Беше студена декемврийска нощ. Силният вятър разнасяше вестници по тротоара като пощальон, който като че ли не знаеше къде да достави пратката. Дъждът валеше неумолимо, а хората бързаха да се приберат от работа в домовете си. Е, поне тези, които имаха дом. Живеех на една закътана улица до един контейнер за боклук, защото бях бездомен. Имах си име, но хората постоянно ми казваха: “Я виж ти, пак онзи дрипльо! Сигурно отново е дошъл да проси.” И така свикнах да бъда просто Просяк...
