Трябва да направя признание. Така и не разясних причините накарали ме да стигна до абсурдното положение, в което се намирах. Трябваше да направя признание. Нямах нужда от повече отричане – така започна всичко...
Всичко започва с едно кафе, с жълта есенна улица и с тъмно ноемврийско сърдито небе. Към това художникът авангардист би прибавил обърнат казан за боклук, ситен дъжд с плуващи в него сюрреалистични чадъри...
Бурите разкъсват всяка част от нас. Те са като освирепели животни, непоколебими пред това, което са. Дори и в центъра на всяка буря можем да се спасим. Дъгата пръска цветовете си по нас, а времето ги размива в леки нюанси, за да можем да се научим на смирение и мъдрост от изминалите бури.
Плуваше. Носеше се по течението и се чудеше да се опита ли и да литне. Ще може и това, разбира се, и то не срещу вятъра. Предпочете да си плува в свои води, по-безопасно е от там горе. Животинският свят е богат и е пълен с хищници, но тя... Тя беше недосегаема...
Лазаровден е. Ден на предчувствие за предстояще на нещо, голямо и безсмъртно. Възкресението! Самият Господ Исус Христос, все още в човешки тленни одежди, възкресява Лазар. Да вдигнеш умрял човек от гроба, какво е ако не възкресение. Шанс за нов живот...
Защото ние сме приятели, още по-големи от най-големите приятели, каза момичето сериозно. То беше на пет години, с топчесто, живо лице, с очи като стафиди, каквито продаваха на сергията до морковите, но стафидите в очите на хлапето бяха скокливи и пълни със слънце, понякога дори изглеждаха сиви като асфалта на пътя, но бяха много по-хитри от асфалта, разбира се.
След онзи случай с тримата пияни и момичето на Весо работите на триото ни тръгнаха в съвсем нежелана посока. Свиренето по кръчмите изведнъж секна, щото онова гадно човече, домакинът, откри в пикапа един забравен кабел за микрофон и било повече от очевидно защо тонколоните са така олющени, от което последва уволнението на нощния пазач...
Била е най-малката – изтърсачето. Преди нея кака и четирима батковци. Татко й – с трети клас, загубил майка си невръстен, бежанец от Източна Тракия. Майка й – кръгъл сирак, неграмотна, отгледана, като ратайкиня от добри българи...
Бягаше, не – тътреше се, едва влачеше крака, опитвайки се да догони другите. Беше изплезил език, потта се стичаше по челото му и надолу – ослепявайки очите, щипеше непоносимо. Обърса се с опакото на ръката си – и тя потна. Нищо, ще издържи, ще стигне финала – макар и осми...
Джим Сафърингинсайлънс беше нисък мъж без врат, червендалест, половин ирландец и половин англичанин. Той беше неуверен, на средна възраст, работещ и отговорен. И като всеки истински британец – нещастен и незадоволен...
