Книги проза от бургаски автори за Годишния преглед ’2014

Доклад на Младен Влашки по повод ежегодния литературен конкурс за връчване на годишните награди “ПЕГАС”, организиран и провеждан от Община Бургас. В доклада се прави подробен анализ на издадените през 2014 г. белетристични книги от бургаски автори. Докладът е поместен изцяло без редакция и съкращения.
Дата: 
понеделник, 22 December, 2014
Категория: 

Предоставени книги:

1. Антология на бургаската проза, Том първи и Том втори. Съставители Иван Сухиванов и Росен Друмев. Либра Скорп, 2013.
2. Антон Фотев. Разторг. Фентъзи. MBG Books, 2013.
3. Атанас Радойнов. Ножница на страданието. Притчи. Фабер, 2014.
4. Атанас Радойнов. Полет до седмото небе. Еротичен роман. Фабер, 2014.
5. Елка Стоянова. Петъчни истории. Разкази. Либра Скорп. 2014.
6. Керана Ангелова. Елада Пиньо и времето. Трето издание. Знаци, 2014.
7. Мария Байчева. Ръка на справедливостта. Кн. 1 от “Сага за тази част от вселената”. Фентъзи. Стелапро, 2014.
8. Мария Байчева. Тъмната материя. Кн. 2 от “Сага за тази част на вселената” Фентъзи. Стелапро, 2014.
9. Мери Апос. Приятелка на своя убиец. Криминален роман. Стелапро, 2014.
10. Милен Иванов. Окото на вълка. Тайната на дълбините. Пиратски роман. Либра Скорп, 2014.
11. Милчо Касъров. Говорещият с делфини. Разкази и есета. Димант, 2014.
12. Милчо Касъров. Кратък речник на бургаския жаргон. Речник на странджанския диалект. Димант, 2014.
13. Николай Нанков. От глог на глог. Дневник. Либра Скорп, 2014.
14. Павел Павлов. Историята на село Горно Ябълково. От траките до наши дни. Информа принт и Марам, 2013.
15. Петър Станчев. Прокълнатият. Фантастика. Пространство форма, 2014.
16. Румяна Емануилиду. В сърцето на Афродита. Росица Данаилова. Оцелелите дневници. Знаци, 2014.
17. Стоян Дамянов. Мястото. Разкази. Фондация “Шума”, 2014.
18. Янчо Чолаков. Целият свят в ръцете. Сборник повести и разкази. Офир, 2014.
19. Документален филм. “Знаеш ли, бедни ми рибарю...” – сценарий на Георги Ингилизов. 2014.

Издателства:
“Фабер” – Велико Търново;
“MBG Books” – София;
“Знаци”, “Димант”, “Либра Скорп”, “Стелапро”, “Офир”, “Пространство форма”, “Информа принт” и “Марам” – Бургас.

В приложни жанрове:
Документалистика – три книги и един филм;
Масови (жанрово писане) – седем книги;
Художествена литература – осем заглавия.

 

Доклад “Бургаска проза 2014”

Част от получените материали не са отпечатани текстове – един от материалите е филм. Общото ми впечатление е следното: много силно присъствие на т. нар. “масови жанрове”, или както е прието днес да се казва “жанрово писане”; документалистиката се свежда до три книги и един филм; а това, което сме свикнали да наричаме “художествена литература”, са седем книги – в тази група преобладават разкази и други кратки форми.

Ще започна от документалистиката, която е най-ясно обозрима.

Започвам с едно практическо дело – книгата на Милчо Касъров “Кратък речник на бургаския жаргон. Речник на странджанския диалект” (Димант, 2014) Текстова основа на речника е публикувана и в интернет-пространството. Едно наистина родолюбиво занимание – да запазиш езика и то онази част от него, която най-бързо се променя или като диалект остава някъде в миналото. Т.е. самото желание да бъде извършено това дело, е прекрасно и достойно за поддръжка. Но изпълнението е нещо съвсем друго. Както знаете, с тези неща се занимават цели лексикографски институти и резултати, които не са на научна основа, биха могли в бъдеще да бъдат подвеждащи. Примерно, ако погледнем диалектологичния речник (Български диалектен атлас на БАН), той ще ни покаже едни ясни особености на странджанския говор. А за жалост в речника на г-н Касъров няма да видим тези неща. Примерно, това което е много характерно – преминаването в изговор на “д” в “к”- “пек” вместо “пет”, преминаването на “Д” в “Ж” – “вежги” вместо “вежди”; няма да видим и много силното присъствие на особени думи (лексика) – примерно в странджанския диалект думата “кой” означава “щъркел”, или “съсек”, подсеща за нещо друго, но означава “хамбар”. Тези отсъствия биха могли да подведат един неизкушен потребител. Включително и в частта с бургаския жаргон- например думата “имейл” не е жаргонна дума, тази дума е нормална, разбира се, че е чуждица, но е възприета в речника като редова българска дума, също и думата “геймър” – и аз имам особено отношение към този тип навлизания на думи, но обективно така се е случило и подобни думи са най-официални лексикални единици на съвременния БКЕ. И малко на шега – като бургаска е поместена прекрасната дума “густо”, която аз като пловдивчанин свързвам с една заветна фраза за Пловдив “ Густо, майна Филибето!”, т.е. ние пловдивчани твърдим, че тя е наша жаргонна дума. Като имам предвид тези забележки около подбора, пак подчертавам, че самият акт, да се наемеш да правиш подобно нещо, е достоен за уважение, защото е и крачка, на която след това други хора ще стъпят – ще доразвият, ще донаправят, ще почистят и т.н.

Следващата книга, която получих и е в тази рамка, е книгата на Павел Павлов “Историята на село Горно Ябълково. От траките до наши дни” (Информа принт и Марам, 2013). И тук жестът е същият – опазване на паметта, но в текста са включени не лексикални единици, а нещо (което обаче го отличава от много подобни краеведски изследвания) особено – много песни. Цялата книга е композирана през песните. И самият автор го подчертава. Той говори, че написаното не е “история”, макар в началото да започва така – особено в обясненията за долмените, но по-сетне той няколко пъти подчертава – “коя е истинската история на едно нещо – това, което хората знаят, което предават от уста на уста”, т.е. това, което е запазено във фолклора. От присъстващите тук Атанас Радойнов най-добре знае какво означава това – то е част и от неговото творчество. Павел Павлов прави следното – събира тези песни и ги свързва чрез някои обяснения за реалии в тях и за ритуали, в които песните участват. Книгата е композирана много добре – като цяло тя постига едно внушение (в двете части с цялостен текст, а не в частта с приложните схеми – родови дървета): на въпроса на събирача, който отправя към източниците си “това, което разказваш, истина ли е?”, получава отговора “А кажете сега, че и песните лъжат”. То така и завършва книгата. С това внушение. Финалната част е епизодът “Лалковата сватба”, т.е. публичен ритуал, в който се проявява духът на този измъчен, потиснат народ. Не констативно, а живо. Композиционно започва със славните времена на миналото, после преминава през османското потисничество (следвайки схемата на българската история) та до наши дни, но в материала той минава по-високо и достига внушение за духа на нещата, което е наистина адекватно на този инструмент на паметта – песните, т.е. художествените представи на обикновения народ – те не лъжат, защото в тях освен думите, които носят фактологията на историческото е и душата на хората, които са ги създали. След това в книгата има полезна информация – родословни дървета, т.е. родовете основатели и продължители – нещо много важно, дори и аз така, като се замисля, мога да се сетя за най-много моя пра-пра дядо, а е важна да си знаеш род. А в края има снимков материал, предхождан от един обем текстове с наименованието “Алмалийски (Алмалий е турското наименование на селото) сълзи от смях”, която представлява поглед към същата тази история през фигурите на зевзеците на селото, през хората, които движат ведростта на духа. В този смисъл книгата е добре направена и изпълнява своята жанрова задача.

