Асансьор за Ники

Ники гледаше втренчено през прозореца и повече от всичко на света искаше да излезе навън. В стаята се задушаваше. Миришеше на лекарства, застоял въздух и тъга, защото и животът му беше тъжен. Започваше леко да се смрачава, а момчето не се чувстваше добре на тъмно. Не, че се страхуваше, просто обичаше светлината, но майка му се забави, а той нямаше как да стане от леглото, за да светне лампата.

Таблетът се търкаляше до него, но Ники не му обърна внимание. Онлайн часовете свършиха, а не му се гледаха клипчета в интернет. Вместо това момчето жадуваше да вдиша с пълни дробове ароматите на късния априлски следобед и да усети ласката на ветреца, който закачливо играеше с все по-зелените корони на дърветата.

Ники беше смел мечтател, но откровено се съмняваше, че желанието му да чуе отново градския шум и да се поразходи в любимия парк, скоро ще се осъществи. С полета на фантазията си, и с малко помощ от технологиите, почти петнайсетгодишният младеж, редовно прекосяваше границите на стаята си – затвор и даваше живот на всичките си стремежи. Понякога си представяше, че прави големи научни открития, като Илън Мъск, на когото се възхищаваше. Друг път намираше древни съкровища и се вкарваше в опасни приключения, подобно на любимия си филмов герой Индиана Джоунс. А веднъж дори се размечта за целувка от най-красивото момиче в гимназията, в която от първи курс учеше дистанционно. Знаеше, че целувката ще бъде вълшебна и ще има магическата мощ да го изтръгне от лапите на коварната болест...

Макар това да бяха все още несбъднати копнежи, Ники твърдо вярваше, че един ден мечтите му ще се превърнат в реалност. Но се съмняваше, че скоро ще може да излезе от тъжната стая – затвор, чийто праг не беше прекрачвал няколко месеца. И не само заради епидемията от коронавирус и извънредното положение, които превърнаха хората по цялата планета в затворници, а и заради едни три хиляди лева, които майка му нямаше от къде да намери...

И Ники беше затворник. При това от дълги години, далеч преди половината човечество да полудее от страх и да падне в плен на пандемията. Затова не проумяваше “страданието” на повечето хора, които шумно хленчеха по цял ден в социалните мрежи, че са принудени да си стоят вкъщи. Според него истинската причина за паническата им, и малко неадекватна реакция всъщност бе, че те вече не бяха господари на себе си. И че досегашният им, конформистки и консуматорски свят, се срина изведнъж – също като нюйоркските кули-близнаци при атентатите на 11 септември 2001 г. А най-нелепото бе, че агресорът всъщност се оказа микроскопичен вирус, който обаче парализира целия свят.

Затворничеството на Ники не беше като на другите – за седмица, месец или година. А завинаги, при това подпечатано със зловещата диагноза “мускулна дистрофия”. Чу я за първи път малко преди да тръгне на училище. След дълги изследвания, на прага на първия учебен ден в живота му, лекарите установиха, че един от гените му е мутирал. От тогава той стана пленник на собственото си недъгаво тяло и на малката си стаичка. Но не спираше да се бори и да вярва, че ще оздравее, а заради майка си стискаше зъби и не хленчеше. Защото не искаше да я вижда безпомощна, нещастна и разплакана...

От малък научи всичко за болестта си. Беше наясно, че такива като него са обречени. Че в България болните от мускулна дистрофия рядко доживяват осемнадесетата си годишнина, докато в Холандия например, те достигат и до четиридесет. Но в момента това изобщо не го вълнуваше, защото копнееше да излезе навън. Нищо, че улиците бяха пусти и хора почти не се виждаха. Даже по-добре, нали майка му твърдеше, че ако някой го зарази, това може да се окаже фатално за него...

Асансьорът в блока на Ники не работеше от края на миналата година. Да се отделят пари от скромния семеен бюджет се оказа невъзможно, тъй като всяка стотинка беше предварително разчетена. За храна, за сметки и най-вече за скъпи лекарства и рехабилитация. А майката на Ники, която се грижеше за него съвсем сама, нямаше сили да свали и качи инвалидната количка на детето си по стотиците стълбища от седмия до първия етаж и обратно.

