Омар Хайям умислено ме гледа, от своя Рубаят във Нишапур и сякаш казва ми, човеко не тъжи, отминалото зад гърба ти, остави го.
Преди да свърши този ден желая да ви разкажа приказка от рая. Не вярвате? Все пак ще се опитам да включа моя стихотворен ритъм...
Не съм от твоя свят, за мъничко дойдох, за час поспрях на твоя праг, докоснах те и отлетях.
Аз те търсих, моя любов! Къде си? Изригват в мене вулкани и чувства дълбоки, неразбрани. ...
Опитах се да бъда себе си, опитах се дори да подражавам, опитах всичко и изгубих себе си, потънах в сивото, и полудявам.
Ден, в който Слънцето по-ярко беше и времето забави своя ход, и цялата Земя сияеше, и всичко в нея шепнеше: любов, любов...
Златисти нишки изплете зората и пусна ги всички върху листата карамелено цветни остават така аз заплитам ги бързо в мойта коса.
“Билет за един, моля!” “За един ден ли?” “Да.” “Заповядайте, разгледайте на воля.”
Плаче някъде дърво – Голо, обезобразено... И чувам виене отново.
Имало едно време едно момиче. Да, това съм аз. Пътува безспирно тя и никой никога не я спря.