Трета книга от този вид, за която авторката изрично отбеляза, че желае да бъде включена само в прегледа, е особена книга, издадена в издателство “Знаци”, на Румяна Емануилиду. И е наистина много хубава, а и я прочетох с огромен интерес и удоволствие. Тя е по-особен формат и съчетава в себе си спомени за Росица Данаилова (включително много снимков материал), а като обърнете книгата – дневник на Росица Данаилова. Заглавието й е “Румяна Емануилиду. В сърцето на Афродита. Росица Данаилова. Оцелелите дневници” (Знаци, 2014). Така са подредени обаче спомените в нея, че всъщност ни разказват една голяма любовна история, т.е. текстът се опира на един увлекателен, романов характер на композицията, като включва любовната история на актрисата с Иван Кондов в големия поток на нейната житейска съдба – както в успехите, така и в “срутванията” в живота на Росица Данаилова. Тази чиста документална книга (с много фотографии) има силно познавателен характер. Но е и много четивна, което е постигнато чрез композицията и разпределянето на материала като обеми и ритъм. А е и едно много хубаво книжно тяло, издадено с вкус и мяра.

Последното нещо от тази група е един филм. Не знам точно как да процедирам, но мога да кажа за него някои думи, защото не съм чел литературната основа, т.е. не съм чел сценария, гледал съм филма, едно друго произведение на изкуството. Но пък той много ми хареса и ме впечатли с изключение само на една част, която ми се струва малко по-дълга. Филмът се казва “Знаеш ли, бедни ми рибарю” – документален филм за рибарското селище до Бургас. Тук става въпрос за сценария на Георги Ингилизов, който стои в основата на този филм. Онова, което ме впечатли, и мога вече да обобщя, че е свързано с цялостното ми говорене за прозата на бургаските автори, е доброто композиционно разпределяне на материала (вид мяра) – това са интервюта, които са записани, след което са “фрагментирани” и композирани, а “обличането” им с друг материал – снимков и музикален, води до определени внушения – и цялата тази процедура е направена много добре. Когато в края на филма той започва да заприличва не на документален, а на един художествен неореалистичен филм, който завършва с прекрасно заснетия параклис до селището, изграден от хората там, и музикалната подложка, и картините и словото внушават в своята симбиоза основната тема на самия сюжет – как в беззаконието животът е по-силен, той винаги продължава, докато законите се менят и отменят, и в този смисъл животът е нещото, което много повече трябва да гледаме и ценим. Иначе в целия филм се разказва сагата на “беззаконието” около съществуването на селището (то и героите често го споменават – “да, ние знаем, че това е незаконно”), но художественото внушение минава отвъд документално-констативното и внушава силата на живота – особено ярко във финалните кадри – сватбата на Анчето, некролозите и пътя към Бога (параклиса). Т.е. излиза отвъд конкретиката, която би могла да бъде съдържанието на едно документиращ филм. Не мога да преценя повече, защото не съм чел текст, но филмът е една впечатляваща творба и определено за това й качество роля играе сценарият.

С това изчерпихме документалната част. Нека сега преминем към художествената литература.

Искам само да отбележа, че в тазгодишната продукция една от книгите е третото издание на романа на Керана Ангелова “Елада Пиньо и времето”, но в изданието към основния текст на романа има и една част от изследването на Добрина Топалова. И двата текста са публикувани в предходните години, но събрани заедно в това издание те създават един нов образ на романа. Самата книга е много добре оформена и издадена. Тук има нещо, което обаче не съм получил по официален път, което е доказателство, че част от бургаските автори правилно се ориентират в преминаване и към друг тип медии – т. е не само книгата. Получих един диск с театрализацията на “Елада Пиньо и времето” – и то тази, която е направена в Унгария, и е доста впечатляваща. Това е един от постмодерните (макар да не обичам много тази думичка) пътища, написаната литература, художествената литература да стига до много повече хора, когато използва и въздействието на други художествени медии и така има по-широко поле на изява. Мисля, че това е добър подход.

Преминавам към новите книги в рубриката художествена литература. Ще говоря за тях по случаен ред. Започвам с Николай Нанков “От глог на глог” (Либра Скорп, 2014). Малката книжка е жанрово определена от автора си като “дневник”, в своята три четвърти част тя е в стихотворна форма (стихове, епиграми и др.), в частта за 2014 г. са поместени три, нека ги нарека, разказа. Те са свързани с точно определена дата. И трите разказа се занимават с отношенията между човека и природата. И в трите разказа различни животни стоят в основата на действието. В първия разказ е едно коте, “улична превъзходна”, във втория е една змия, едно пиле, което е излюпило своите малки и един човек, които участват в тъй да се каже, кръговрата на природата; а третия е “Градът на котките” – кратък текст в четири части – при това заглавие е ясно кой е героят. Самият текст на първата история започва с това, как един човек излиза от църквата и не е съгласен с думите, което говори попът в нея – ясно се задава рамка, в чието начало стоят традиционни, в случая религиозни представи, а срещу тях е разположено естеството на самата природа. Но това, което мен ме учуди, и не бих го възприел като търсено послание, е лекотата, с която е описано едно насилие върху котенцето от първата история, което ми се струва, че автоматично поставя под съмнение самите позиции на героя, който участва в историята. Макар историята да е разказана в 3 л. ед. ч. (т.е. повествователят се различава от героя), повествованието би трябвало да накара читателя да проблематизира показаното. Но там има следното нещо – това немирно животинче бива завързано от героя с един тел и държано 20 дена без храна и вода, а накрая героят си помисля, че тази възпитателна марка може да се приложи и към българските депутати – това за депутатите не е интересно в случая, това е публицистичен оттенък на повествованието, но самият тип жестокост на човека към животното не е проблематизиран. Впрочем това не е единственото място в текстовете от подобен вид – в разказа с пепелянката, човекът, който участва, е с една по-особена психика – когато един срещу друг се изправят тези два (познати от литературата като символични) образа: на пилето, което пее, и на пепелянката, която е отровна, а в случая гледа да изяде децата на пилето, човекът помага на пепелянката, защото с една прашка улучва пилето. Но пък и психиката на този герой е малко особена – той се занимава с отглеждане на змии. Можем все пак да приемем, че тук става въпрос за проблематизация, а не става въпрос за модели на идентификация, но в моя прочит поведението на човешкото начало е малко объркващо. Но пък самата тема “човек-природа” е емблематична, защото се оказва, че тя е важна за бургаските автори на проза през 2014 г.

