Разкази

Беше студена декемврийска нощ. Силният вятър разнасяше вестници по тротоара като пощальон, който като че ли не знаеше къде да достави пратката. Дъждът валеше неумолимо, а хората бързаха да се приберат от работа в домовете си. Е, поне тези, които имаха дом. Живеех на една закътана улица до един контейнер за боклук, защото бях бездомен. Имах си име, но хората постоянно ми казваха: “Я виж ти, пак онзи дрипльо! Сигурно отново е дошъл да проси.” И така свикнах да бъда просто Просяк...

Този явор беше достолепно дърво, разперило клони в левия край на поляна, намираща се в подножието на Славеевите възвишения. Строителният инженер Васил Аспарухов, висок, добре сложен мъж, за първи път го видя по време на излет със съучениците си от английската гимназия.

Искам да видя неща, които никой друг не е виждал. Обсесия е. Птиците над мен. Ято. Едната лети по-бавно. Виждам проблем. Изостава все повече. Мъничко бяло перце пада в краката ми. Навеждам се и го вдигам. Животът на птицата още го топли. Още няколко мига ще пази спомена за небето.

Първият спомен на Павел оттук беше малко смътен. Техните го водеха по къмпинзи откакто се помнеше, но точно тук, макар и едва на десет, той усети някакво странно привличане и силен магнетизъм. Тогава не знаеше значението на тази дума, но чувстваше че сърцето му бие много по-забързано от обикновено, дишането си – по-учестено, и оприличаваше усещането с онова разтрисане от оголеният кабел на разклонителя в къщата на баба си, когато беше само на шест...