Анализи

Този текст има амбицията да потърси обяснение на етимологията, дадена в развитие, на появата-на/необходимостта-от именуването на жената в последните поетически творби на Пейо Яворов – трите поеми от цикъла “Царици на нощта”, през развойните процеси както на Яворовата поезия, така и на българския модернизъм, приемайки като основание твърдението, че последният Яворов поетически цикъл има възлово за осмислянето на тези процеси място.

За първи път чешкият читател се среща с името на П. К. Яворов през 1902 г., когато в бр. 4 на най-авторитетното чешко славистично списание “Словански пршехлед” Н. Бойко публикува статията си “Българската литература през 1901 г.” Като проследява литературната продукция у нас през посочения период, авторът споменава и първата стихосбирка на Яворов, характеризирайки поета, заедно с Кирил Христов, като “достойни ученици на най-големия и най-силен съвременен (български) поет П. П. Славейков”.

“Аз сам не съм, ни тук самси – в заключената стая…”. Тая точно трагическа едновременност в теснотата на заключената стая и безкрая на самостта, властно и настойчиво ме предизвиква да си мисля и представям Яворов лично, да го срещам непрекъснато в измеренията на един невъзможен свят, който е само между него и мен, на един разрастващ се във времето и извън него само наш разговор...

Прозата на Яворов и в съвременните му, и в по-късните рецептивни нагласи както на българската читателска публика, така и на критиката стои, според Тончо Жечев, “в могъщата сянка на неговата драматична, ослепителна поезия и трагичния роман на неговия живот”...