъци на ежедневното съществуване. В безсюжетните текстове те нямат собствени имена и животуват чрез анонимността си (обратно – в сюжетните разкази съществува тенденцията героите да имат имена – Иржи, Елеонора, д-р Алто Алтанян и проч.). Авторът не ги персонифицира (някакво “аз”, което не може да каже “аз съм” – “15 минути от началото на есента”), не изгражда “характери”, не ги въвлича в “конфликти” (“характерите” са заместени от описания на навиците, лицата само се “открехват”, “конфликтите” са причинени от вътрешни или външни безпокойства). Нещо повече. Той използва познания ни още от 20-те и 30-те години на XX век похват за разграждане, разфокусиране на образа и разколебаване на идентичността на героя, успешно прилаган, особено в диаболичната проза, от Вл. Полянов, Св. Минков, Г. Райчев и др. [1]. Моментите на припознаване (многократно използван в “сюжетните” къси истории), на заместване на един човек с друг (“Размяната”), на сънуването (в случая става въпрос за своеобразно раздвояване на героя) са няколко варианта за разколебаване на идентичността. Сухиванов продължава по тази линия, още по-силно осезавайки повторителността и баналността на човека, който всъщност е дубльор на някой друг, а защо не и на самия себе си (“Дубльорът”). Дотолкова са уморени и притъпени сетивата, дотолкова успешно имитираме живеенето, че дори без да се замисляме можем да дублираме всеки човек, това “разписание с неясни знаци”. Липсата на характерност и идентификация е подсилена и чрез безсмислието на думите, които нямат никакво значение вече – “Аз или той, все едно (...), мислещ, разбира се, бог знае какво”.

Един от основните проблеми, който засяга героите е невъзможността да останат сами. Те са поместени във вертикала и хоризонтала на трудното съвместно съществуване – обикновено в апартамент [2], заобиколен от други апартаменти, изпълнени с всевъзможни шумове. Но не по-малко подтискащо е присъствието на канализацията, тази “огромна и невероятна система от клоаки, чрез която слюнките му достигат до морето; частици от него се разпространяват чак до океаните...” (“Лудата”). Невъзможно е да бъдеш сам – навсякъде има чуждо присъствие или намеци за присъствие. Човекът е видян като непрестанен производител на шумове: “... Съненото ставане на стопанина, влачещ чехли по дюшемето; заглъхването на стъпките, когато преминават килима; оная скърцаща дъсчица пред вратата; трещенето на клозетния сифон... после бавното пълнене на казанчето...” (“Тишина”) – всичко е разказано с болезнена педантичност. Описвайки навиците им, Сухиванов избягва от “задължението” да характеризира героите.

Невъзможността на съвременния модерен човек да остане сам е показана чрез затварянето и смаляването на личното му пространство. Стесняването започва още от собственото жилище – чрез затрупването с вещи [3] – (“вглеждане на вещи във вещи”, “изтърваните вещи пронизват вътрешностите му...”), от една страна, и трудното съ-жителстване, от втора (в “Тишина” присъствието на другия е като чуждо тяло в живота на героя). Най-драстично е свиването на пространство в текста “Килерът”, където героинята пребивава в килер – едновременно пазещ и плащещ я.

За шумовите дразнители по хоризонтала и вертикала вече казахме, но има и зрителни дразнители, които все по-агресивно навлизат в нашата територия – телевизията и рекламните послания. Те са визирани повече в сюжетните текстове [4] и като правило изместват нормалното общуване (“Косите й засипаха лицето ми; усетих пукота на електричество, комбиниран с дъх на прясно сено... През клепачи мернах екрана на телевизора: рекламираха швейцарски шоколад...” – “Регресивен инцест”).

С две думи – личното пространство се превръща в чуждо, от което героите се опитват да избягат (“Автентичното му желание е да избяга. Да емигрира. Да го няма. Във всеки случай някаква спасителна дистанция.” – “15 минути от началото на есента”). В книгата има няколко варианта за бягство от личното пространство и от действителността. Първият е чрез познатото от “Лакуни” състояние на полусън, полуспомен [5], което в “Къси истории” още повече въздейства. Сънуване, събуждане, припомняне на съня и тълкуване на сънищата са части от реалността. “Животът е сън, а сънят е живот на квадрат”, казва за себе си един от героите от “Тълкуване на сънищата”, но обяснявайки така поведението и на други персонажи.

Втори вариант е чрез опитите им да се изключат от този свят, най-често чрез някаква фикс-идея (например отказ от храна – “Лудата”), вдълбаването във фикционалния свят (заменяне на действителността с литературната действителност – “Първи стъпки в литературата” или пребиваването във виртуалната реалност – “Липса на мотив”). Третият вариант е предзададен като авторова теза, осъдила героите си на някаква непълноценност, например – слепотата на героинята от “Килера”. (Тук бягството от света е двойно – веднъж чрез хиперстесненото лично пространство, втори път – чрез слепотата). Четвърти вариант са самоубийството (“Тълкуване на сънищата”) и убийството (“Липса на мотив”). Оказва се обаче, че тези бягства са невъзможни, защото героите навсякъде носят себе си, както казва Сенека.

Повечето персонажи от “Къси истории” притежават една изострена чувствителност, можем да говорим за висока проводимост на чувствителността им. Те са изпълнени с всевъзможни безпокойства и ужасът ги спохожда ту отвън, ту отвътре (О. Сапарев). Затова и много от състоянията на лудостта, които всекидневно навестяват съвременния човек – параноята, стремежа към Танатос (убийство и самоубийство), шизофренността и др. – ще намерим в книгата на Сухиванов. Интересно е обаче, че в тях като че ли няма нищо клинично. За нас това е вече обикновената лудост на съществуването, лудостта, в която пребиваваме по един или друг начин. Тези осемнадесет истории са истории на обикновената лудост, излели от Нищото и влезли отново в него.

Използването на част от диаболичните похвати за разкриване на “действителността” е успешно съчетано с присъствието на фройдизма, цветотерапията, тълкуването на сънища, вглеждането в знаците от “кармичния закон” като пореден опит съвременния човек да бъде разгадан и поставен наясно в отношението към самия себе си. С оглед на книгата като цяло, смятаме, че тези похвати са приложени твърде иронически и ги приемаме като известно “заиграване” с модерните течения.

“Късите истории” на Иван Сухиванов работят с диаболичните натрапчивости, разказани от постмодерния човек, и създават една смес от двойната невъзможност: неспособността да пребиваваш в този (объркан) свят и непостижимостта да разкажеш за това. Късите пасове на повествованието са част модерните маниери на разказването: премерено, бързо, кратко. Подобно на неумел актьор, който, излизайки на сцената, веднага се залавя за сабята си, така и всеки пишещ се “хваща” за сюжета, за да довърши разказа. Но ако опитаме безсюжетността на Сухиванов за задържане на вниманието на читателя, ще видим колко е трудно. Трябва да признаем, че Сухиванов определено успява.

Иван Сухиванов, "Къси истории", разкази, 2005 г.