 И преминавам веднага към една книга, която изхожда от същата тема. Това е сборникът с разкази на Стоян Дамянов “Мястото. Разкази” (Фондация “Шума”, 2014). Ето една книга, в която се тръгва от темата, минава се през различни други места – урбанни, фантастични и т.н. Самата дума “място” е подчертана в текста навсякъде. Всеки, който се занимава с литература, би трябвало да се сети за един доста интересен роман от 2005 г. на моя колега и някогашен преподавател Димитър Б. Димов “Мястото или сказание за Иракли”, която обработва същата тема, подчинено на една по-голяма концепция за промените в живота ни. И сборникът с разкази е концептуална книга, но поне на ме ми се струва, че това е и нейният проблем. Или редакторът, или авторът, прокарвайки концепцията докрай, са пренапрегнали пружината дотолкова, че прочитът започва леко да те поставя в положение, да не ти харесва целостта. Концепцията е следната – ще се пише за човека и природата в контекста на урбанизирането на крайморските територии (става въпрос за едно място, което може да бъде наречено “Рай”, което е отвоювано от (както е написано) прадядовците на автора, но пък и той в разказите е доста близък до повествователя, така че внушението е за едно истинско, действително място (има и карта на задната корица). Самата книга е снабдена с изключително много паратекстове – едно мото, едно посвещение, следва едно обяснение, след това един предговор, а след това на различни места има обяснения като бележки на автора под линия (вж. с. 33; 62; 63; 88-89 и мн. др.). А когато човек види книга с толкова паратекстове (които са пряко отражение на авторските замисли), става ясно, че в нея ще заработи някаква концепция, т.е. предумисъл на автора – в чисто художествено отношение концептуален е изборът, разказите да са с неочакван край. Но когато започваш да провеждаш тази концепция, а не можеш да я овладееш сюжетно, понякога се налага, за да е “неочакван” краят, да сложиш едно изречение, което подвежда. Така добрата литература според мен не прави. Примерно на стр. 65: “За миг безпокойството се прокрадна и у мен. Помълчахме. После думите и смехът го отнесоха през леко отворения прозорец. “Като се има предвид, че на финала се оказва, че този женски род не е за жена, а за една котка, внушението за разговор между нея и него от горното изречение е некоректно подвеждащо. Това е само един от примерите за това, как силата на концепцията натиска художествения текст и започва да го потиска. А самите художествени текстове, разказите, които мисля, че също бяха някакъв значещ брой – 13 без предговора, разказват за различни ситуации: сред природата; на археологически разкопки, на жълтите павета в София, в офиси и т.н., за да стигнат до фантастични пространства – в един момент героят на разказа “Никакви сълзи” желае чрез машина на времето да се махне от този страшен урбанизиран свят. Но машината се задейства така, че той вместо в миналото попада в бъдещето (без да знае героят за това) – той попада на едни прекрасен плаж, където всичко е природа, точно такава, както му се искало винаги да бъде, там има едно прекрасно момиче, той започва да пита в коя година сме, къде сме и така разбира, че е в бъдещето. Тоест разказът издава една дълбока убеденост на автора, че човекът в края на краищата ще се върне към разума си относно природата като негова люлка, като място за живеене и тя трябва да бъде опазена, защото това опазва самия човек. (не случайно в края героят отново се връща към емоциите, т.е. към сълзата, която крие). В този смисъл това много хуманно послание съвсем не се нуждае от изискването на всяка цена разказите да са с неочакван край като жанрова технология. Така че преднамереното изискване, книгата да бъде оригинална, концептуална на всяка цена, като че ли в известен смисъл й пречи, но иначе като цяло книгата е позитивна и то обработвайки една тема, която е важна, интересна и тук, в Бургас, по нея се работи.

Близка като тематична перспектива, не като жанрови техники, е книгата на Милчо Касъров “Говорещият с делфини” (Димант, 2014). Тук ще видим нещо, което мен малко ме притеснява в подходите около създаването на целостта на една книга при част от бургаските автори. Това е сборник – подобно е и определението под заглавието – “разкази и есета”. Притеснението ми е, че някои книги бягат от добрата жанрова структура за сметка на смесването. При някои автори това е оправдано и овладяно – например в “Ножница на страданието” на Атанас Радойнов. Или в книгата на Елка Стоянова – цялата първа част е от разкази, следва нещо, което е наречено “Статуси” и това са текстове, които ежедневно са писани в интернет. Като че ли подобни разножанрови текстове също могат да се съберат в една книга, но винаги е разколебаващо смесването. В “Говорещият с делфини” има разкази, има спомени, има и есета. Като цяло това е една книга на определено голям и дълбок човешки опит. В нея има разкази с всякакъв регистър – фейлетонни, автопоетични, мемоарни и т.н. (но ето един от недостатъците на смесването – те не са подредени по някакъв белег и дори липсва съдържание). Разказът, който много ми хареса, е “Неизпратени писма”. Разказ за онзи човек, който изгубвайки любовта, е пропилял живота си пътувайки по корабите. И накрая, когато остава вече на сушата, когато идва старостта, нещо много естествено, той е вече един абсолютно самотен човек. Отваряйки един стар куфар, за да вземе такъми за риболов, попада на старите писма, които някъде в миналото са го провокирали да стори или не нещо, което ще се окаже съдбовно за него. Този разказ е много овладян, той е проведен с разказваческа мяра и техника и засяга един важен и интересен проблем – не изобщо проблема за самотата, а едно негово много морско измерение – за хората, които като моряци живеят по корабите, а слизането на сушата без любов и семейство ги отвежда към един самотен свят. То е част от онази специфична отдаденост на бургаските автори – една част от тях се занимава с морето, а друга – със Странджа, с планината. Тук ясно е морското измерение. Има и разкази, които са по-шеговити, например “Кино” – разказ, който конструктивно се приближава към разказ с неочакван край, но е по-скоро хумористичен. Струва ми се малко дълъг за онова, което трябва да ни каже – тоест ако има проблем, той е в ритъма на разказа – повествователят се отклонява ненужно с обяснения, или не пропуска ирелевантни за смисъла моменти от разказваното събитие. Впечатляващ и интересен разказ е “Говорещият с делфини”, макар и посланието му да е изведено твърде пряко – имам предвид финала с припомнянето на разказвача, как като млад е ял делфинско месо, защото се е продавало. Иначе това е разказ с поука – че делфините имат висок интелект, общуват дружелюбно с хората, които са в беда или им помагат и в този смисъл човешкото отношение към тях не би трябвало да бъде като към някаква стока или като към неодушевена природа. Като цяло книгата е много бургаска като дух (с реалиите си, с персонажите си), много морска и много човешка, написана очевидно от човек със солиден човешки опит и с добри наблюдения върху живота. В определени моменти обаче на автора са му убягвали някои наративни техники – като размери, сиреч ритъм на повествованието, жанрови правила – като например разказът “Шаро”, в който, като свършва случката, историята, повествователят казва, че от това мислел да направи разказа и продължава как би могъл да го направи. Това преминава вече към една съвсем друга форма на разказването – нека я наречем поетологична форма (т.е. как се прави разказ, какво го отличава от предаването на една история и т.н.). За жалост така разказът остава хем жанрово неясен, хем някак недовършен. Но ще видим подобна, поетологична посока на мислене и обработка на историите и при други бургаски автори. Например в онези книги, които условно отграничихме в “масови жанрове”. Един от авторите там, Янчо Чолаков се занимава доста с това. А то е много важно, защото авторефлексията върху процесите, как правя литература, е от решителна важност за осъзнатата роля на автор.

Нека сега кажа и за Елка Стоянова, която споменах. “Петъчни истории” (Либра Скорп, 2014) е най-ведрата книга от всичките тук, като оставям настрана “Полет до седмото небе”, защото тя е в друг жанров ключ. Книгата ме впечатли с това, че няма претенции, текстовете и да бъдат някакви особени, концептуални художествени разкази. Претенцията стига дотам, това да са истории, които човек просто разказва. И тези истории са фрагменти от един живот, които като цяло могат да се обединят около фигурата на една млада работеща жена, която гледа децата си, общува с колегите си, с родителите си, попада в различни по-скоро ежедневни ситуации. И видяна в тази цялост ведростта на тази героиня към живота и като начин на говорене, и като поетически тип отношение (вътре в книжното тяло са вплетени няколко пародии, стихотворения), и като интелект, и като познания в една или друга сфера, изгражда един цялостен образ, въпреки че са наречени “петъчни истории” (т.е. не образ в определен момент и граница). И наистина, в последната част “Статуси” най-много са постингите от петъци, очевидно е труден ден, и навярно тъкмо в петък, на края на трудовото ежедневно усилие човек има най-много нужда от добра дума, за да приключи седмицата. Трябва да кажа, че и отделните статуси са не хаотични, а подредени, композирани времево и в рамките на седмицата, и в рамките на годината – т.е. не е “каквото съм писала, съм събрала и сложила между кориците”, а е добре премислено. В добавка на тези качества книгата има много бургаски колорит, хумор, а както виждам това е дебют на Елка Стоянова като писана проза и много ме въодушевява, защото издава този тип автори – на автентични истории – т.е. няма някаква зрима претенция, но разбираш, че отдолу, невидимо стоят доста познания, доста опит, доста чувственост – струва ми се че голяма част ат съвременната българска млада проза се движи в тази посока – на неподправения разказ.

