Поезия

Мисли врачуват ми нощите. В прашните сънища.
Лутат се в къщи с темели от мъжки мечти.
И сънебродница ти си ми... След кръстопътища.
Водиш ме там, дето вино от сладост горчи...

Имаш тяло за грях и душа – за поема...
Как – кажи – да реша тази сладка дилема?
Да изтръгвам ли стихове от мечтите ти диви?
Да се гмуркам ли в рифове със корали красиви?

Обичам те, сестричке моя,
повече от себе си дори.
Душата си бих дала да мога
да не виждам твоите сълзи.

Навън нощта кристално чиста е
в магия бяла и снежна луна.
А сълза ме пари с болка неистова
гасне и попива в снега.