Приятелят на дон Пабло

– Не ми се говори за тези неща – жената се покри с ленения чаршаф. На лявото й бедро личаха белези, издълбали със скалпел, ясно очертаващи абривиатурата ЧК. Тя се поизправи на възглавницата, отпи мартини направо от бутилката, запали пурета. Беше наистина хубава, макар малко повяхнала, а тази лека разпуснатост ме привличаше и притесняваше донякъде – отвъд нея виждах отегчена и покрусена себичност. Представи ми я вечерта един приятел екс депутат. Докато ни изпращаше към хотела той ме осведоми, че притежава козметичен салон, дава уроци по френски, а навремето си, за кратко, била от елитните. Тя чу, но не изглеждаше да е смутена.

– Наскоро бях пристигнала от София, последвах едно ченге, получи назначение тук – жената докосна белезите с пръстите, в които държеше пуретата. – Надявах се в Бургас да срещна моя морски капитан и го срещнах по-късно. Беше алжирец, последвах го в Алжир... Мъжете от тази страна са издръжливи и мъдри като камили, но също като камилите, полудеят ли, могат да те убият. Майка ми също имала някаква история с алжирец...

Жената притихна. Аз се възползвах от паузата, отидох до прозореца. Обичам да слушам шума на нощното море. Хотелът беше до самия бряг. Винаги отсядам в този хотел и винаги в същата стая. Чух щракване на запалка.

– В Бургас заживях в два отделни свята – оня, за който загатна вашият приятел; там всичко се случваше дискретно, донякъде дори изглеждаше почтено, заради сериозния вид и високото положение на господата, с които ме свързваше ченгето... и другият, в който ме въведе моят щастливо женен морски офицер – руснак, потомък на махновец. Срещнах го наскоро след пристигането ми. В неговите компании влизаха моряци, артисти, художници, гураджии, комарджии, хора от руската бяла емиграция и почитателки на Америка и Запада. Напиваха се със скъпи питиета, слушаха Арета Франклин, Армстронг, Луи Прима, Хъмпърдинг, Том Джонс... Четяха откачените писатели от времето на хипитата, вдъхновяваха се от Вийон, Верлен, Пушкин. Всеки познаваше Федерико Фелини и неговата Жулиета, в света им се бяха натрупали образи и герои, които през Перестройката бяха удавени в Столичная. Бяха навлезли руските блатни, а те вървят със Столичная. Момчетата не се щадяха, не щадяха никого около себе си. Спяха с различни жени, все едни и същи. Бях написала нещо за тези жени в дневника си: “Жените се появяваха в няколкото кръчми, понесли в крехките си сенки една беззаветна принадлежност и една зловеща печал...” Никога не се сприятелих с тях. Пиянските нощи ги изтощаваха, тях и старите бургаски ефета, които носеха ботуши и през лятото. Светът на тези хора беше по някакъв начин нереален – жената се беше отплеснала, но аз не бързах за никъде. Влакът ми потегляше след три часа. Освен това, умееше да разказва, а тембърът й бе хрипкав и топъл.

– В онази вечер дъждът се изливаше кротко по стъклата, има такива есенни дъждове, в които бризът не се усеща – гласът й зазвуча натежал и напевен; думите идваха към мен отдалеч, сякаш прелитаха пустинята на времето, понесли пясъчните кристали на жестоки и красиви бури. – Чувствах се добре, същият предиобед си бях купила кожено манто, което подчертаваше хубавите форми на тялото ми. Моето малко мартини отразяваше оскъдната червена светлина на заведението. Често идвах тук, беше моден локал – говореше все едно се е върнала там. – И тук ченгетата се бяха разбъркали с постоянните клиенти, но усърдието им отдавна бе отстъпило пред апатията и разпуснатото пиянство на ония дни... Аз чаках. Трябваше да свърша една услуга на софийското ченге. Подозирах, че иска да измъкне пари от човека, с когото трябваше да се запозная и спазаря за малко долари. Никога не беше искал подобни неща от мене, знаех, че си има хора, които постоянно обира – от комарджиите най-вече – подсигуряваше им терени.

Човекът с доларите по-късно започнах да наричам приятелят на дон Пабло. За него в града се носеха легенди, бях го виждала тук, там. Но той не принадлежеше на никоя компания, чувала бях, че сам създава компании, набързо и естествено, компании за една нощ. Говореше се, че той именно пренесъл в Бургас софийския гуляйджийски модел от известни кръгове.