Така стигам до двете книги на Атанас Радойнов. Първо ще кажа няколко думи за сборника “Ножница на страданието” (Фабер, 2014), който носи подзаглавието “Притчи”. За това, какво се е случило тук отвъд жанровото определение, ще стане дума след малко. Всъщност под заглавието има следното ограничение – “Притчи. Отломки. Безсъници. “, Изисква се смелост да напишеш “Безсъници”, в края на краищата всички знаят за онази стихосбирка, издадена през 1907 г. от поета Пейо Яворов, и се изисква самочувствие, за да можеш да сложиш същото наименование като подзаглавие. В случая това самочувствие е подплатено от словото на автора. Обаче за мен самия много по-силно е подплатено в “Отломки”-те – това са “кадри”, това са малки, бързо сменящи перспективата текстове, това е нещо като филм, в който не виждаш всичко, от време на време в черното проблясва някакъв детайл, особено ярък е този за ръцете. Но пък точно този фрагмент събира предходните неща смислово и става видима концепцията и съответстващата й подредба на материала– белотата като символика, бременната жена като началото на човешкия живот, “Требник” (интересна част, защото, както знаете, “требникът” е онази книга в църквата, която описва ритуалите, т.е. как се правят нещата) смесва белотата и живота – снега, човешката стъпка, т.е. следата от човека, “Музеят на фараоните” малко ми стои встрани поради своя колорит, идващ от описаното пространство, и следва “Ръцете”, в който текст микромотивите се събират. И ни показват не само умението на автора да прави едно много прецизно наблюдение, но и да го оформя в един художествен свят, в който няма нужда всичко да бъде изричано. Смятам това за едно от големите достойнства на всеки един човек, който се занимава с изкуство. Да може да вижда във въображението си художествения свят, а и художествения продукт, който създава. Ще видим, че в това отношение, докато при Елка Стоянова отделните епизоди са премислено подредени, при Атанас Радойнов се вижда опитът, вижда се майсторството. При това тази цялост на книгата стои като контрапункт на една цяла част, в който има петдесет притчи. Особеността им е тази, че самата Притча, се явява като алегоричен герой, но притчите, както знаете, са свързани с преки поуки. И когато дадеш 50 притчи и сложиш едни такива финали като “Отломки” и като “Безсъници”, мисля че тази композиция поставя този, който чете, в ситуация да си каже “Да, то притчата е ужким пряка поука, но е осезаемо, че светът не е само рационалното, светът се възприема и по други начини, образите му подлежат и на друго обработване. Тук и самата метафора на заглавието “Ножница на страданието”, за която самият автор казва откъде идва – т.е. става дума за човешката кожа по представите на древните гърци, но в “страданието” има и нещо от Шопенхауер, при когото разбирането за човешкия живот като страдание е идея, която възниква в началото на ХIХ век и доминира изключително силно в модерната литература от края на ХIХ и началото на ХХ век. Ясно мога да заключа – да виждат се локални колорирания в отделни текстове, но художественият свят и неговите послания са изведени умело и композиционно, и прецизно словесно в една хубава и добра форма, съзвучна с общочовешките послания на модерната литература.

Сега обаче стигаме до един проблем и той е в онова, което Атанас Радойнов е нарекъл “еротичен роман”. Нарича се “Полет до седмото небе” и представлява един вид обработка на книгата му от 1993 г. “Странджански Декамерон”. Ще си призная честно, че “Странджански Декамерон” ми харесва повече. Това е мое лично усещане, а не въпрос на анализа. И ще Ви кажа защо, за да премина към анализа. “Страндажанският Декамерон” стои изключително автентично като атмосфера. С тази поетизация в рамката – вятърът, който почуква на вратата, след отварянето се появява нов човек за постоянната компания, самите истории вътре, всичко ни потапя като че ли в един естествен, леко приказен свят. Докато в романа се вижда обработката, която Би трябвало да превърне света на циклизираните разкази в романов текст и свят. Може да е и поради фактът, че като познаваш едното и четеш другото, започваш да правиш сравнения – може и заради това у мен да се поражда това усещане за видимостта на направата. Нека сега погледнем какво е направил авторът за този “еротичен роман”. Първо да спомена, че това е най-разпространената романова форма в България – от циклизирани разкази да се достига до едно романово цяло. Най-неразпространената е тази на “епическия роман”, тя е и най-трудната. Какво се е опитал да стори Атанас Радойнов, за да преработи стария сборник в романов текст. Първият подход е, че вкарва в самата канава на рамката сюжет с развитие. И този сюжет е свързан с разгръщането на любовни отношения у двамата братя Шейрети, като в същото време придава и повече психология на героите, които са в рамката. Това става и с похвата, че те разказват еротични истории, в които самите участват. Като цяло обаче рамката е неравномерна – още в първия ден една от участничките, която попада случайно на разговорите, излиза извън приетата норма на рамката, която е “ние само говорим, ние нищо не вършим” и започва да иска от единия брат да има и действие, еротично вършене. Но той се удържа, запазва и духа, на който почива този тип писане, духа на Бокачовия “Декамерон”. След което обаче, ако искаш да има сюжет, и трябва да издържиш докрай цялата тази линия, нещата стават доста сложни – платонизмът трудно би понесъл сюжет с действеност. И точно тук някъде след втория ден в художествения свят на рамката навлиза и еротичното действие – така и двамата братя откриват своите бъдещи половинки през еротичния контакт, роден от разказани истории. Но това вече започва да разколебава зададеното начало. Кое още подсилва това колебание? Подсилва го и структурната неравномерност. Ето какво е направил авторът, за да обиграе по нов начин рамките – разказът за разказваческата група, за компанията, която говори, в този роман е доразвита спрямо сборника от 1993 г. – тук влизат и излизат от нея много повече герои. Накрая пак се събират в един леко сюрреалистичен свят (финалът е много добре изпълнен), но при структурирането на материала, освен самите дни на седмицата, са въведени още две нива – едното е “ден Божи”, а другото е “вечерта”. По този начин се появяват и повече смислови натоварености. Кажеш ли “първи ден Божи”, няма как да не се сетиш за книга “Битие” и дните на сътворението. Така е заявена тази работно седмица на Господ, в която се създава светът (а в него вечерите създават чрез обикновения човешки разказ на разказвачите еротичния свят). Дневният план има свой сюжет, макар и малко хаотичен, а вечерният – сюжетът на рамката, в която се събират разказвачите и говорят. Но за мое учудване тази схема е прокарана като цяло без един ден – в сряда няма ден Божи и вечер. Дали това е съзнателно (ако е така, аз не можах да намеря обяснение) – да се слеят двата пласта и графично, но само донякъде (текстът играе с шрифтове относно рамката). Може да му се намери някакво обяснение, но ми се струва, че тази книга не иска да бъде обяснявана – тя иска, човек като се зачете в нея, дори и в схемите, по които се движат нещата от сюжетите, да са схемите, които не го спират, за да размисля, а да му помагат да навлезе с лекота в духа й. Структурата би трябвало не да озадачава, а да подпомага попадането в художествения свят на самите вмъкнати разкази. Да попада в света на сладкодумството. Имам и още една забележка. Тя е свързана с изграждането на езиковата характеристика на един от героите в рамката – овчаря Динко кехая – постоянно повтарящото се начало на неговите думи “Еба ти...” ме дразни – напомня ми на онези похвати в модерната българска литература, свързвани с уж оварваряването на словото, които са просто нехудожествени. Една тенденция проведена в новата ни литература от неуки художествено хора според мен. Но веднага трябва да отбележа, че подобна тенденция в бургаската проза, поне в представените ми книги, няма – и в т нар. “масови жанрове” езикът е художествено коректен. И навярно затова ме е подразнило – разбирам, че то е характеристика на героя, която често се повтаря, но мен леко ме притеснява. Иначе като цяло книгата демонстрира умение да се придържа към модела на “Декамерон”. Модел, който казва нещо много просто – че модерният човек (на онова време, на ренесанса, но и в новите времена, тръгващи от него) е онзи, който може свободна да говори, с леката да говори, да разказва и то като преодолява вулгарния език. Като оставим настрана Античността, през Средновековието умението да се говори не е развито –там е по-важен езикът на оръжието, мечове, саби, затова модерният човек е човекът, който може да говори. Този дух в романа на Атанас Радойнов е “превъртян” през една локалност (странджанската), което е прекрасно. В контекста на онзи въпрос, който често си задаваме “Как така българската литература да е хем българска, хем общочовешка?” – тук това е постигнато. И странджанската локалност, като топоси, като истории и фигури, като отделни думи е “пресътворена” в духа на “Декамерон”. Дори групата на самите разказвачи се развива като някакъв микромодел на българско общество. Например кметът идва и разказва, но повече не е част от компанията и т.н. Тоест, без да се казва нещо директно по тази проблематика, започва да се внушава една перспектива и към нашия свят. Определено това е една много жизнена книга, която жизненост минава не през днешната действителност, както е в книгата на Елка Стоянова, а през една друга дълбока, национална, българска чувственост. За самото издание – в края на книгата има едни бележки, които ми се струва, че не е бивало да се публикуват, защото се отнасят към стария сборник, който е по-близо до фолклорната обработка, но тук, когато вече има претенция за романовост, тези неща, които са написани от учените, и най –вече текстът от проф. Тодор Иванов Живков, са за вставения материал в книгата, не за обработката, която прави от него роман, за романа те не са релевантни. Вярно, че проф. Анчо Калоянов и Радослав Радев говорят за самия език и за тези игри с жанровите форми спрямо фолклорния вариант на материала, т.е. подтикват към това, което е и основно в търсенето на Атанас Радойнов – да открие една по-модерна, по-търсена днес жанрова форма, която да носи посланията до повече хора. Да това не е кино, не е сериал, но е роман. И романът има един много особен статут в нашето днешно литературно живеене. Той е най-търсената форма на художествена словесност на пазара. Така че самият авторов стремеж към тази жанрова форма е разбираем.

