Тази нощ звездите не блестяха. И въздухът някак бе режещо хладен, направо студен. Луната и тя не излъчваше свойто сияние. Тъй тихо, смразяващо беше и в мен. Дали защото април си отива, а незнайни ще бъдат майските дни?...
В Есента винаги има нещо приказно... И топло... Магично... Магнетично... В жълтите листа, изпопадали навън, разстлани по улиците като шарено килимче под краката ти... В това да се оглеждаш и да събираш кестени, защото всяко кестенче носело Късмет...
Да бъдеш учител е, като да изследваш Слънчевата система. Учил си за нея, подлагали са те на хиляди тестове, които си покривал без усилие, изчел си тонове литература за тази “непозната” вселена и си мислиш, че си подготвен да “излетиш” в открития космос. Но излиташ и се озоваваш в напълно непознатото и необятно, не знаеш какво те очаква, но не можеш и да предвидиш.
Всеки от нас тайничко си мечтае и иска да има до себе си по някой “луд” в положителният смисъл на думата – приятел, който да го води навсякъде, да го разведрява, развеселява и забавлява, но пък и да може да разчита на него в трудните и тежки моменти, в нужда от подкрепа...
Здравей, мое бивше минало! Реших да ти напиша това писмо, но не го правя с някаква лоша цел, можеш да бъдеш спокоен. Нито пък с някакви лоши чувства, нито пък в някакъв опит за нещо...
Това е светът който сме си създали, “фалшиви” приятелства, “фалшиво общуване”, емоции чрез “емотикони”, забравени истински срещи и разговори очи в очи, а не “в чата”... Разминаваме се по улиците, втренчени в телефоните като омагьосани, все по-малко виждаме наистина света около себе си...
Детството е чуден период. Одраскани колене, развинтено въображение и живот преди истинския живот, за който мечтаем, а след това вече не искаме чак толкова. В самотните моменти често се сещаме точно за това време на най-искрена радост...
Обичам твоята усмивка... Толкова топла и заразяваща... Омайваща... За мен е най-красивата усмивка на света... Щастие и светлина... И топлота... В сърцето ми...
Борис се чувстваше изтощен. Беше завързан за един стол, а тъмна превръзка притискаше очите му. Нямаше представа на кого бе пленник. Имаше стотици хора, които го търсеха или го искаха мъртъв. Не знаеше какво да очаква и това го изнервяше. Внезапно чу проскърцване на врата. Въздухът се раздвижи и някой се прокрадна зад гърба му...
