По жицата се ниже огърлица, сред черни перли бяла се е спряла. По жицата накацали са птици, сред черни лястовици кацнала е бяла.
Израснах в центъра на малък морски град, до лунапарка със синджирените люлки. Там всяка лятна вечер като в маскарад танцуваха туристи и светулки.
В скалистите води на океана и някъде в Черното море живее странна риба – морска врана, красива и изглежда добре!
Краткият есенен дъжд окъпа старата лозница. Изля се бързо, изведнъж и отлетя с крие на птица.
По пясъка притичва гларус и яхва с крясък първата вълна. В морето той отплава с радост, за да потърси ярка светлина.
Тесен провлак, нагазил в морето, свързва сушата с късче земя. Стара крепост, отдавна превзета, пред града извисява снага.
Един човек лежеше сам в стаята за смъртно болни. Той нещо шепнеше едвам и се усмихваше неволно.
Встрани от Рая, до себе си по-близо, създаде Господ нов Едем – насели го с души, подобни нему.
Неудържими, галопиращи коне, под бели облаци развели буйни гриви, като пегас разперили криле, усещат всекичасно, че са живи, живи...
Нервите са опнати до скъсване. Сякаш че са тетива на лък, смъртоносно целещ мислите. Времето изправи безпощадно...