И тъй, вече няколко мои познати се настаниха по обичайните си маси. Аз чаках, кимах им сдържано. Моето ченге седеше на барманската маса. На същата маса седяха двама моряци, единият отличен познавач на Втората световна, знаеше всичко за немските генерали. Той разговаряше с една госпожица, почитателка на руските блатни – чувала я бях да ги пее тук, в късните часове. Освен това рецитираше испански и френски поети. Беше безхарактерна и инертна, като останалите жени, за които говорех. От всички тях, нея най не понасях.

Тя се умълча отново: стори ми се, че очаква да се случи разговор, но аз не исках разговор. Предпочитах да я слушам

– Приятелят на дон Пабло се появи след десет. Беше красив този бандит! В бутониерата на скъпото му черно пардесю стърчеше още свежа червена роза. Беше денди, аристократ и бандит едновременно. Колкото един българин може да е такъв. Знаеш – тя помисли известно време, – балканският нехранимайко рядко бива нещо повече от прост хайдутин. И днес е така... Но в този имаше, наистина имаше нещо. От вратата разпореди на бармана и се насочи към двамата моряци и рецитаторката. Само дори появата му предизвика гуляйджийско настроение – лицата им се озариха от такава възторженост, сякаш ще подхващат химни или мантри. Ченгето не беше част от компанията, разсейваше се, а аз докато го следях крадешком, си мислех, че сърцето ми винаги е било чисто.

Докато пиех второто си мартини, приятелят на дон Пабло започна да говори доста високо, нещо за някакви оргии и доносници. В същото време на мекия килим, под звуците на някакъв блуз, се поклащаха две двойки. Тогава го чух да казва: Власт, която се крепи на доносници е обречена.

Не бях наивна да мисля, че мога да предотвратя каквото и да било, въпреки това се измъкнах от стола и много набързо застанах пред него. Беше импулс. Както и да е... Направих смешен реверанс, после се оттеглих изпъната и стегната. Той ме измери в началото с празен поглед, но веднага в очите му заблестя нещо дяволито и закачливо, което сякаш подскачаше, подсвиркваше и подвикваше: Знам, знам, всичко знам. Веднага след това ме загледа с успокояващия поглед на хирург, който ти внушава неотложност и навременност. Почувствах се зле, но вече стърчах там, нямаше какво да се направи. Затанцувахме. Бяхме лице в лице. Той изигра пресилено комично нещо като благодарности и комплименти, нещо от рода на: Цяла вечер те очаквам, красавице. Но ако оставим това комично кривене, думите му звучаха недвусмислено. Закачливото огънче в очите му се разгаряше в дяволско, зениците му се заобливаха в толкова явна суетна ведрина, че нямаше как да не видя колко престорено и диво е всичко. Докато се поклащахме до другите две двойки, моето ченге излезе. Отиде си.

Щом свърши танца, приятелят на дон Пабло ме избута леко, но достатъчно настоятелно към освободения стол и се разпореди за питието ми. От докосването му – нетърпеливо и нервно, ме споходи лошо предчувствие. Но на масата той ме забрави в началото; с мен заговори познавача на Втората световна. Беше доста интересен и сдържан този човек и аз се поуспокоих... Все още можех да си отида. Останах... Приятелят на дон Пабло поръча за мене Зелените поля на моя роден дом, питиета за всички и заразказва пикантни и смешни истории. Беше обърнал гръб на рецитаторката. Закачките, които ми подхвърляше престорено срамежливо,   ме развеселяваха, притъпяваха присъщата ми предпазливост.

Същата вечер той ми показа атрибутите на комунистическата власт, окачени на полилея в хола му – някакво шило, ръждясал трион и полицейска палка. Мебелите бяха покрити с бели чаршафи, сякаш щеше да се изнася. Вече изпитвах панически страх – този хол ми заприлича на операционна. Бях сигурна, че ще ми се случи нещо. Свих се в едно кресло и зачаках, изгубила всякакво присъствие на духа. Той пренасяше бутилки, чаши, струпваше ги върху бялата покривка и ме поглеждаше мимоходом, не точно с отсъстващ поглед, а с очи съсредоточени едновременно в гуляйджийски устрем и пъклени кроежи – имаше нещо тъмно в очите му. Като изпълни масата догоре, заразпорежда нещо по телефона, изтегнат в другото кресло. Докато траеха телефонните му разговори, а те нямаха край, се завзирах неволно в драсканиците по скъпите тапети – с женски, с мъжки почерк, бяха навсякъде по стените; вече не можех да гледам нищо друго – мозъкът ми бе парализиран. А той все разпореждаше, не спираше. Не мина много време, всъщност не знам точно колко, на вратата се позвъни. Той излезе царствен и нехаен и след миг коридорът се изпълни със струнни акорди. Тържествено и бавно в хола влязоха двама с китари, някакъв изпосталял циганин с тромпет и една дебела блондинка – сигурно певица; след тях припряно изскочи пъпчив дангалак с кожена кутия под мишник. Този дангалак бе спрян още на вратата и насочен изглежда към друга стая. Под ръка, пак тъй царствено и нехайно, домакинът ме пое от креслото и ме поведе по дългия коридор след дангалака, шепнейки в ухото ми невинни закачки и мърморейки още нещо, съвсем тихо. Аз чух само, че онова което предстои няма да е болезнено. Помня, че се отзовахме в разхвърляна спалня, дангалака припряно отвори кутията; в нея имаше две-три шишенца туш и иглички за татуировки... Беше унизително и гадно...