И последното издание, което е в рамките на тази група – “художествена литература”, е “Антология на бургаската проза в два тома” със съставители Иван Сухиванов и Росен Друмев (Либра Скорп, 2013). Това е едно много хубаво начинание (Самата година на издаване не е съвсем точна – пише 2013, но премиерата на втория том бе преди около месец, да приемем, че е книжовно събитие от 2014 г.). Нека тръгнем от разбирането, че да се направи една антология, е изключително трудна работа. В този смисъл двамата съставители Росен Друмев и Иван Сухиванов са свършили една прекрасна работа – не само са събирали и подреждали текстове, а са се опитали да предадат чрез съответните текстове специфики на съответните автори. Ето и аз така си служих с тази антология – сравнявах нови текстове с публикуваното в нея, за да се опитам да усетя дали у дадения автор има развитие, или се променя или не – теми и мотиви и т.н. Това е нещо, което човек, който се занимава с литература, трябва да има у дома си. Защото освен в чисто работен порядък, това е и форма на създаване на образ посредством чужди текстове, не само на родния град, а на хората, които творят проза в родния град – това е тъкмо образът на бургаската проза. И времето ще отмине, но антологията ще опази този образ и по него чужденци от други територии и времена могат да опознаят и да обикнат тази проза. Ето в тази посока двамата съставители са се справили много добре. Въпреки че са използвали историческата линия, за да подредят авторските присъствия (дори са откривали текстове, които създават литературен образ на Бургас, като “По вълните на Черно море” от Иван Вазов, които стои нещо като предисловие), началото им е символично поставено в модерността – с фигурата на Антон Страшимиров и линията достига до най-младия бургаски прозаик, още ученик. Тоест антологията е обхватна, а не субективно-ценностна, но и в същото време художествено пропусклива, а не всепобираща. Мисля, че двамата са се справили наистина професионално.

Преминаваме към тази част, която е най-“шчекотлива” и по тази причина особено интересна. Това са книгите, които влизат в рамките на тъй нареченото “жанрово писане”. Те са доста различни – имаме налице: едно фентъзи, което е типично фентъзи на битката и Средновековието; има едно фентъзи в два тома, типично опиращо се в научната фантастика, т.е. галактическо; има един криминален роман; има един пиратски роман; един чисто научно-фантастичен роман и една книга, която побира в себе си всички тези жанрови видове – тя така се и казва “Целият свят в ръцете”. Първото нещо, което искам да кажа за своя собствена защита – от тези жанрове аз обичам и познавам криминалния, фантастиката обичам да чета, но не я познавам дълбоко; фентъзито е нещо, което не познавам. Но аз не съм гледал аналитично на тези текстове през жанровите рамки и практики особено на младите автори днес. Те основно правят следното – наподобяват: като отчитат кое къде го има и на кого прилича. Аз в подобна практика не съм добър – бих могъл да бъда, ако съм изчел образците, но моите настолни книги не са книгите на Ле Гуин, на Толкин, на Кристофър Паолини и др. Тоест аз гледам на представените книги като на книги, които са художествена литература, която се подчинява по-строго на определени жанрови правила, т.е. по какъв начин тези правила са разиграни – добре, зле или неточно. Гледам, понеже всичко това са романи, с изключение на сборника на Янчо Чолаков, композиционни проблеми, персонажни системи, начини на водене на повествование, време-пространствени опори, т.е. начините на създаване на художествения свят. Защото за мен да четеш един роман, това означава, да има създаден един художествен свят, в който читателят се потапя и бидейки потопен в условния, въображаем свят, е предизвикван от него да проблематизира своя собствен живот, не да се забавлява, не да се разтоварва, а да влиза в диалог посредством романовото слово с проблемите на света около себе си и на своя собствен свят.

