Седни, да починем за миг, капитане! От изгрев до залез все мрежите кърпим, все с мокрите ризи, с напукани длани морето изгребваме сякаш до свършек.
Две дюли, индрише и чаша вино... Смалена, мама – до прозореца. До нея паяче плете години и сякаш тихо-тихо й говори.
До прага е любов. Нататък – нищо. Един огромен свят и самота. Но вътре, точно до огнището, вселена стават четири сърца.
Проклетото минало и снощи се върна, не спях както винаги нощ в ден преобърнал.
“Обичам те” шептиш ми нежно, “Обичам те” отвръщам ти и аз. Да се откъсна от теб е неизбежно, никой няма да застане между нас.
Часът настъпи! Камбаната силно удари! Младежът се бавно упъти, по пътя към своите гробари.
Времето мрачно проклинам със черния, сухия сняг, в душата си клетва изричам на другия, чуждия бряг.
Най-топлите сини води, разливат се в залив безкрайно златист, горещият пясък стъпалата гори, разпалва копнежа на всеки турист.
Скоро чувствата ще бъдат забранени. Ще предпишат. лекарства против тях, помагащи да ги забравим.
Ти днес ме запали и изпуши душата ми.
