За Милка Иванова и думите

Нейните разкази са плътни, изпъстрени с топли и уютни думи, които ни карат да четем още и още, и не само с очите, а и със сърцето, защото според Милка Иванова разказът трябва “да носи поне част от цвета, настроението, страданията и радостите, унинието и вдъхновението на живия живот. Тогава човекът е реален, истински. Всичко трябва да изглежда ярко и истинско, да прилича на живота...”. Просто трябва да го видиш.

За тайните на писателя през очите на нашата петъчна гостенка разговарям днес с Милка Иванова, автор на сборниците с разкази “Черна кръв”, “Пътят на мравките” и “Приятелят на дон Пабло”.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Милка Иванова: За мен писането е труд и свята отговорност.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Честита годишнина, госпожо Иванова! Как сте?

– В предпролетно настроение. Но аз съм и родена на Първа пролет – 22 март, така, че ме очаква двоен празник. Пролетта повдига настроението, тя е обновление, животът отначало.

– Разкажете ни как започнахте да пишете – можете ли да определите етапи във вашето развитие като писател?

– Първия си разказ написах на около 25 години. Много по-късно влезе в книга. Така през годините пишех разкази за селото, а тогава за селото почти никой не пишеше. Самата тема звучеше архаично. Но аз чувствах, че това е моята тема, моят свят. Книга издадох късно. На 43 години. Продължих да пиша за селото и след това. Носех много впечатления и спомени от детството, наслагваха се нови, от последните промени. Не само в България, а световни, новият глобален дневен ред, с модерните комуникации и новите социални и личностни отношения, установен от най-могъщите корпорации и икономики. В стремленията си за по добър живот, хората от така наречения Трети свят, и не само, търсеха успеха извън границите на своите държави. Успехът и парите се превърнаха във фетиш. Постепенно хората бяха лишени от старата добра човешка чувствителност. Съкровеното, скъпото се заменяше от преоритети и други глупости по неизбежна необходимост. Нищо, или почти нищо не остана от ония чисти, здрави, устойчиви човешки свързаности и опори. В крайна сметка всичко това ускори обезлюдяването на донякъде идеализираното наше пасторално село. Но не само на българското. Изоставените къщи предупреждаваха, че нещо в новите времена куца. В същото време, градът не ставаше по-добро културно средоточие. Просто се пренаселваше...

Доста неща се случваха тогава в селото. На земята в България сложиха ръка шепа хора. Изкупиха я на безценица. За втори път, след кооперирането, останал без земя, за нашия селянин като че ли ценностната деградация бе неизбежна. Неговите болезнени загуби се оказаха необратими и окончателни. Въпреки всичко, продължавам да се надявам. Да вярвам, че нещо в този лишен от съкровени привързаности глобален свят, свят на мегаполисите и виртуалните връзки, изведнаж ще се обърка и човекът ще се върне в нова нормалност. Ще намери остатъци от спомена за един по-светъл живот, без прахови частици и тем подобни, в ония магически места, в непосредствена близост до гори, пасбища, ливади, до житни и слънчогледови ниви. Там нашите деди са се чувствали устойчиви. В свят, който ухае на цветя, билки и живот. Звучи като приказка, а беше реалност допреди 50 години. Разбира се, нищо не се повтаря. Но може да бъде по-хубаво. Затова дълго време писах за селото. Надявах се да съхраня надеждата за някакво ново начало в местата, които създават опори. Там, където Божият свят, с всичкия си тайнствен промисъл, е на една ръка разстояние. Вдъхновяващо осезаем. За онези, които помнят. И не само. Все пак малко наивно. Но до болка красиво...

А може би тогавашният ми живот в града, донякъде еднообразен, не е могъл да пробуди нови, особени впечатления и идеи. Последната ми книга все пак е различна. Тя е по-лична. Това са етапите.

– Вашите разкази са сравнително кратки. Но има ли такива, които биха прераснали в роман например? Изкушава ли ви по-голямата форма или в рамките на разказа се чувствате най-добре?

– Не съм се пробвала в дългия наратив. Аз пиша разкази и съжалявам, че пиша толкова рядко. Сега, на тази възраст, наистина съжалявам. Като си помисля, колко истории останаха ненаписани. Намирам си оправдания за това.

– Имате ли си любим разказ – такъв, с който се гордеете особено много? Или някой, който се е получил доста трудно, “с пот и кръв”, така че ще помните завинаги неговото създаване?

– Имам. Най-вече от “Пътят на мравките”. Но нямам такива, писани “с пот и кръв”. Сигурно тези, които се пишат “с пот и кръв” предстоят. С годините разбираш, че да напишеш разказ не е проста работа. Може би защото го съзнавам, пиша рядко. Хубавият разказ, който ще остави трайно впечатление, който ще трогне или развълнува, се получава рядко. Никой в изкуството, най-вече в литературата, не споменава вече тази съкровена дума катарзис: дълбоко въздействие, преломен момент в съзнанието, желание за живот. Може би и поради това светът съвсем олекна. Незрялост някаква, неопределима. Модерност, в която липсва завършеност, посока, цялостност житейска.