Нека започна с книгата на Петър Станчев (макар тя е малко позакъсняла да бъде в този обзор чисто времево според изискванията на статута, но тъй или иначе, дошла е, прочел съм я). Романът “Прокълнатият” (Пространство форма, 2014) е чиста научна фантастика., направена по формулата на научната фантастика – в един свят с друг тип технологии, съоръжения, машини и т.н. се екстраполира (в смисъл на следното речниково значение на думата” Умствена (интелектуална) операция, с която една закономерност или практически опит се прилага и в съседни области, които не са обект на пряко наблюдение и проучване за правене на умозаключения) един голям човешки проблем. В романа функционира точно тази схема и затова целостта е много ясна – в някакво далечно бъдеще, когато ние, земляните сме разработили и Марс като планета, на която се живее, една друга, нека я наречем цивилизация, тази на уааксите нападат земляните, за да ги унищожи. Земляните обаче живеят в една много автократична атмосфера, т.е. има привилегировани родове, които управляват с твърда ръка и тъкмо те се чувстват най-заплашени, не толкова заради земляните, колкото заради своето бъдеще. И главният герой на тази книга, който се казва Тернил, без да е от родовете, има едно предложение, което от стратегическа гледна точка за войната е доста важно. Защото по-развитата цивилизация работи с по-съвършена техника и при това отдалече и мощно унищожително, докато по-несъвършеният в технологично отношение може да приложи т. нар. “партизански модел” на борба. Това обаче означава и много жертви от страна на “партизаните”. Главният герой предлага това решение, то бива прието и реализирано и благодарение на него земляните все пак се спасяват. (Но за героя това означава, че земляните имат двойствено отношение към него – той е “погубил” много от своите с решението си.) След което сюжетът се насочва към други ситуации, в които главният герой, оставил си една възможност за собствено спасение се, понася из космоса, за да спаси много от тези отделни оцелели тук и там бойци и с тях да създаде една колония, но колония от свободни хора. Когато в края на краищата тази колония от свободни хора бива нападната от себеподобните, т.е. от войниците на фамилиите, управляващи земята, става ясно видима екстраполираната тематика – какво значи човек да е свободен, по какъв начин той съчетава това, което е много човешко – да си индивидуалност, но пък да живееш с други хора, така че груповото начало е също толкова значимо, колкото и индивидуалното. И ето един проблем, който в толкова време от това, което наричаме преход, стои пред нас: груповото или индивидуалното? Чисто теоретично говорим повече за индивидуалното (човек сам носи отговорност за себе си), но онова, което извършваме, е по-скоро групово, като невидимо поведение, диктувано от колективни норми и традиции. Така че този роман си свършва работата, макар да работи с фантастични светове, герои, технологии. Това, което мен ме притеснява, е следното – когото един човек като автора знае много в посока на техниката и теориите и т.н. и вкарва всичкото това познание в повествованието, тогава свръхинформираността, която читателят не може да сподели, започва да затормозява последния – той се чувства сякаш е на изпит и то в положение, което не знае определени неща – това състояние потиска и пречи... на самото четене. Ето това е едно несъвършенство, но има го.

Ще продължа чрез фентъзитата. Двата тома на Мария Байчева “Ръка на справедливостта” и “Тъмната материя” от “Сага за тази чест на вселената” (Стелапро, 2014) са толкова тотално, с претенции за епичност, фентъзи, че честно да си кажа, аз се обърках – от Елмаза, дук Квинт, Хорите, гоблин Шейтан, звездичката баба Звезда, Маг Холе, дукеса Мея, Мехмед Втори, селяндурът Камен Каменов, Еднодържец Концентрат, Илюминатите, Партията на селяните и трудещите се, проницателката Черната вдовица на планетата “Ледени скали”, Антагониста и Протагониста, Блекбери и централния компютър “Мама Инфо” при това ту на грешната ни земя, ту на Орион, отдалечен на 7666 парсека от централната звезда на галактиката, ту из ръкавите на галактиката, ту в Истанбул, ту в звезден куп “Херкулес”, ту в кръчмата или в кооператива и т.н. Вярно, не съм и подготвен за четене на подобни текстове, в които се преплитат какви ли не термини (дори за да добия някаква представа, която мога да построя с моите знания, съм изчислявал колко парсека, колко светлинни години и т.н. За да мога да схвана дали поне логично е построен този художествен свят, в който се движи сюжетът.) Самите амплитуди – например във времето са от необхватно естество – от вечността до конкретиката на българското коопериране на земите... Но то така и е обявено – например книга първа от “Сага за тази част от вселената”. Тоест тези книги се целят в тъй нареченото епическо фентъзи с елементи на научна фантастика. Досега у нас, в България няма успял автор, който да е осъществил този модел. Казвам веднага защо – а мисля, че и в този случай е същото, защото авторите се опитват да вмъкнат в света на романа почти всичко, за което се сетят. Това вмъкване, тази многост е вид болест, която “затлачва” съзнанието на четящия. Не направено през фрагментарността, която можеш и да оставиш за малко и пак да се върнеш, или в обозрими обеми, епическото изисква да го четеш безспирно – то затова е и голямо. Изисква да напредваш бавно и цялото да е в главата на читателя. И когато всички герои започват да се появяват със собствени имена, всички пространства, предмети и т.н. са със собствени имена (тази грешка я има и при Антон Фотев), читателят започва да се обърква и започва да не може да обозре, т.е. да схване този художествен свят. Това за фентъзитата. Обаче криминалният роман на същата авторка, който е издаден под псевдонима Мери Апос, на мен лично ми хареса, въпреки че е много интересна жанрова смесица и има същия този недостатък на многотията – страшно много детайли, страшно много герои, хора се появяват, изчезват от сюжета – толкова огромен обем от свят. А епическият роман не работи така – той съумява от този огромен обем от свят да изведе типичното и да го движи в един обозрим сюжет. А не да изобразява всичко. В криминалния роман “Приятелка на своя убиец” проблемът е следният. Той започва като детективски роман – има тайна и започваме да търсим нейното разкриване. Но след около 80 – 100 страници се превръща в криминален роман, защото тайната е разкрита за читателя, знаем кой кой е и какво прави и единствено почваме да следим постъпките на различните герои, които са вплетени, а тези различни герои са: лошата мафия, която се намира в бургаската съдебна система, добрата мафия, която е част от бургаската мафиотска система; след това много добрите служители на съда, следствието и т.н., включително бивши и настоящи, както и техните корумпирани колеги; в допълнение се появяват и едни персонажи, които са, нека ги нарека, външни – архитект, майка на луд момък, родители на главната героиня и т. н, хора, занимаващи се с различни неща – включително и цигани, колкото искате – т.е. един глобален социален свят, но с бургаски колорит, като едно от главните пространства на сюжета е и Звездец, но това не е онзи Звездец, който аз познавам, а е един фикционален градец Звездец. Иначе романът се чете с интерес, независимо от жанровото смешение. Но интересът не идва от многотията, колорита или проблематиката – за жалост в това отношение романът е по-скоро констативен – схемите, по които се движи, са широко познати – ние много добре знаем, че не може да има мафия, без тя да има подкрепа в най-високите върхове на политическото присъствие – да, това е изложено в голямата част на сюжета. И онова, което за мен лично от гледна точка на художественото е проблематично е, че когато става въпрос за отношения особено между мъже и жени, всичко е много, много идеализирано – то и романът завършва с хепи енд, в който любовта побеждава. Този подход е малко повече свързан с друга жанрова схема – тази на любовните романи. И при това смесване се появяват места, които започват да звучат неубедително – двамата основни герои са в такива емоционални отношения, като са и особено твърди характери и двамата, че се заричат просто да не се погледнат един друг, и горе-долу след двайсет страници са вече заедно на вечеря. Да, жената в определени моменти без подкрепата на мъжа не би могла да продължи и той се появява точно в този момент – да, това е много хубаво, но това е идеална схема. И тази идеална схема трябва да бъде облечена в една психологическа убедителност, за да може читателят да не я вижда като идеална схема, а да повярва и да се потопи в романовия свят. И все пак находките за мен са в образите – примерно в образа на този корумпиран/некорумпиран полицай Ментата, или образът на Бабата – един бандит, който се оказва добър човек. В това, как те говорят и действат са за мен големите находки, защото текстът ме кара да чета, за да ги видя как ще постъпят в непредвидимата им иначе основна характеристика. Докато главната героиня Лиза например е много предвидима и отклоненията при нея са неубедителни. Тоест в разколебания като цялостно художествено внушение свят на романа интерес за четене събуждат нестандартните образи на някои герои.

