Таксито спря пред входа на ресторанта. Шофьорът излезе бързо и отвори задната врата. Когато клиентът мушна в ръката му банкнота, кимна почтително с глава. Всичко това накара портиерът да изпъне униформата си „а ла Наполеон“ и застине в очакване. Клиентът мина бавно покрай него...
Искам времето да спре своя ход. Поне за няколко месеца, но и тогава няма да съм сигурен дали това, което изчерпва силите ми, ще ме остави на мира. Няколко месеца – нищожно време за здравия човек, достатъчно за мен. Ако бързам, сценарият ще бъде готов за месец с поправките и още три за снимките...
По-раздрънкан автобус не бях виждал от времето на бригадирското движение, когато беряхме ангария памук за светлото комунистическо бъдеще. „Чавдарът“ имаше четиридесет и две места и всичките бяха заети – първата половина от българи, а задната от цигани и турци, като в автобуса на националния отбор по футбол на Холандия...
За девет месеца на брега може да се роди човек, а в същото време в океана е достатъчно дотолкова да се изроди, че и близките му да не го познаят. Еле, ако си в някой район, където вълните са като Китайската стена и единственото забавление са двайсетте касети, които денонощно се въртят по видеото в салета.
– Помоощ!... Ухапа ме, помощ! – ужасеният дрезгав глас на перача идваше от долния канижел и бързо приближаваше към нас. Докторът погледна към мен, ръката му се спря върху дръжката на вратата. Поклати разочаровано голямата си, оплешивяла глава: – Баш сега ли бе, Весо?!
Замарозката в Англия е културна работа. Стоиш си на рейда, чакаш рибарското корабче да донесе риба (ако не донесе, още по-добре, всяка юран „зеленото“ е под възглавницата), пълниш ваните със скумрия, къде я замразяваш цяла, къде шикерена – консервен комбинат. Няма „вира трала“, няма „майна“...
Връщах се от бившата си работа, където бях ходила да си прибера вещите и да си взема документите. На трамвайната спирка се засякох със стара моя приятелка – Ани се казваше, с която не се бяхме виждали много време. Заприказвахме се, като разговорът ни продължи в близкото кафене...
В събота, когато осъзная, че отново съм сама... Чувства странни ме изпълват и на страх и на вина... Спирам рязко да очаквам, не изисквам и не бих могла... Просто тихо ще приседна, ще притихна, а след това... Търпеливо ще очаквам знак, посока в нощта...
Мило мое бъдещо аз, в ръцете си държиш писмото, което ти написах в един далечен за теб юнски ден на лято 2014-о. Искрено се надявам, че намирам теб и цялото ни семейство в отлично здраве. Чудесно би било, ако огледалото е все още твой добър приятел...
Драго посръбваше сутрешното си кафе, разположен на диванчето в кабинета си, и преглеждаше телефона. Палецът му нежно, но неравноделно приплъзваше нагоре имената, които очите му се опитваха да фокусират. Мда, снощи бе говорил с доста хора, но не помнеше и думичка от казаното...
