Мое хубаво либе, Мария, моя малка и скъпа жена,
ето – благовец мина небесен, ето – върбово клонче цъфти!
Като храм е високо небето и подухва зефирна вълна,
пролетта ме упойва с парфюми и целува сред сладки мечти...
Списъкът от самоубили се, или рано заминали си по други причини от света наши творци, е дълъг. Той е колкото трагичен, толкова и напомнящ, че перата им биха дали на българската литература редица още ярки произведения, освен завещаните приживе, със свой богат рисунък и индивидуален взор към битието.
Вече над две десетилетия, като през скъсан воден бент, в българската литература нахлуват всякакви “творби”. Повечето си приличат, защото са еднакво безлични като тематичен замисъл, естетически критерии, художествена реализация. Те олицетворят общата бездуховност у нас – следствие от неизбистрени обществени и социални процеси.
