Слово за Тракия

Заробена, Тракия не е готова за въстание, но Македония предварително се е вдигнала на бунт. Разумът казва не, сърцето - друго и тракийци развяват байряка. Това е урок по българство - брат до брата. Красиво е, когато на сватбарско хоро юнак се хване до брата - страшно е, когато хорото е кърваво.

До българските библии „Под игото” на Иван Вазов и „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов стои житието на Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 г.”, където той пише: „Великите събития от 1913/1914 г. и тракийският погром нямат равни в новата ни мъченическа история”.

Разорението! Авторът го нарича и погром. Но още какво съдържа в себе си тази дума, та тъй много да напомня разорана земя! Земя за сеитба, за бъдеще!

Мъжете умират в борбата за свободата на Тракия, а в картината на Христо Станчев до двата вола в браздата е седнала жена, която кърми детето си…
И всичко е ясно, и всичко добива смисъл. Чрез душата на една жена - майка, художникът видимо е нарисувал многострадалната душа на майка България.

Погледне ли човек българското слово в очите, ще открие в тях онази величава скръб, която превръща събраните на едно място хора в свещената общност народ! Но не тогава, когато в празничния калейдоскоп лумкат тъпани и пищят гайди, а когато до небето стига плачът на деца, ничком легнали до мъртви майки и кървави бащини глави…

А този страшен стих: „Бели ми меса по скали, по скали и по орляци, черни ми кърви в земята, в земята, майко, черната!”.

Благословено от християнската вяра, словото ни превърна в народ и докато то е в нас, въпреки смъртта, ще ни възражда за всички времена.

Ако на българина му отнемат драгоценност, пак си е българин: нивата му да заорат, да му грабнат булчето, ръцете му да отрежат, нозете му да отсекат, очите му да избодат - той си е българин. Но няма да е българин, ако в него умре българското слово. Защото Словото и Родината за него са едно и също нещо.

Петър Германов, самият той голям мъж, тракиец, брат на българския поет Андрей Германов пише: “Новобранците били със собствените си дрехи - главно антерии, потури, навои, цървули и имали само по един военен шинел, но пеели… „Идем, идем, сган проклета! Срещай ни и трепери!”
В споменната си книга „Шаечни момчета” Андрей има няколко реда, в които става ясно колко много кръв и мъка има между двата народа - този, дето е с калпаци, а другият - с чалмите, но и нещо, още нещо друго има, но и още нещо друго… „Турците се изселваха на две вълни - през 38-ма и 39-та година. Прощаването беше трогателно. В часовете преди тръгване у нас дойдоха да се простят с майка ми няколко кадъни. Те вдигнаха такъв плач, че аз се скрих под кревата. После излязохме в края на селото, откъдето потегли керванът за Варна. Последният от тях през сълзи извика: „Айде, сбогом! Сичкото сбогом!”

Слово за Тракия е и тази „Тракийска летопис”, една необходима, много необходима книга, написана от три жени, но всъщност от стотици, от хиляди тракийски българи. И в това е нейната значимост и нейната заслуга за българското дело.

Драги читателю, ето кои са авторките на тази тракийска книга:

Лилия Семова е потомка на тракийски бежанци. Завършила е Великотърновския университет със специалност българска филология и двегодишно обучение във ВИ “Карл Маркс” София. Била е гимназиален учител, главен специалист към Районния инспекторат на Министерството на образованието и науката в гр. Варна, директор на СОУ „Васил Левски” гр. Долни Чифлик. Съпругът й Марин Семов е журналист и поет.
Има публикации в елитното електронно списания „Литературен свят” и впечатляващо участие в периодичния печат: преди всичко в списание „Везни”.

Радка Люцканова е родена в гр. Несебър. Завършва ВХТИ в София, специалност „Технология на горивата”. Научен сътрудник от 1968 г. Специализира в Института по техническа химия и нефтохимия в гр. Аахен (Германия). Съставител е на юбилеен сборник „40 години аналитична секция - Иститут по нефтопреработване и нефтохимия - Бургас (1968-2008)”. Съставител е и на сборника „Читалище Петър Янев - Крайморие” и автор на паметен лист за Стамо Грудов.

Христина Стоева е завършила чешка филология и история в Карловия университет - Прага и руска филология в СУ „Св. Климент Охридски” - София. Журналист, учител, директор на училище и завеждащ катедра „Славянски езици” в Института по международен туризъм - Варна. Автор е на 26 книги и над 400 научни статии, както и реализиран сценарий за братя Шкорпил. Близо 20 години е била заместник-председател на дружеството за Българо-чехословашка дружба, за което е удостоена със златен и сребърен медал. Носител е на орден „Кирил и Методий” І-ва степен и златен медал „Капитан Петко Войвода”.

* * *
На едно място чувствителното перо на Христина Стоева е записало:
„Нима всичко, което е изстрадал народът ни ще изчезне безследно? Нищо ли няма да предадем на бъдещите поколения? И нека бъде възхвала за мъките им, че споменаваме с добро делата им!”

Хиляди са тракийските съдби - семена по българската земя. Свидна българска земя! И, дай Бог, да не свършва мастилото на паметта!

-----------------
Йово Неделчев e редактор на книгата „Деркоските български села. Село Имрихор”.
-----------------
“Деркоските български села и село Имрихор”, тракийска летописна книга за преселниците от селата от Цариградския вилает: Тая-Кадън (Дая-Кадън), Деркос, Дели-Юнус, Тарфа, Чанакча, Ерменикьой, Ташалъ (Ташагъл) и Имрихор. Издателство ЛИБРА СКОРП, Бургас, 2014.