Литература

Часовникът монотонно тиктака, отброява секунди, минути, часове. Денят се сменя от нощта. Минават месеци, години, векове. Времето следва неумолимия си ход и нищо не може за го спре. Движи се толкова бързо и човек не усеща как младостта си е отишла и е настъпила старостта. Ф. Менделсон твърди: “ Макар и минутите да пълзят, времето лети като стрела”.

Достигаме до есента на живота. П. Бауст заявява: “Колкото и да е страшна старостта, всеки желае да я достигне”...

Питам се: винаги ли бедният трябва да остава беден? Трябва ли благородният да бъде лишаван от това, което му се полага?

И още нещо: казваме, че скромността краси човека. Това, в днешно време, е заблуда. Скромността обезличава личността. Колко хора с дарования остават незабелязани, защото са скромни да искат пари, не парадират с възможностите си, а са бедни сами да финансират изявите си.

В ранното детство никой не ни казва какво е смъртта. Темата е табу, неприятна за самите възрастни, застрашителна за душевното здраве на детето. Оставят го само да се досети какво се случва – от това то става още по-малко и изгубено в себе си. Втренчено във восъчното лице, заслушано в ехото на последната дума, изречена от мъртвия, загледано в сплетените му неподвижни ръце – ако е селско дете, потресено е и от зловещите трапове в онова място накрая на селото, до което по време на игрите си се озовава и крадешком наднича в пресните дупки, в които посаждат покойниците – то един ден се осмелява да зададе най-безОтговорния въпрос...