По пътя си предначертан вървя със взор към звездния екран. Потъвам в лунната мъгла и влизам в орбита на екзотеричните планети.
Тези очи, тези верни приятели щедри как красиви са днес, тези спътници нежни.
Аз никога не ще забравя очите ти, Никога! И никога не ще забравя косите ти, Никога! Дълбокия ти поглед вечно ще пазя , Винаги!
Мечтая да съм перлено момиче, докосващо с нозете си пръстта с нежност като цвят кокичен да нося вест от пролетта.
Колко хубаво ухае сутрешното ми кафе там на моите капани – въздух, тишина, море.
Родена съм на чèлото със тъмен знак и мама мислела, че е от сатаната. Била съм пеленаче, бяло като сняг. Оставили ме близки в планината.
Все по жълтици досега вървях, мнозина ми целуваха нозете. В Средец най-първата болярка бях, но само ти докосна ми сърцето.
Имам от татко си старото лозе – няколко пръчки със черна душа. Камъни, бурени – истинско ложе, бащина мила педя земя.
Ти имаш хиляди лица, Родино – девойка млада, старец и дете, гора, връх снежен, розова градина, бунтовно знаме, нива, къс небе.
Видиш ли, мамо, бялата вишна, бялата вишна, там, в Казанлък? Казват, в живота си нявга предишен дева била е, сломена от мъка.