Бавно и с огромни усилия Ники се размърда. Настани се колкото се може по-удобно в специалния корсет, приличащ на корито, който държеше гръбнака му полуизправен. Това обаче го измори и неусетно момчето задряма.

Присъни му се, че отваря касичката, която получи за предишната Коледа. Подариха му я съучениците, заедно с хиляда лева, събрани на благотворителен концерт, организиран специално за него от тях. На събитието дойдоха много хора. А след края на спектакъла децата му помогнаха и го качиха с количката на сцената. Беше трогателно...

В неспокойния си сън Ники потрепери. Но не от радостния спомен, а от кошмарното откритие, че касичката се оказа празна. Парите ги нямаше! А те му трябваха за асансьора! Сигурно някой ги е откраднал! Но как? Та нали от два месеца в дома му не беше стъпвал външен човек, заради епидемията от коронавируса...

През това време майка му буквално тичаше нагоре по стълбите, въпреки хроничната си умора. За първи път от много време жената се прибираше в приповдигнато настроение. Без да се упреква за болестта на сина си, без да обвинява никого за най-тежката драма в живота си и без да превърта на бързи обороти назад във времето спомените си, за да открие грешката и да измоли покаяние.

Дребничката, преждевременно състарена от мъка и грижи жена, не чувстваше изтощение. Както никога до сега, тя се носеше на крилете на надеждата, завладяна от адреналин и положителни емоции, а сърцето й преливаше от благодарност. Толкова беше щастлива, че дори не се сещаше да свали предпазната маска, заради която се задъхваше и дишаше трудно. Само от време на време побутваше с ръка джоба на жилетката си, за да се увери, че не е загубила плика, който преди малко й даде класният на Ники...

Обаждането му беше съвсем неочаквано и затова я разтревожи. Беше малко след обяд, когато тя остави сина си да учи онлайн и тръгна за работа. Освен, че беше социален асистент на детето си, жената чистеше входовете на съседните два блока, за да изкарва допълнителни пари. С равен глас класният настоя да се срещнат в кабинета му незабавно. Напомни й за предпазната маска и социалната дистанция – неща, които се повтаряха до втръсване от сутрин до вечер, и после затвори. Въпреки, че я измъчваше любопитство, жената не посмя да попита нищо повече. Само усети как от притеснение сърцето й прескочи няколко удара, а краката й се разтрепериха. Без да губи време, прибра кофата и дезинфекционните препарати – щеше да довърши чистенето по-късно. Тръгна към училището с половин душа. Очакваше лоши новини, може би защото в ежедневието й хубави почти нямаше. Например, че Ники не се справя. Че ще трябва да прекъсне дистанционното обучение. Че няма да завърши. Че има двойки...

Два часа по-късно жената бързаше обратно към дома, без да крие сълзите си. Плачеше от радост. А това не се беше случвало от раждането на сина й. Класният й даде пари, които зрелостниците събрали за Ники. Вместо да ги похарчат за скъпи костюми за абитуриентския си бал, те единодушно решили да ги дарят на момчето. А сумата беше достатъчна, не само за ремонт на асансьора, но и за лекарствата му за следващите няколко месеца. Жената остана безмълвна, но беше трогната и дълбоко признателна...

Тя отвори тихо вратата на стаята, влезе на пръсти и светна лампата, защото знаеше, че момчето не обича тъмнината. Ники веднага се събуди, благодарен, че с идването си майка му прогони кошмара. Искаше да й разкаже за странния сън, но се спря, учуден от щастливата усмивка на озареното й лице...

След три дни двамата излязоха на дълга разходка по тихите улички. Ники беше като прероден. Очарован от песента на птиците, той жадно дишаше нетипично свежия въздух и всичките му сетива се радваха на пролетния разкош. Сякаш не се намираше почти в центъра на града, а някъде сред дивата природа.

Майка и син се чувстваха добре и омиротворени. Понякога разговаряха, но повече мълчаха, всеки унесен в молитвите и мечтите си. Тя се молеше за здравето на Ники и благородните му съученици, а той си представяше научни открития, древни съкровища и... целувката на най-красивото момиче от гимназията.