– Какъв е идеалният герой според вас? Този, за който винаги ще пишете или ще четете с удоволствие?

– Няма идеални герои. Има характери, и воля в тези характери, благодарение на която човечеството съхранява своите светли устои. Необходимо е да се разказва за хора, които носят такива характери, ценности, по Божия дарба. Напоследък рядко забелязваме точно тези хора. Или никак не ги забелязваме. Те на никого не се натрапват, пак по Божия дарба. А тях ги има. Навсякъде около нас. Наскоро един приятел ми разказа как си спомня дядо си: седнал до един от кошерите на големия си пчелин, под една от многото овошки в широкия двор, мисли кротко за нещо. Каква велика хармония и едновременно нещо съвсем обикновено за ония хора. Можем да помислим за живота на този човек... Уж обикновен, а каква картина се е получила от неговия делник.

Не вярвам всичко това да е завинаги изгубено.

– Как измисляте заглавията на творбите си и имената на героите си?

– Заглавието идва последно, след края на разказа. Може би няколко дни след това, ненадейно. А героите сами подсказват имената си. Но са винаги познати български имена. Могат да бъдат и по-рядко срещани. Моите герои нямат особено странни или красиви имена. Е, срещат се и красиви.

– Разкажете ни за вашия творчески процес – веднага, когато ви осени идея, сядате на компютъра или си имате специален бележник, в който записвате хрумнала ви мисъл, която по-късно се превръща в разказ? Може би си имате любимо време от денонощието, любим стол, любима музика – малките фетиши на големия писател, които сякаш привличат музата? Как идва музата при вас?

– Вече казах, че много идеи останаха неразказани. Или недоразказани. Пиша обикновено преди обед; не виждам на изкуствена светлина. Първо ръкописно, после ги преписвам на компютъра. Но може и направо на компютъра. Вижте, за мен писането не е свещенодействие. То е труд и някаква все пак свята отговорност.

– Когато пишете, съобразявате ли се с читателите, с отзивите, с желанията им, или се доверявате само на фантазията си и на това, което ви е на душата?

– Има и едното, и другото. Трябва да му е интересно на читателя, историята да го тегли навътре в себе си. Не само към края, към поантата. Ние така или иначе оставяме душата си в разказа. Млада или стара, глупава или мъдра, не дай боже объркана, тя е там. Дори и да внимаваме това да не се случи. Хубаво е душата на писателя да е чиста, да задава големите въпроси на мирозданието, търсеща. Търсеща пътя, не залутана в литературни предписания.

– Как преодолявате “творческите кризи”? Случвали ли ви са се такива моменти, когато не можете да напишете нито едно изречение? Как постъпвате в такива моменти?

– Изчаквам. Чувала съм, че всеки автор има нужда от творчески паузи. Не ги наричам кризи. Не съм маниакална или обсебена от писането. При мен, изглежда, всичко е по-нормално. Ако непрекъснато пишеш, как ще наблюдаваш живота? Ако няма дълги размисли, как ще стигнеш до прозрения, да речем? Ако разчиташ само и единствено на въображението си, ще се получат някакви фантасмагории. Глупешки фантасмагории.

– Как се отнасяте към критиката и критиците?

– Имам приятели критици. По свой начин изживяват инфантилията на времето. И при тях всичко ще си дойде на мястото. Големият литературен критик е специална порода. Той вижда поне сто години напред. История на литературата днес всички пишат. След 1989 г. в България само с това се занимават, с малки изключения.

– Кой е вашият пръв читател и критик?

– Може би дъщеря ми. В началото. Напоследък не... Тя е киноман. Прилича на баща си. Почти колкото него познава световното кино. Има усет за хубавото кино. За хубавото изкуство. Веднага ти казва кое става и кое не. Природен талант. И тя си знае, но въпреки това е скромна.

– В произведенията ви има ли описани реални прототипи, събития, или всичко е плод на фантазията ви?

– За мене разказът е една кратичка история, в която светът, такъв какъвто е описан в онзи отрязък от време, е необходимо да оживее. Да носи поне част от цвета, настроението, страданията и радостите, унинието и вдъхновението на живия живот. Тогава човекът е реален, истински. Всичко трябва да изглежда ярко и истинско, да прилича на живота, за да надскочи модата. Хубаво е да бъде модерно, но да е повече от това. Не просто изпипано, олитературено.

И сега на въпроса Ви. Почти винаги когато пиша, виждам героите си. Те постъпват и действат така, както биха го направили в реалния живот. Аз познавам живота и го обичам. Не получавам знание за живота от книгите. Много пъти съм се парила, дори съм изгаряла. Страдала съм жестоко, във всякакъв смисъл. Била съм самотна, била съм и щастлива. Така, че ходовете житейски, в повечето случаи, са ми ясни. Което не означава, че съм престанала да се учудвам и изненадвам.

А прототипи дал Бог! Накъдето се обърнеш. Необходима е чувсвителност. Да избереш!

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------