“Аз сам не съм, ни тук самси – в заключената стая…”. Тая точно трагическа едновременност в теснотата на заключената стая и безкрая на самостта, властно и настойчиво ме предизвиква да си мисля и представям Яворов лично, да го срещам непрекъснато в измеренията на един невъзможен свят, който е само между него и мен, на един разрастващ се във времето и извън него само наш разговор...
Образованият читател/слушател на този биографичен етюд би се препънал, би се стъписал дори, още от заглавието. Какъв диалог Яворов-Мина през 1910 година? Та нали през тази година те не си разменят дори писма, нали през цялото това време тече двегодишният срок, уговорен от тях след съдбоносния разговор в софийската п и п и н и е р а...
Прозата на Яворов и в съвременните му, и в по-късните рецептивни нагласи както на българската читателска публика, така и на критиката стои, според Тончо Жечев, “в могъщата сянка на неговата драматична, ослепителна поезия и трагичния роман на неговия живот”...
Далчев, иначе тъй пестелив на оценки, е оставил за своя поетически антипод Пею Яворов доста редове. Някои от тях са безпощадни, други – просто заядливи, но има и няколко, които според мен изразяват най-сгъстената и точна дефиниция за неговото дело. “Какъв е влогът на Яворов в нашата литература?” – пита Далчев и си отговаря по напълно нехарактерен за него начин...
Сентенцията: роден за лекар, сякаш е написана специално за д-р Николай Баев Кунев, завеждащ рентгеновото отделение в градската поликлиника на Мездра. Той заслужено е уважаван ръководител на отделението, което е обзаведено със съвременна апаратура за поставяне на прецизна диагноза на пациентите – задължително условие за успешното им лечение...
Медицинската наука трудно си е пробивала път през вековете преодолявайки примитивното и старомодно вярване в чудотворната сила на гадатели, врачки, баячки, екстрасенси и други представители на знахарството, което се е ползвало с авторитет и сред непросветените в здравно отношение интелигентни хора...
Действително не е за вярване Но за съжаление е истина. Някои вестници рекламират всевъзможни магове-ясновидци с благозвучни имена: Вяра, Величка, Янка, Събина, Елвира, Вени, Нелина, че и ходжи: Алие, Зейнеп, Анифе., които твърдят, че са надарени от Бога със свръхестествени способности да изчистват всякакви магии...
Петя е смятана за един от най-големите поетични таланти в българската литература. Мнозина виждат в нея бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова. На 4 декември 1979 г., около 5 месеца преди да навърши 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета...
Това, което ни е карало да се чувстваме горди и щастливи хора, дори и в най-унизителните и мрачни робски времена, е красотата на нашата родна земя. Този възторг, опиянение и вяра в нетленността на хубостта й, в това, че дори, когато телата ни станат на прах, а по костите ни свирят ветровете, ще остане нещо прекрасно и вечно, блика в самата ни същност...
Още като ученичка съм си мислила, че не случайно децата се призовават в класните стаи с камбанка. Прекрасна традиция. Може би, тя ни подсказва, че училището, подобно на черквата и библиотеката, е храм, в който трябва да влизаме смирени, със свалени шапки и пречистени души.