Преди да отида към последните две отличаващи се в групата книги, нека кажа няколко думи за най-младия автор Милен Иванов. Неговият пиратски роман “Окото на вълка” (Либра Скорп, 2014) е и направен малко пиратски. Авторът е млад, роден е 1996 г. Затова се обръщам повече към редакторите. Авторът изгражда, по-скоро иска да изгради един приключенски свят. Приключенски свят на едно младо момче, което е виждало приключения най-вероятно на кино. И съответно прехвърля това познание в света, който изгражда. Затова в пиратския кораб ще видите: легло, мивка – с топла и студена вода, камина, килим с големи косми. Всичко това в началото на 18-ти век?! Малко не е точно така. Да, широки прозорци има в каютата на капитана, но камина, а и до днес англичаните смесват в съд топла и студена вода и се мият. Тоест тази представа идва от онези филми, които са неисторични – те не се стремят и към историческа конкретика. Но романът на Иванов има рамка, в която действието е прецизирано чисто исторически, прецизирано е точно във времето, прецизирано е с исторически лица. И в този случай двете неща не могат да вървят заедно. Още по-лошо е когато много добре знаеш как изглеждат корабите – примерно кое е шхуна, кое е галеон, но не правиш разлика между Джордж I и Джордж II – като историческо време (защото, когато царува Джордж Втори – коронован е на 22. 10 1727г., пиратството вече е победено, а един от героите се явява негов пратеник, вж. с. 81). Самото действие започва на 15. 12. 1716 – в “златното” време на пиратството (1714-1722), а героят Бенджамин се представя като пратеник на човек, който по това време още не знае, че ще стане крал. Това са исторически грешки и те разколебават цялостната конструкция. И читателят започва да се пита – какъв е този жанр – към фентъзито ли отива, щом ще има камина в пиратския кораб и времето ще е относително, или е приключенски в определен времеви момент с всичките характеристики на епохата си. Още – в пиратския кораб няма каюти – например, качи се някой на кораба и капитанът му казва “Ето за вас – каюта”, или пиратите живеели в каюти – изобщо не живеят в каюти – тази информация я има по всички сайтове за пирати – къде в кораба спят и какво е ежедневието им. Като добавим и отношението към езика (как да го кажа, трябва да се внимава с младите хора – иначе авторът има фантазия, правят му се тези приключенски епизоди, но някой трябва да му помага, да му води ръката) – не може редакторът да го остави да пише следното “извадиха подострените си шпаги” (вж. пр. с. 12). Подострят се моливи, не и шпаги. И още нещо (затова след малко ще кажа, че Антон Фотев е добър в жанра, защото описва добре действия в битка) ние българите нямаме този опит да описваме в романов свят добре действието на двубой, на битка и това е слабост за приключенски роман, каквато виждам и при Милен Иванов. Някои неща стават много нелогично. Да оставим настрана големия сюжет, с големите приключения, където също сработва моделът на многотията – всичко да е вътре: от златни съкровища, през тайните на рода – кой на кого брат или сестра, т.е. социални истории и тайни (впрочем част от стилистиката на подобен тип романи, наречени още “сензационни”), та до търсенето на Атлантида по едни страхотни карти. Тази многотия пречи. И като добавим всичко казано по-горе, художественият свят не въвлича читателя вътре, в приключението, а го кара постоянно да е нащрек – това е грешно, това не е така и т.н. Дори понякога се бъркат самите времена на повествованието. И един специфичен въпрос – самият повествовател е на страната на пиратите, защото, когато той се изпуска да прави оценка, за него пиратите са добрите хора. Подобна позиция е много възможна, но трябва да бъде прокарана цялостно в романа, за да не стои като изпуснато твърдение. Като цяло трябва да отбележа, че за мен по-интересни части бяха онези, в които героите не са в морето, а на сушата и тези части звучат доста по-правдиво. Очевидно младият автор има въображение, има желание, но хората, които му помагат, това са редакторите, би трябвало да поработят още доста с него.

Стигаме до две книги, които за мен са впечатляващи. Едната е на Антон Фотев “Разторг”, другата е на Янчо Чолаков “Целият свят в ръцете”. Те са много различни книги. Като почнах да чета тази на Антон Фотев някъде на петдесета страница се бях отвратил и си казах, че това няма да го прочета, та каквото ще да става. След което си припомних, че съм поел ангажимент да го прочета и започнах да чета отново. Толкова е внушителен изграденият художествен свят, че мен просто ме отврати. Дадох си сметка, че е направено доста майсторски. Друг е въпросът, че младите българи харесват подобни светове. Янчо Чолаков го казва в една вметната фраза – фентъзито е, не цитирам точно, “малко болни фантазии и избиване на комплекси (точният цитат е “ половината фантастика – извратено полово насилие, описвано от хора, които избиват комплекси”). Дали е така в българското фентъзи, аз не мога да ви кажа, защото то е младо – развива се в последните десетина години – не фантастиката, а фентъзито. Но мога да кажа, че Антон Фотев много добре изгражда художествения свят в своя роман. А и много добре води повествованието. Впечатли ме и концепцията му – наложи се дори да разгледам малко книжки по славянска митология. Очевидно авторът е интелигентно момче, но я да проверя колко дълбоко му е познанието. И установих, че са дълбоко проучени нещата, за които пише. Например в славянската митология си има специфики –дърво, ударено от гръм, е свещено, а пепелта му дава сила. На такива равнища е вплетена митологията в света на романа, при това е нещо, за което не е много лесно да се говори, защото няма единен цялостен образ – славянска митология. По принцип знаем отделни имена, знаем отделни ритуали, но цялостна схема на славянска митология няма (както е например гръцката). И Фотев е вплел тези отделни елементи много хубаво в художествения свят. Ето сега и екстраполацията – в един отвратителен свят като жестокост, като агресивност (представен доста умело сетивно – например, когато чете човек “В наказателната колония” на Франц Кафка епизода с резците върху тялото на осъдения, наистина му звучи като в Средновековието – мъчението е нещо като развлечение, защото в представите на хората от онова време тялото няма значение – важно е да се спаси душата, и кафкианският текст не те въвлича силно емоционално – четеш и премисляш повече. Докато при Фотев епизодът с резците по кожата е изписан така, че внушава ужаса, мъчението по-скоро отблъсква емоционално читателя.) израстват две деца, свързани едно за друго. Едното е дете, което родителите са направили зло и жестоко – бъдещ княз, а другото е пленено дете, което е дадено на жестокото дете да го направи свой роб. Интересна интерпретация на двойката “слуга и господар” или “рицар и негов мечоносец”. Тези две свързани сили на злото – едната -малкият роб, който е славянин (всъщност всички са славяни от различни племена – само елфите са друга раса) и другата – неговият господар са в постоянно напрежение – робът се опитва да се освободи от господаря, но това някак се не му се отдава вътрешно. И така се преминава към философските неща – подчинението като сила вътре в човека, невъзможността за бягство – кое е онова нещо, което ни превръща в роби и не ни позволява да стигнем до свободата? Как действа другият малък, неговият събрат, който всъщност е главното действащо лице, жестоко зло същество дълбоко в сърцето си, така създадено от средата, от родителите си ? Тази двойка попада в редица приключения, за които много точно са използвани схемите на фолклора, които е разтворен и в големите средновековни епоси – примерно в “Песен за нибелунгите” –за ръката на жена-войн се борят претенденти, различните препятствия и изпитания са под формата на състезание – победителят взима за жена момата, а губещият губи живота си и т.н. Това харесвам в тази книга – прави много хубаво атмосфера (да това не е моята атмосфера, но е направена много добре), използва за изграждането на сюжета архетипни ситуации, които са познати от фолклора и световната литература и това я прави лесно четивна – а точно това е доброто използване на “жанровото писане”. А с вплитането на славянското в схемата прави една, нека го нарека с купешката думичка, иновация в жанра – хем наше, хем общо разбираемо и наистина добро.

