Не вярвай в невъзможните неща – от всеки порив нещичко остава, така върви напред до днес света, а иначе се стапя до забрава.
Стъпки в пясъка, призрачен танц, Аромат на отронена есен, а в ръцете ми сгушени спят две сълзи. И една стара песен.
Здравей, моя синя тъга, здравей, мое приливно утро, отново при теб съм дошла, отново във теб се изгубвам.
Обичай нежно. Като полъха на вятър, като дъждовно утро в есенна гора. Обичането никога не граби! Обичането дава топлина.
Искам да се върна. Да се видя там, в онези луди дни и нощи, там, където дълго щях да скитам, знаейки, че мама чака още.
Ще се разтворя в тази тишина. Не те очаквам. Чакащият губи. Навярно ако тръгна ще сгреша, но толкова е тихо помежду ни...
Дъждовен стих, мелодия и пролет... И става топло, топло у дома. Разлиствам се от корена нагоре, сияеща отвътре в светлина.
Миражни мисли идват на приливи и отливи, в мен отчаяно сърце тупти. Могат ли да ме напуснат щом са тъй натрапчиви?
Малък жест в живот без чест, от суета заслепен, всеки в ежедневието потопен, липсва радост – малък жест от някой милостив “беглец”.
“Обвинявам те” е израз безполезен. Ще се съгласиш, ако не си вбесен. Ако нещо лошо мен ме сполети – просто ей така: случайно да ме връхлети, ще се радваш ли? Ще ти олекне ли?
