Самолетът се гмурна под облаците и скоро се показа земята. Жълто-кафяви обработени ниви се редуваха със зелените гърбове на хълмове и възвишения. Червените покриви на къщите напомняха на рисунки от любимия в детството й “Гъбарко”, ала изтърбушените скелети на изоставени фабрики бяха като свърталища на тъжни духове...
Късният неделен следобед се изнизваше неусетно заедно със страниците на книгата в ръцете му, когато телефонът звънна. Беше леля му Анна с молба – да навести къщата и да провери дали всичко е наред. Леля му вече месец беше при дъщеря си да й помага за бебето...
Колата на Лизи свърна след табелата на село Каменци и подскочи жизнерадостно за кой ли път, когато успешно премина през поредната дупка на пътя. Кафето в стомаха й се разплиска, заплашвайки да се върне, откъдето е дошло. Шосето пък криволичеше спокойно пред нея и сякаш й намигаше с тези свои очи ямки...
Петък е, пет часа и пет минути. С колегите Алекс и Лия отиваме в близкото барче да се почерпим. После те ще се отдадат на нощния си живот, а аз на семейното си щастие. По традиция в барчето обогатяваме професионалния си опит с най-интересните случки от седмицата, а сметката на победителя се плаща от останалите...
Морето тихо шумолеше. Вълните леко се надигаха, разбивайки се с лек плясък в скалите. Кряскайки, гларусите бързаха да оставят следите си по още топлия пясък, а може би просто искаха да стоплят крака преди нощната си разходка. Губейки формата си, слънцето бавно потъваше на фона на още синьото небе...
Вятърът спря на ъгъла и се почуди за миг – дали да продължи по улицата или да се скрие в отсрещния кестен и да изчака. Знаеше, че по това време момичето винаги минава оттук. Идваше от различни посоки, но винаги стигаше до този ъгъл, оглеждаше се в листата на кестена и вземаше едно от тях, за да й прави компания до дома...
Тази сутрин пясъчната принцеса се събуди тъжна. Не поздрави слънцето, когато то погали с лъчи косите й. Обърна гръб на морето и то учудено прибра вълни, за да не намокри роклята й. Скара се на гларусите, които крещяха, тъпчейки пясъчните фигури, и нарочно изпрати вятъра да й търси панделка, за да не й задава въпроси...
Навън продължаваше да вали. Небето се беше зачело в някаква приказка и не се сещаше да прибере облаците, които сутринта беше простряло, и да покаже колко са красиви дрехите на слънцето, особено когато то се усмихва. Дъждът се зарадва, че никой не го контролира и може да прави каквото си поиска...
Пътят се изгуби. Чувстваше се ужасно. Не можеше да повярва, че това се е случило точно на него. Той, който винаги беше толкова уверен, солиден, утъпкан, който винаги служеше като пример за сигурност и стабилност, сега се луташе и не можеше да намери правилната посока...
Добрата фея тръгна по улицата. Вече се беше стъмнило и тя можеше спокойно да се разходи из града. Не че хората я забелязваха. Даже и през деня те не смееха да погледнат по-далеч от проблемите си, не знаейки, че понякога трябва да пропуснат някой ангажимент и да се огледат около себе си. Само така можеха да открият вълшебството, което да се окаже точно за тях.