И последната книга – тази на Янчо Чолаков “Целият свят в ръцете” (Офир, 2014). Нека започна с това, какво не ми харесва. Не ми харесва този начин на правене на книги – книги, в които се опитваме да сложим всичко. Тази книга обаче се е опитала да концептуализира това явление. Защото макар “Целият свят в ръцете” да е заглавите но първата повест, самата първа повест започва да подтиква читателя към усещането, че книгата, която държи в ръцете си е “Целият свят” – нека да го намалим поне до “целият свят” на този автор. Макар като подзаглавие да е изписано “Сборник повести и разкази”, това не е вярно, защото между кориците има: повест, псевдоисторически роман, разказ, фабули и мисли, следват притчи, киноповести и един текст, наречен “Класически порнографски разказ”. Когато в самото съдържание авторът подчертава толкова много жанровите определения, ясно подсказва, че това е многожанрова книга, а не сборник с повести и разкази – така че внушението е: “Целия свят в ръцете” държиш ти, читателю – целия например на Янчо Чолаков, или целия на литературата, съставен от различните жанрове. За подобно премисляне подсказва и подредбата вътре в книгата. Определено това е книга на един много интелигентен автор, който показва в нея какво може в различни посоки. Точно този тип книги аз не одобрявам. Може би е хубаво до се правят от и за класици, когато това ще му е паметникът на класика. Но когато си млад автор, давам си сметка, че това е мое субективно мнение, показването на умение става през различни книги. Нека сега погледнем умението и малките грешчици. Като започнете от древен Египет, ще стигнете до един сюрреален свят в киноповестите, в които всички тези неща – историческо минало, фантастика, настояще се преплитат, т.е. има подчиненост на концепция, която обединява текстовете в книгата. Започвате с “Целият свят в ръцете. Египетска повест” – един разказ за Птоломей XIII (по времето на Цезар и Клеопатра). Но доколкото това е исторически ясен период от време и авторът го използва като такъв (не само историческите имена, а и бележките под линия насочват към историческата адекватност), допуснатите малки грешки трябва да бъдат отстранени – например, когато петнайсетгодишният Птоломей казва, че този стих навярно е от “Любовни елегии”, е некоректно исторически – “Любовни (те) елегии” ще бъдат написани доста по-късно – Овидий е още само на три-четири години. (Това са малки грешчици, те не поставят под съмнение цялото и трябва да се изчистват.) Или примерно нещо, което е ефектно само по себе си в подобен тип четива, но не отговаря на историческата истина – когато учителят на Птоломей Микерин си наплюнчва пръста, за да разлисти текстове – какви текстове ще “разлисти” – по онова време текстовете са на свитъци и се въртят, а не се разлистват. Разбира се, че е ефектно в друга посока –примерно откъм думите на ученика: “не си плюнчи пръста, защото, ако по пергамента има отрова, може да умреш”, но от гледна точка на историческата истина не е коректно, подвежда. Но нека оставим тези дреболии – това са недоглеждания, които редакторски, а и при едно бавно четене, ще се изчистят много бързо. Важна е концепцията и тя е направена много добре. В египетската повест става дума за това, изобщо какво е властта, какво е историята, какво е паметта, какво е познанието, какво място имат текстовете в цялата тази поредица. С много добри сюжетни ходове, с добре разработени мотиви (като този за двойника – Псевдоптоломей, например). Така увлекателно авторът налага проблематиката в първия текст от сборника, който определено има исторически измерения. После я разиграва в една псевдоисторическа реалност – в Испания чрез делата на Дон Тихо Лаутада, след което поглежда отделни аспекти чрез християнския свят и неговата основна книга – тази за живота на Христос; после отвежда читателя си в нашия днешен свят (например с този “порнографски” разказ –един пародиен текст, но сериозно пародиен, бих искал да е някак и с малко хумор към сериозната пародия). В днешното заиграва пародията – тя подлага на критически анализ и преобръщане схеми като “и аз съм чел Фройд, та знам как стават нещата”, а в добавка един приятел пък е чел Октав Мирбо (дали ще е “Дневникът на една камериерка” или “Градината на мъченията”, все тая – за секс става дума) и изобщо подлага на критически пародиен поглед литературното познание за тази сфера. Всъщност в прозата на Янчо Чолаков има много литература и като интертекстуалност и като предмет на изображение, има много познание и умение, включително в различни жанрови стратегии – на мен много ми хареса криминалният разказ “Когато силуетите не свирят на тромпет”, който е истинска художествена проза с умела недоизказаност и хубаво художествено внушение. После пътуването продължава към фантастичните разкази и читателят схваща, че концепцията от първата повест авторът прави опит да разгърне във всички тези разножанрови текстове и така да постигне художествено единство. Янчо Чолаков е един изключително начетен и интелигентен писател, който в тази книга, през масовите жанрове проблематизира самото писане, самите книги и жанрове, а и самото четене. В този смисъл това е и много силна авторефлексивна книга. Но би трябвало да се изчистят малките пропуски. И едно мое лично усещане – долавям на някои места лека маниерно писане (примерно в думите на повествователя от първата повест като “Кастратът обаче не бе чувал поговорката “Гарван гарвану око не вади!” и не подозираше, че Цезар не само нямаше да се зарадва, но скоро и Потиновата кратуна (!?) със същата естествена простота щеше да се търколи подир тази на Помпей.”, вж. с. 22). Но тези стилистични недоглеждания също биха могли да се изчистят, защото не заплашват целостта.

И в края искам да направя едно обобщение – от тазгодишната продукция в областта на прозата става ясно, че в Бургас текат определени процеси: традицията, която свързвам с произведенията на Атанас Радойнов, на Милчо Касъров, е едно, но идват млади автори, които се занимават със съвсем други жанрове и двама от тях, Антон Фотев и Янчо Чолаков са наистина на национално ниво. Второ – концептуалността при писането на разкази и събирането им в книга като при Елка Стоянова или при Стоян Дамянов (макар той да е прескочил леко мярата) преодолява този остарял албумен характер на някои издания. И трето – един съвет към издателите – бих помолил издателствата в Бургас, които работят с тези автори, да им отделят подобаващо внимание като редакторство и коректорство, да бъдат така добри, в посочения законов срок след излизането на книгата да я депозират в националния депозитар, защото през депозита книгите влизат в националната библиография. Защото в крайна сметка това е целта – вписването на тези книги, които се създават в Бургас, носят духа на този град, носят специфики – примерно силно присъствие в сферата на научно-фантастичната литература, да стават национално достояние. Което не е работа на авторите, а е работа на издателите. И аз съм убеден, че ако тези отношения между автори и издатели се подобрят, голяма честа от недоглежданията, грешчиците в текстове и т. н ще изчезнат и като цяло равнището на прозата от Бургас ще се впише в сериозните измерения на добрата българска литература. А увереност в това мое виждане ми дава тазгодишната продукция на бургаските белетристи. И нека по този път се преодолее онова говорене, че в Бургас имало поети, но белетристи – не. Защото тазгодишната продукция показва, че това не е така.

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите