Когато хаосът разбърка битието, безпътицата ме отведе в храма. Разбрах, че съм безкрайно грешен, там прошка молеше за мен олтара.
Чистите дюни, собственият им вятър – в палмовата сянка долових с крайчеца на окото си пясъчен екстаз.
Дървената къща, зад орехите скрита, стара, с вита стълба, за теб и мене пита. Всичко вън е бяло, всичко вън е тихо. От сняг и лед се губи речното корито.
Балконът на старата къща към спомени често ме връща. Тук е любимото място за мен. В полите на Странджа аз приютен.
Бях влюбен в странджанското село във стара къща със провиснал гръб, край нея дол напевно ромолеше и вливаше води в река с вековен дъб.
Снегът пречисти всичко през нощта и чиста в утринта е моята душа. Със стария и полупразен автобус пристигам на селския площад – днес малко пуст.
Вълните тихо се разбиват във прибоя. Луната ми чертае път в нощта. Аз нося в себе си душа на птица и търся друга, със която да летя.
Сърцето си затворих във бутилка и го изпратих с поща: “По море”. Вълна пое го в своята прегръдка, а Слънце се усмихна от гише: “Небе”.
Една ударена от пръстите ти струна, познала стъпките на бягащите звуци, отвори непрочетената книга и спусна стълбата към низините...
Архангелски звън днес се чува ангелски хор с радост празнува архангелът на войнствата небесни водил битки с дракона нелесни.
