Разровени въгленчета

Когато жаравата все още тлее, знай, че не си сам. За теб, читателю, е тази искрица от сърцето ми. Нека тя разгори огъня на любовта и надеждата. Вярвай, защото ти си частица от живота, а той е прекрасен!
Тони Кисьова

---------------

* * *

Наричаха го в селото Арнаутина. То от дядо му остана това име, ама и той не падаше по долу. Красив, инат и смел до безумие. А като запее лятоска нощем по къра с овцете и селото кънти. Бабите още по дернеците, че топло да лягат и почнат да се кръстят:

– Ех, да даде Господ и на Милуш хубава булка да намери, да го поукроти малко, че каквато е хала, беля ще стори.

Пък Милевица дума:

– Техният род, всичките курназ вървят. Главите им все високо. Едно време като се роди това младото и дядо му триденешно дете на кръчмата с него си тури до тезгяха, че който мине да види булката Сирмица какво чедо е родила. И той бял, хубав! Патлак!

И който мина, българин, турчин, евреин, пара слага на малкото и благославя. Така порасна Милуш Арнаутчето при дядо си на дюкяна.

Старите му се радват, пък той вика:

– Много съм хубав, ама много съм лош. И все бели му в главата. Ще се скрие горе в ореха на кръстопътя за нивите, хората поспрат да си починат малко, то или ще им хвърля орехи по главите или ще скочи отгоре, та акъла ще им изкара. Една учителка имаше в отделенията, ами тя горката яйца ли сурови не намери в чантата си, та жаба ли жива или пък със секретни игли не й свиваше палтото, та жената се чуди що не й става.

Като се заергени пък, момчетата без него ни на хоро отиваха, ни на кърска работа. Много буен, ама работлив и за приятел умира. То и на хорото Стальо гайдарджийчето най си теглеше от него. Ще засвири с гайдата и таман се разиграят хората, ще вземе Милуш лимон да реже насреща му и да яде. Стальо надува, надува, та спре. То свири ли се?! Другите се заливат от смях, пък Арнаутчето се чуди още каква магария да стори.

Нея зима дълбок сняг падна. Ама Коледари не може да не вървят из село. Събра си Милуш дружината и тръгнаха. Голямо село, къщи много. До една ги обиколиха. ВСЕКИ да се радва. И беден, и богат. И като си изпрати другарите по къщята и той пое към къщи. Студ! Ама младост студ усеща ли?! Върви и пее. Снегът скърца под краката му, а месечината като чужда гледа отгоре. Тъкмо да си влезе у тях, зачу му се вой. Ама тежък, сякаш стенание се носи по снега. Ослуша се пак и пое право натам. Друг на негово място щеше да се уплаши. Не и Милуш.

Като наближи още, що да види! Вълчица! Слязла в селото храна да търси и се хванала в капан. Очите й едни сини-зелени, гледат го и сякаш питат:

– Ще ме убиеш ли, Милуше? Милост имаш ли? Или пък ще ме пуснеш? Ти не си като другите. Ти ни разбираш. Наша душа носиш.

Или тъй му се струваше на Милуш. Посегна да я откачи от капана, тя го ухапа.

– Ех, Елмазо, Елмазо, и ти като мен много инат носиш май. Като ти гледам очите, сестра си ми сякаш. Чакай. Не бой се. Вкъщи ще си ходиш. Само да те откача.

На другия ден по дирята я намери. Докато не й мина крака, гладна не я остави. Като запролети Елмаза се изгуби. Тъкмо по същото време дойдоха в селото другоселци. Ама какво момиче имаха! Само като я погледна Милуш в очите и занемя!

– Елмазо, ти ли си?!

– Милуше, Милуше, що ти трябваше с вълчица да се разправяш?! Сега моята душа, твоя ще бъде!

Само месечината отгоре знае. Знае, ама мълчи за Арнаутчето и Вълчицата. Вятърът обаче тайни не пази. Довя тази чудна история, а аз ви я разказах.

---------------