Ходове на въображението

1

“Животът е сън”... такова е индивидуалното човешко светоусещане и то най-вече за “времето”. Докато всъщност “реалността” е колективно дело на множество умове; така нашето индивидуално възприятие всъщност работи с код – разгадава общата “действителност” “дадена” му уж буквално в сетивата. Сънят е свободен ход на въображението, подобно на метафизиката (или митовете) например. Всъщност най-великата и жива метафизика е в съновника, който предлага една граматика на колективно “безсъзнателното”. Именно в индивидуалното възприятие се премахва онази привидна граница, или “преход”(?), между “сън” и “будност”; “въобразеното” светкавично става действителност, (“в началото бе логосът”), но “тук” – без “отвъдна подплата”... Въображението създава релевантни светове, съответстващи на мислимото с “езиковост”... В този смисъл разбирането предхожда означаването. Пак в този смисъл не се налага сънят да се схваща “метафорично”, още по-малко да се тълкува постфактум.

2

Ако приемем езиковедското твърдение, че думите са произволно съчетание от звукове, тогава възпроизвеждането им би трябвало да има един и същ ефект и върху “говорещия”и за “слушащия”... но ако все пак допуснем някакъв “подбор” на звуковете в произхода на думата: артикулационното напрежение, което при всяка дума е различно, ще въздейства на психомоториката по различен начин– тогава думата, освен всички други стойности, ще притежава и качество на устойчив артикулационен троп, някакво уникално ядро от звуци, чийто “място” (отливка) в паметта съхранява именно като усещане, а не като конвенционално значение. Дали това усещане ще съответства на неща от реалността е трудно да се докаже, но поетите работят именно с тази “стойност” на думата. И този подмолна стойност на думата не е заплашена от етимологическа ерозия; За разлика от категориалния език, поетите употребяват интуитивно този “отелесен” език, за да изразят “вътрешни” състояния, без да ги е грижа за връзката между звук и смисъл. В това се състои “мистиката” на неизветряващия поетичен изказ.

3

“Литературното пространство” (Бланшо) е една от най-гениалните метафори. Всъщност това е платоничен свят, но не някъде отвъд, а е пространството на “духа”. В някакъв смисъл то се противопоставя на представата за литературна “история”; “Там” всъщност се увеличава независимостта (Ницше). Това е твърде човешко пространство и конвенционалната религиозна воня не може да проникне в него. Иска ми се да го разгранича и от сладникавата интериорност на естетите, с техните “вечни стойности”. Знаем само, че съществува, макар да остава неназовимо. Намигащо ни понякога чрез “епифанията” (Джойс), чрез проблясъка на “дуенде”... Някъде там, зад пустинните миражи по пътя...

4

Каква е тайната, която разгадава Едип? Най-древната: фикцията на човешкото тяло. Загадка е и самият Сфинкс: “тялото” му е чудовищен сбор от части на лъв, орел, човек и пр. В известен смисъл той е “спряна” метаморфоза. Всъщност “преображението” на Грегор Замза пряко коренспондира с този древен мит. Събуждайки се една сутрин във “форма” на насекомо, “героят” на Кафка е лишен от човешка “психология”, именно през неговия поглед социалният свят се оказва о-чужден и фантастичен. А “той” приема безусловно съществуването си като самата естественост. Смъртта също е атрибут на тялото, никаква душа не се отделя след прекратяването на съществуването в настоящето. Бъдещето не съществува, то е илюзия. В този смисъл никак не е случайно, че при Кафка липсват финали. Това обяснява и странното му завещание да бъдат изгорени произведенията му . Всъщност именно представата за ставане, а не за случване на нещата, е “наивното”, диво светоусещане на първичния човек, което писането на Кафка поражда. Всяко писане стига своя честен предел в “побъркването”. Така става с Гогол, с Ницше... вероятно с Одисей. Защото пътешественика няма свой дом, където да се завърне и глава да прислони. Той върви напред, пришпорван от въображението си, без надежда, че изгнаничеството има край...

Иван Сухиванов