Светлината е любов

Светлината е любов

Мълчи ранена тишината, в неоправдано тъжни мисли.
И слуша стъпките заглъхнали отзад вратата,
как стене тя – Душата,
и чака Светлината
на Слънцето с лъчи златисти да прогони тез неоправдано тъжни мисли.
А Светлината е Любов.
Но, мрак покрил е Любовта.
И тихо е навън.
А вътре стрелките безумно се гонят.
И време не остава дори
за мислите – препускащи, диви, мустанги,
за тебе на Бог да се помолят.
Не осъзнаваш.
Не чувстваш.
Не знаеш.
Не помниш какво е Любов.
А искаш ти миг.
Кратко желание.
И после стъпките бавни,
отдалечаващи се от твоя живот.
Без думи.
Без ласки.
Без нежно преплетени в обич ръце.
Единствено погледа твой те издава, че забранил си на твойто сърце.
Да обича.
Да вярва.
До болка Любов да желае.
Страхът те погубва до сбъдване.
Не чуваш зова на Душата.
Заглушил си онова ридание, което напомня ти какво е да обичаш.
И колко цветни летят пеперудите в нейният поглед.
И пърхат с криле във гърдите ти, щом очите й впият се в твоите с обич.
Мълчи ранена тишината...
Но, всъщност рана няма тя.
Защото обич да даряваш благодат е.
И истината е една –
сълзите за този остават – отиващият с тихи стъпки, заключил и изгубил своят ключ –
ключа към свойта Светлина.
А Светлината е Любов!