Широката черна пола на Лена, описала кръг при завъртането, отново послушно поляга в меки вълни. “Новите” неотстъпно я следят с очи, нагаждат движенията си според нейните, хвърлят поглед и към огледалата. Лена, естествено, не ги оставя без надзор – от време на време поправя нечия вдървена стойка, омекотява някоя силно опъната ръка.
Искра сяда до нея на перваза на прозореца. Не е интересно да се гледа през този прозорец – вижда се само потъмнялата мазилка на “вътрешния двор”. То дори не е двор, а дълбок кладенец, породен от кръговия строеж на сградата, мрачен и в хубаво време. Птиче свърталище, подслон на десетки кресливи поколения гълъби. Никому и през ум не минава да ги гони оттук. Подхвърчат насам-натам, разхождат се по корнизите, за разнообразие надничат с по едно око в аудиториите –дано клъвнат някоя трошица знание.
Сядам пред белия лист с ясното убеждение, че когато тялото ти е тук, а мислите някъде другаде, значи не си на мястото си. Сърцето ти тупти неистово всеки път, когато чуеш или видиш нещо българско и в този едничък момент ти се иска повече от всякога да хукнеш по обратния път назад – не защото всяко тръгване е едно завръщане, а защото във вените ти тече българска кръв. България е твоята и моя родина.
Горещината ги съсипваше. И без тракащото като полудяло тенекиено петле на покрива на къщата на хазяите беше душно и тежко. Морето не изпращаше прохлада като друг път, а може би се бе поуморило от суета, голота и сезонни субкултури. Този ден температурата беше 42 градуса, а деня едва започваше.
Топъл, галещ майски ден. От мансардния балкон ни пленява пейзажа на залива. Пием кафето си и се освежаваме със задушевна другарска, човешка взаимност. Двама сме. Третият обеща, но не дойде. Пропусна...
Преди повече от десет хиляди години човекът се почувствал самотен в своите пещери, където по ъглите коварно пълзял мракът и край своите огньове, отвъд които трептели загадъчни сенки. Първичният страх от тъмата ражда самота, а самотата – копнеж за близост и обич. Първа на този глух и изстрадан човешки зов се отзовала котката. И оттогава тя дели с нас вечността.
Генералният директор на Горския комбинат инж. Киряков, заедно с директора на горското стопанство в с. Грамово – инж. Панчев, се връщаха от проверка на дърводобива в “Долен Божак”, край Велека...
През 1975 година двете висши училища по зоотехника и ветеринарна медицина бяха пребазирани от София в Стара Загора и обединени във Висш институт по зоотехника и ветеринарна медицина, сега Тракийски университет. Почти всички преподаватели се преместиха там и продължиха своята учебно възпитателна и научно изследователска работа. За тях пребазирането стана по задължение. Единствен преминал доброволно беше доцент Косев, който скоро след това се хабилитира за професор.
Двама състуденти и съквартиранти, вече на почетна възраст, водеха оживен разговор, изпълнен със скъпи спомени от студентското минало. След завършване на аграрния университет в Прага съдбата отреди трудовият им живот да премине при удивително сходство. И двамата с научното звание “професор” и двамата бяха ректори – единият на АУ в Прага, а другият на АУ в Пловдив...
Малкият Гошко завърши четвърто отделение в Бургас и пристигна в родното си село Граматиково, да прекара лятната ваканция. Там вече беше по-големият му брат – Иван. Тука децата се чувствуваха волни, безгрижни и безкрайно щастливи. Макар че семейството им отдавна се беше изселило в града, те обичаха родното си село и освен лятната, често тука прекарваха коледната и великденската си ваканции.
