Морето го чакаше. Беше свикнало той да идва привечер, точно преди слънцето да облече нощницата си и да полегне зад хоризонта. Мъжът се появяваше малко преди то да се скрие. Изпращаше го с поглед, пожелавайки му красиви сънища и започваше да си говори с морето...
През лятото кафенето се разширява. Опъва бели сенници над тротоара, подрежда кокетни бели масички и тапицирани бели табуретки. Стопанинът не се скъпи, всеки ден в малките вази има свежи цветя. Кафето е хубаво и силно, дори минувачите усещат аромата му. Улицата е само за пешеходци, а от другата ѝ страна е големият площад.
Странно нещо е животът. Поднася ни какви ли не изненади и превратности. Подлага ни на изпитания и безцеремонно си променя посоката, без да пита дали сме съгласни! Някои казват, че това било небесно наказание за неизповяданите грехове и нечисти помисли. Но научни доказателства няма.
Есенна привечер в „Трите чироза“. Заета е само „Пенсионерската маса“.
– Егати влагата! Въртят ме ставите, за толкоз години край морето съм като изгнил! Лете по се ядва, ама сега е болно време! – мърмори бай Михал. – То и лятото вече не е като хората! Какви лета бяха! Леле-мале, какви лета!...
При загуба на съпруг – особено при автомобилна катастрофа – женското либидо се обостря. Става неспокойно, сънено, или някак безразлично, заради тълпите от погребални мандарини, заради дългите будувания и бленувания за покой на душата, заради силните успокоителни, които спираха променливите настроения...
Хубаво си живеехме тогава с Буби: безметежни, фриволни и много млади. Буби беше morena и когато пишех, за да не ми пречи, излизаше с Мари. Мари беше жена на един mаrinhero, слагаше си роби стилизирани с китайски дракони и имаше голям бюст, на който вечер по откритите барове на плажа се възхищаваха...
Уикендът започна още в петък по обяд. Едвин Киферсън излезе от кантората малко след един и бързо се упъти за в къщи. Денят беше тих и слънчев. Още като навлезе в тяхната улица, той забеляза колата и суетящите се около нея деца. Съпругата му качваше голям куфар в багажника, а синът му пакетираше ракетите за федербал.
Аз никога не сънувам. Но сестра ми сънува често и то сънища наистина заслужаващи внимание. Тя ги помни и ги разказва на сутринта. Те никога не са досънувани докрай, но са наистина забележително интересни. Може би с това, че в тях кака не пада от Айфеловата кула, не лети на двугърба камила и не остава под горяща къща.
Последната ми лекция беше по Когнитивна психология. Към края на академичния час получих три SMS-а. Първият беше от приятеля ми Пачо: “Чефи, След лекциите отиваме на “Тройката”. Шефчето ще ни чака с оня маниак от Варна. Отложи всичко друго!”
Нямаше прави и грешни, нямаше истина и лъжа, нямаше справедливост. Имаше само субективна реалност. Главата ми се блъскаше о сивата стена(нищо ново), вървейки така, краката ми се преплитаха един в друг, а коленете ми се извиваха под странни ъгли...