Когато с татуировчика, сега той ме водеше под ръка, се завърнахме в обинтования хол, бях жалка и разсипана, но се стегнах, защото рецитаторката бе пристигнала току-що, с още няколко непознати за мен лица. Доколкото можах да схвана, тя нямаше представа какво ме е сполетяло, останалите също. Нещата се бяха случили между мене и приятеля на дон Пабло. Осъзнавах, че дангалакът ще си мълчи, бе се смилил над мене, нарисува буквите съвсем малки и високо на бедрото ми. Рецитаторката пишеше по тапетите; най-отдолу надраска с едър шрифт; “Погибли юност и талант.” Приятелят на дон Пабло отново говореше за пиянски оргии и доносници, а междувременно ту завърташе Том Джонс, ту командваше оркестъра да свири руски блатни. Малко преди разсъмване, когато надписваше някаква книга на рецитаторката, той сякаш се сети за мен, загледа ме пак тъй дяволито, но и разбиращо. Като че ли бе поизтрезнял. Книгата лежеше насред празните бутилки и аз можах да прочета по-старото посвещение. “Малък спомен от дон Пабло Родригес. Най-слънчевото лято на 1971 година.” Домакинът привърши новото посвещение, затвори книгата. Беше “Френски поети”.

Тогава още не знаех, че на осемнадесет години, доста преди най-слънчевото лято на 1971 год., приятелят на дон Пабло бил изселен от града и заселен в един от тогавашните наказателни лагери, защото в едно ранно утро разнасял пред червената община американското знаме; а по онова време чекистите от Приморец били настървени хрътки... В същия лагер хранели свинете с човешки трупове... Много скоро след онази вечер приятелят на дон Пабло съдейства да ми отстранят черните букви: по онова време се отстраняваха със скалпел, под упойка. Когато по-късно, с него, без много, много приказки се опознахме и разбрахме, той оправда маскарада оная нощ с нещо като отрезвяващо предупреждение и добри намерения. Повярвах му; нали именно в неговия дом срещнах моя алжирец. Този дявол притежаваше въображение за хората и нещата. Но адът в душата, помрачава ведрината в сърцето му. И това го имам някъде в дневника си... Симптоматични заключения.

Жената млъкна изведнъж. Извърнах глава. Затворила очи, такава, каквато си беше, изящна и малка като сувенир, се бе изгубила в тези небесносини ленени чаршафи. Изглеждаше не на мястото си, а може би точно на мястото си, защото вече не беше тук. Бе отплувала към някакви нейни брегове, покрити с руини. Почувствах я далечна... А винаги ме бяха привличали точно такива жени. Още от ученик и студент, и после докато работех в института. Във въздуха, който ги обгръща, докато мият ръцете си в тоалетната на ресторанта, докато отпиват от питието или танцуват, плува някаква ненарушима увереност и едно отиграно предизвикателство. Но и нещо повече, нещо необяснимо и примамващо. Съжалявах, че я бях попитал за тези белези... Вече не можех да я пожелая... а бях й се отдал като юноша. Аз съм нежен и чувствителен човек, въпреки суровите делови контакти, които поддържам напоследък... Завзирах се в морето. Скоро щеше да разсъмне. Бях огладнял, прииска ми се да съм далеч от тук, да съм в моя балкански град, да помириша току-що опечените кифлички на жена ми. Дори по едно време ми се стори, че усещам аромата на дома си. Там се чувствам неуязвим и безсмъртен. Тук не знаех какво да правя с тая жена... А тя все тъй лежеше със затворени очи. Но вече не изглеждаше изгубена, изглеждаше само далечна...