Изваяни от вековете гласове и думи – вкаменелости горещи от паметта ни родова, пулсират, парят като сърце на длан. Извор, жива вода, пробила път...
Благодаря ти, Господи, за всеки миг, за дните ми – от Тебе подарени, не съм ти най-добрият ученик, разпъват ме суетните дилеми.
Понякога очите ни не виждат, а друг път – няма нужда от очи и Светлината пламъчно приижда, запалена с огниво от души...
Пиеш дълго кафе... украсила съседната маса... Моят поглед заобляш и вече съм толкова сляп. И парфюмът, и голият гръб са ти истинска класа. Ще отида за вестник, да купя за кръвното хап.
Пак замръкнах в душата ти – кръчма на неканени с погледи гости… Пият много. От младото вино. И облизват мустаци за още.
Две устни. Погледи. Копнеж. Бутилка вино. Изкушение. Жена и мъж. Любовна пещ. Докосване. Неутоление...
Питам хипотетично – ако се влюбим? Ако всяка вечер треперя, когато не си вдигаш телефона?
Ти не харесваше това, че бях саркастична даже леко цинична.
Всички обичаме дъжда, нали? Успокояващото ромолене, освежаващото действие. Сякаш атмосферата олеква, пречиства се.
Усмивка през сълзи, едно “Аз съм добре”. Озърташ се за приятел, но уви, никой не може да разбере тази усмивка през сълзи.
